Непознатия

Част 12

Та, какво ли не правихме. То не беше боричкане,  то не беше чудо. Много се забавлявахме. Аз реших да излезна на терасата. Времето бе чудесно. Само за разходки.
- Хей Алекс, искаш ли да излезем и да поразгледаме Лувъра или да се разходим в някоя градинка? - попитах го аз.
- Да.
- Йеей!! Къде предпочиташ?
- Какво ще кажеш да те заведа да си купиш нещо, а пък и после можем да се поразкараме напред-назад.
- Сигурен ли си??  Искаш ли да направим така. Ти ще ми купиш нещо и аз ще ти купя нещо. Става ли?
- Става. Довечера имам изненада за теб, затова ще ти купя нещо изискано.
- Ами тогава това се отнася и за теб. - Аз имам костюм.
  *Как беше винаги подготвен...*
- Хайде да излизаме. Аз съм първа в банята.
- Добре. Ще те изчакам.
  Влязох и си облякох нещо леко и тънко, защото беше адска жега навън. След 10 мин. бях готова и излязох.
- Сега си ти наред. - казах му аз и му намигнах.
Той влезе след 15-20 мин. той вече беше излязал.
- Ти повече се контиш от мен, момченце. Срам и позор!  - казах на шега аз.
- Така ли, контесо?!? Искаш ли да се върнеш отново в банята!? - каза той и ме хвана за ръката. Беше по-силен отколкото очаквах. Вкара ме в банята и пусна душа. Измокрихме се целите.
- Браво, Алекс. Сега няма да излезем въобще. - казах му леко ядосано.
- Съжалявам. Аз....
- Без оправдание. Хайде г-н. Контьо да влиза в банята.
  Имаше-нямаше 10 мин.  и той вече беше готов.
- Сега е твой ред, кукло.
- Само да си ме нарекъл още един път така и няма да ме видиш! - заканих му се аз и тръшнах вратата на банята.
Когато бях готова излязох. Взех си чантата и тръгнагме. Отидохме да се разходим в близкия парк. Беше много красиво, толкова много красиви цветя и толкова много деца. Беше великолепно!
- Става ли да отидем да пазаруваме после? -попитах го аз.
- Да. Както кажеш. - каза той и ми се усмихна.
Тръгнахме към Лувъра. Когато пристигнахме видяхме, че има нова изложба на старинни артефакти. Имаше голяма тълпа. За момент изгубих Алекс от погледа си. Започнах да го викам.
- Алекс, Алекс, Алекс...
Но без резултат. Отидох и седнах на една пейка и започнах да плача като малките деца, когато се бяха загубили. Загубих единствения човек, на когото можеш да се доверя точно в този момент, точно в този град, в който не познавам никого.
Един мъж се доближи до мен. Той изглеждаше груб и набит, имаше мусколесто тяло. Когато го видях ме побиха тръпки.
- Виж сега. Нямам лоши намерения. Ще ти покажа нещо. - каза той с плътния си глас.
- Какв... - поисках да попитам, но нещо се случи. Не помня какво точно. Всичко ми се замъгли.
  
  Отворих очи и бях вързана с въжета върху една маса. Не можех да мърдам крайниците си. Какво се случваше???