Краят На Ада - Моята Алфа

Пролог

Таван, вече почти почернял от мръсотия, четири голи и напукани стени, стар дюшек, скъсал се на няколко места, два шкафа и огледало в цял ръст. Не, не описвам някоя изоставена къща. Това е стаята ми. Обитавам я вече пета година.
Изправих се и проскърцах със зъби при внезапната болка, разпростряла се по гърба ми. Този път си позволих да сложа малко повече сол на вечерята и получих в замяна удари с кожен колан. Е, поне избягваше старите синини, което беше добре.
Погледнах часовника до "леглото" си - 5 и половина. Облякох се възможно най-бързо, измих си лицето с помощта на леген и чаша ледена вода, слязох по дървеното стълбище, което свързваше тавана с останалата част на къщата и отидох в кухнята, стъпвайки с върха на пръстите си, за да не събудя никого. Приготвих закуска, състояща се от всичко, за което може да се сети човек и след това се качих на втория етаж, за да нагледам 15-месечното си малко братче. Слава богу, още спеше. Въздъхнах си облекчено, след което се върнах в кухнята, седнах на един стол и го зачаках. Най-големият ми кошмар. Собственият ми баща.
Казвам се Катрина Грей, на 17 съм и съм третирана като долна сган от човека, който би трябвало да ме защитава и да се грижи за мен. Е, не очаквахте точно това, нали?

Чух тежките му стъпки и изправих гръб. Появи се в кухнята секунди по-късно, облечен само с панталон. Взех чашата с прясно изцеден портокалов сок и му я подадох. Отпи една глътка и след това плисна останалото съдържание в лицето ми.
- Безполезна нещастница! Кога ще се научиш?!
- Съ... съжалявам, татко.
- Искам кафе. Веднага!
- До... добре.
Отидох и включих кафемашината. Щях да издържа. Не беше нищо, което да не се е случвало и преди...
Изведнъж почувствах адска болка в скалпа си и политнах назад, като се ударих в ръба на кухненския плот. Пред погледа ми се появиха черни петна, но това не беше краят. Дъхът ми спря, заради ритниците, които получавах в корема си.
- Ти, безполезен вредител! Не ставаш за абсолютно нищо! Изобщо не трябваше да се раждаш!
- Елиас, остави я веднага! - изръмжа непознат глас. Секунди по-късно ритниците спряха, но не и болката.
- Хей, добре ли си? Само не заспивай, става ли? Стой с мен.
Искаше ми се да го послушам, но беше по-силно от мен. Последната мисъл, която мина през ума ми беше, че най-накрая всичко ще приключи...