Гласът на сърцето(част 2)

7 0 0

by colorlesoul

by colorlesoul

   Сърцето ми ускори ритъма си, ръцете ми леко се разтрепераха, а спомените ми се върнаха.
*Ретроспекция*
Събудих се от някакъв странен звук, все едно някой чукаше по прозореца. Погледнах през него. Момче, някъде на моята възраст, хвърляше ситни камъчета по стъклото. Отворих прозореца и то ми каза:
   - Ела навън трябва да ти покажа нещо.
И като едно нормално шест годишно хлапе, аз не се поколебах дори за миг преди да хукна надолу по стълбите по пижама и чехли и да изляза през врата, право на студа. Естествено, скоро след това съжалих, но нямах време за губене. Непознатият ми направи знак да го последвам. След петнайсетина минути ходене, се намирахме пред стара, изоставена сграда. Всичките прозорци бяха изпочупени, някои въобще ги нямаше и стените на места бяха срутени. Той влезе вътре през една от дупките в стената. Последвах го, малко по-бавно тъй като имаше вероятност чехлите ми да се изхлузят. Започнахме да слизаме надолу по някакви стълби, накрая стигнахме до една врата, момчето я отвори и... пред нас се разкри гледката на овехтял шкаф, няколко пухкави възглавнички и един дебел бял килим. Момчето хвана ръката ми и ме издърпа в средата на помещението, чак сега забелязах звездите залепени по тавана и красиво нарисуваните галактики около тях.
-Със спрей ли ги нарисува?
   - Да, на Жирафа му беше останал малко след като беше приключил с пребоядисването на колите.
   - Жирафа?
-Баща ми.- ухили се връстника ми.
-О, ясно.- засмях се в отговор.
   -А, забравих да те попитам. Как се казваш?
- Руби, ти?
- Лио. - усмихна се отново той.
- Защо ме доведе тук Лио?
- Баща ми каза, че в къщата отсреща живее едно много самотно момиче. Помоли ме да те накарам да се усмихнеш, защото всеки човек заслужава радост в живота си.
   В продължение на години ние продължавахме да се срещаме там. Той наистина успя да ме накара да се усмихна и то не веднъж. Историята ни приключи след като родителите ми разбраха, че се измъквам тайно. Повече не го видях.
   * Край на ретроспекция*
- Ти се върна? Наистина ли си ти? Моля те, кажи ми, че не ми се привижда.- вълна от щастие ме заля и без дори да се замислям, точно както бях направила в онзи ден преди тринадесет години, аз се затичах към него и го прегърнах с всичка сила. Той моментално отвърна на прегръдката и със смях в глас каза:
   - Да, Руби и нямам намерение да си тръгвам никога повече.
**********************************************************************************
*сто години по-късно*
-Здравейте хора, аз се завърнах!
-...
- Хора?Ехо? Още ли сте там?
Та да, най-накрая завърших това нещо. Ще се опитам да публикувам поне още две неща днес. Наистина съжалявам за закъснението. Няма оправдание. Извинявам се за правописни и пунктуационни грешки. Благодаря, за отделеното време.
Иви<~>
Love y'all!💚