След като младият Денис Шафоростов пропилява своя дял от богатството, оставено от майка му и баща му, той се опира до сестра си за помощ.
След година опити да промени живота си към по-добро, Денис все още е зависим от алкохола.
В края на пиянска ве...
Въздъхнах и погледнах към току-що нарисуваната картина. Изглеждаше добре, но все още имаше някои детайли, които да оправя.
Преди няколко часа дойдох в Санта Ана, за да продам поне малка част от картините си. Трябваха ми пари, а и нямаше какво да ги правя, освен да ги продам.
Досега искарах цели седемстотин долара, след като продадох шест картини. Не вярвах, че някой би дал повече от двадесет долара за тези рисунки!
Бе четири следобед, а до Сийл Бийч имаше пет часа път, което значеше, че трябва да тръгна в шест, за да мога да стигна по залез.
След малко мъж и жена се спряха пред мен, оглеждайки картините.
- Нека си вземем една! - възкликна русокосата и погледна мъжа. Той бе с посивяла коса и облечен с костюм, докато тя бе пълна противоположност. Дънките ѝ бяха накъсани, а бялата ѝ широка тениска едва прикриваше корема ѝ.
- Не, Лайла! Това са просто драсканици на хартия! Нищо особено!
Явно този човек не бе фен на изкуството!
- Но, Дрю... Представи си тази картина в рамка! - посочи една от рисунките.
- Боклук! - извъртя очи с досада и пъхна ръце в джобовете си.
- Не е боклук! - каза жената и взе една от рисунките, подавайки ми я.
- Искам тази!
Аз се усмихнах и взех един плик, слагайки я вътре.
- Каква е цената? - попита русокосата.
- Вие колко бихте платили?
Тя се замисли за момент, след което изкара портмонето си. Извади някакъв калъф и ми го подаде.
- Лайла! Какво мислиш, че правиш? - каза мъжа зад нея. - Как можеш да дадеш толкова пари, на такъв човек?
Не знаех, колко пари имаше вътре, но все пак се обидих от думите му. Това, че не бях бръснал брадата си от дни и стилът ми бе...както да го нарека? Раздърпан, може би!? Та, това не означаваше че аз бях много под него. Все пак всеки може да се облече в костюм и да сложи "скъп" часовник.
- Мисля, че трябва да замълчиш, Дрю! Това е мое решение! Парите също са мои! - каза Лайла и взе картината.
Почувствах се неудобно, заради това, че се скараха, а и явно в калъфа има много пари. Понечих да го върна, но Лайла се усмихна и каза "задръж ги", след което си тръгна.
Отворих калъфа и вътре видях няколко банкноти по сто долара и няколко по петдесет. Извадих ги и го преброих. Цели седемстотин и петдесет долара. Онемях. Как- Може ли някой да плати толкова за картина? За моята картина? Не бях велик художник и не очаквах толкова пари. Мислех си, че дори няма да надвиша петстотин долара за днес, но... Това бе доста над петстотин!
Ops! Esta imagem não segue nossas diretrizes de conteúdo. Para continuar a publicação, tente removê-la ou carregar outra.
ИЗАБЕЛ
Щом отворих вратата, вкъщи бе светнато. Чувах и смехове. Обикновено родителите ми вече си бяха в стаята или в кабинетите. Минах през малкия коридор и застинах щом видях мама да вечеря с непознат мъж. Мъжът спря да се смее и ме погледна, след което мама се обърна.
- Здравей, миличка! - усмихна се майка ми.
- Къде е татко? - попитах, стараейки се да задържа погледа си върху нея и да не поглеждам към непознатия.
- Има важен клиент! - усмихна се. - Ще се прибере по-късно!
Мама се държеше странно. Сякаш беше друг човек. Не беше така сериозна, както винаги. Дори се усмихваше! С татко никога не са вечеряли така! Те дори не си говорят за нищо друго, освен работа!
- Кой е този мъж?
Погледнах към непознатия мъж. Изглеждаше добре. Достатъчно добре, че да има нещо повече между тях.
- Това е Дилън. Колега. Дойде да обсъдим някой неща по един проект. - усмихна се и го погледна. Усмивката ѝ бе нещо, което рядко се виждаше. Бе като аномалия. - Дилън, това е дъщеря ми. Изабел.
Дилън ми се усмихна и каза "Приятно ми е да се запознаем".
Цялата тази вечеря изглеждаше съмнително и този човек не ми приличаше на просто "колега". Не мисля, че мама би се смяла и не би мислила за друго, освен работата си, ако бяха само приятели.
Чух как някой влиза и погледнах към вратата. Татко съблече палтото си, като не забаеляза мъжа, с който мама вечеряше. Но в следващия момент вдигна поглед и го видя.
- Каролин, какво прави този мъж тук?
- Обсъждаме проект! - отвърна мама.
- На свещи ли?
- Аз май е време да си тръгвам! - всички насочихме погледи към Дилън.
- Няма нужда. - мама все още бе с усмивка на лице. Усещах как нямаше да се случи нищо хубаво.
