Краят На Ада - Моята Алфа

13

- Не ми харесва. - измърморих и скръстих ръце пред гърдите си. Стояхме в тъмниците пред килията на Амара, заедно с още петима гардове.
- На мен също. - отвърна Лейт и се намръщи. Съгласих се с Килиан, но това не значеше, че съм супер щастлива.
- Е, да приключваме.
  Един от гардовете отключи вратата и изкара Амара. Изглеждаше слаба и измършавяла, но все пак имаше победоносна усмивка на лицето.
- Недей да се радваш толкова. Нямаш право да стъпваш в земите ни и освен това ще те наблюдават на всяка крачка. Прекосиш ли отново границата, си мъртва. И този път това не е празна заплаха. Отведете я.
  Не я изпуснах от поглед, докато не преминаха границите ни и не продължи нататък. Щях да имам едно наум за нея, но поне засега не беше опасна.
"- Ето. Доволен ли си?"
"- Достатъчно. Идвам утре."
"- Благодаря. До утре тогава."
  Тръгнах към къщата, като възнамерявах да мина и през тренировъчните групи. Исках сама да съм най-сигурна...
- Трябваше да си останеш мъртва още в началото. Тогава всичко щеше да е толкова по-лесно.
  Обърнах се и го видях. Трябваше да се сетя, че е той от самото начало, но както винаги, наивността ми надви.
- Знаех, че си ти.
- Не, не е вярно. - изсмя се той и очите му потъмняха до катранено черно. Стиснах ръце в юмруци и се приготвих.
- Вече няма значение, нали Хелия? Или по-добре... Самаел?
- Наричай ме както искаш, скъпа. Давам ти един ден. Наистина се забавлявам с изключително жалките ти опити. Да видим какво ще стане.
- Върви по дяволите.
- Малката, аз съм кралят им. - подсмихна се той... и се изпари. Поех си дъх, но това не спря треперенето по цялото ми тяло. Бях бясна. Разярена. И той щеше да си плати за това.
"- Лейт, Хелия и Самаел са един и същи човек. Имаме още един ден."

- Как, по дяволите, не сме го видели?! Бил е под носа ни през цялото скапано време! Мамка му!
  Лейт беше бесен. Разярен. Крачеше наоколо, ръмжеше, а очите му се променяха от зелени към кърваво червени и обратно. Аз също бях страшно ядосана, но не можех да си позволя да се предам на чувствата. Бебето ми беше по-важно.
- Лейт, успокой се. - каза Фрея и скръсти ръце пред гърдите си. - Вече нищо не може да се направи. Вината е на всички ни, не само на отделни хора. Освен това допълнително тревожиш Кат, а тя определено не се нуждае от подобно нещо.
  Лейт ме погледна и изражението му омекна. Дойде при мен и ме взе в прегръдката си.
- Съжалявам. Аз съм глупак.
- Не, не си. Вината е моя. Все пак аз го приютих и га приех за свой приятел и довереник. Просто в онзи момент исках да помогна на всеки срещнат. Бях адски наивна...
- Стига, моля те. Ти си най-добрият човек, когото познавам. - отвърна Фрея и се присъедини към прегръдката. - Ще се справим с това и всичко ще бъде наред.
- Имам нужда от...
  В този момент на вратата се почука и тримата се извърнахме. Ейдън влезе, а с него имаше очакван, но и изненадващ посетител.
- Здравейте. - каза Килиан. Изглеждаше малко по-различно от последния път, когато се видяхме. Имаше по-дълга коса, татуировки и по-добре оформени мускули.
- Здравей. Добре, че дойде.
- Ситуацията се промени. Сблъсъка е утре.
- Какво е станало?
- Хелия... Хелия е Самаел.
- Ти... какво? Сериозно?
- Абсолютно. Сам ми го призна.
- Мамка му, Катрина. Добре ли си?
- Аз... не особено.
- Не си виновна. Никой от нас не го предвиди. Всичко ще бъде наред. Ще се справим и ще победим. Сега ме заведете при вълците.
  Килиан навлезе в ритъм изненадващо бързо и само за няколко часа превърна момчетата в добре смазана бойна машина. Действаха като един. Ние също се подготвяхме. Решихме, че само в краен случай ще се издигна във въздуха, защото там имах най-слаба защита...