Мистерията

Глава 1 - Началото.

   Събудих се по-късно, отколкото трябваше. Мамка му, щях да закъснея. Започнах да се изправям бързо, омотавайки се в чаршафа, падайки на земята. Страхотно. Изправих се, бягайки към банята. Влязох вътре, измих си зъбите и лицето и си взех най-бързия душ, взиман някога. Излязох, увита в розова кърпа, като за малко не паднах в банята. Много съм спъната. Облякох си една черно-бяла рокля и обух черни платформи. Беше октомври месец, но все едно беше лято.
                               

                                                                   ~~~

   - Чао, миличка. Много ще ни липсваш. Обаждай се поне 1 път на ден. И наистина да учиш, плащаме много пари за този университет! Ще си дойдеш ли за Коледа? - мама ме изпращаше и както обикновено не ме оставяше да тръгна, а вече така или иначе закъснявах за срещата със собственика на общежитието, в което ще живея. Каква страхотна сутрин.

   - Мамо, Коледа е след 2 месеца, че и повече. Ще ви звъня по 1 път на ден, обещавам. Трябва да тръгвам!

   - Скъпа, остави Катрин да тръгва. - обади се баща ми. - Да се пазиш, миличка. - дойде и ме целуна по бузата.

   - Чао, обичам ви. - казах, минавайки като торнадо през входната врата, без да я затварям даже. Качих се в черното си Audi и потеглих към Ню Йорк.

   Новият ми живот започваше.

                                                                     ~~~

   Вече бях паркирала пред университет "Делта", един от най-елитните университети в страната. Слязох от колата, оглеждайки се внимателно. Нямах никаква представа къде може да е общежитието ми, а вече бях закъсняла достатъчно за срещата. Взех си дамската чанта и започнах да вървя към една сграда, която ми се стори позната от снимките в интернет. Бях се замислила над началото на новия си живот, когато чух глас зад мен.

   - Здрасти. - обърнах се в посока на гласа, за да видя едно много високо и много красиво момче. - Не съм те виждал до сега, нова ли си? - усмихна ми се мило. Има много хубава усмивка.

   - Да, много ли си личи? - засмях се нервно. Аз съм доста срамежлива покрай нови хора.

   - Да, защото отиваш към мъжките общежития. - погледна ме и се засмя. Леле, беше толкова висок.

   Наведох глава, изчервявайки се. Явно забелязал това, той се засмя още повече.

   - Аз съм Джаксън, приятно ми е. - подаде ми ръка, която с радост хванах.