Непознатия

Началото

*Мисъл*
Понякога просто има нещо, което не те оставя да спиш спокойно. Щеше ми се да узная как да спра това.
Аз бях замислена от това, когато един човек на гарата ме блъсна.
-Извинете, госпожице.
Ауу той беше толкова сладък и май беше около моята възраст. Имах някаква фобия да си харесвам момчета и да ги определям по статистики. Знам, че това е странно, но... Няма какво да се направи.
Казвам се Роуз и съм на 16. Имам уникално семейство, което не винаги ме разбира, но и в училище е така до някаква степен.
Най-накрая се прибрах вкъщи. Не можех да повярвам, че утре е първият учебен ден. Все още мисля за старите си приятели особенно за най-добрата ми приятелка Мелани. Реших да й се обадя преди за си взема душ.
- Хей, Мелани. Как си?
- Ами ти как мислиш? Супер съм си. Ами ти? Пак ли зяпаш момчетата по улицата??
- Е, не чак толкова. Хаха. Ами добре съм. Липстваш ми адски много.
- Утре е първият учебен ден, а?! Стискам палци да си намериш приятели.
- Надявам се... - В същия момент майка ми ме извика за вечеря - Хей, мама ме вика. Ще ти се обадя по-късно.
- Оки. Чао.
- Чао.
Както споменах по-рано семейство ми не е чак така да се каже "перфектно", но какво да се прави...
Слезнах долу. Имаше огромна трапеза.
- Уау, мамо. Постарала си се!
- Недей така, миличка. Все пак от утре тръгвам на работа и ще съм заета.
Майка ми работи като учителка в една гимназия. Старае се да бъде за пример.
- Къде е татко? - попитах аз.
- На работа. - отговори тя.
- Ясно.
Баща ми работи в някаква си фирма като работник... Ох господи, все забравям името на фирмата и каква служба изпънява.
Разбира се, долу беше и брат ми Марк, който отново играеше на някаква тъпа игра на телефона си.
- Хей ще ядеш ли, Марк? Остави играта. После ще игареш. - рече строго мама като се опитваше да го принуди да спре.
-Да,да... - Отвърна Марк.
Приключих с вечерята и казах на мама, че се качвам горе.
Бях скапана, затова си взех бърз душ и легнах.
~На сутринта~
Събуждам се и гледам часа *9:45*.
- УСПАХ СЕ!!!
След горе-долу 20 -25 мин бях готова. До сега не съм била толкова бърза.
Когато пристигнах пред училището всички ме гледаха. Беше ми адски странно, но продължих да се оглеждам за табелката "10 А"
Когато отидох при съучениците ми видях момчето от гарата. (Да, онзи сладкия от вчера) Не можах да повярвам! Това беше като сбъдната мечта. Аз го поздравих и го попитах дали ме помни.
- Здравей. Вчера се сблъскахме, помниш ли?
- Не съм сигурен. Съжалявам. - ми отвърна той студено.
След края на разговора ни изминаха около 10 мин и едно момиче дойде да ме поздрави с желанието да се запознаем.
- Хей, аз съм Ема. Приятно ми е.
- На мен също. Аз съм Роуз.
Говорехме си през цялото време и се опознахме една друга, дори си разменихме номерата. На края на тържеството по случай първият учебен, аз реших да я попитам за студенокръвното сладко момче.
- Познаваш ли онова момче ето там? - посочих аз.
- Да. Това е Алекс. Той винаги е студен към момичетата, но е много готин. Почти всеки ден има някоя, която му признава чувствата си, но той ги отритва.
- Разбрах. Е аз ще тръгвам. До утре.
- До утре.
Когато се прибрах мислех само за него. Би било интересно да го опозная по-добре.