Мистерията

Глава 13 - Наистина имаше човек там долу.

   - Гледката е страхотна! - изписка Кас. Бяхме се качили на онези лифтове, които са за повече от 2-ма души и се наслаждавахме на гледката, докато се изкачвахме към планината. 6-мата се бяхме сгъчкали в една кабинка и се смеехме на Кас. Изглеждаше като малко дете. Аз, Кас, Джаксън и Люк си бяхме взели ски, а Мел и Уил – сноубордове. Честно казано си мисля, че Мел си взе сноуборд, само за да впечатли Уил, но както и да е. Щяхме да си прекараме страхотно. 

   - Дете. - изпуфтя Люк, докато гледаше Касандра, която му се оплези. Люк се усмихна широко, след което хвана ръката ѝ. Аз пък, от своя страна, се бях сгушила в Джаксън, защото така или иначе бях притисната между него и Мел. 

   - Чудя се какво ли ще стане, ако се изправя. - каза Кас.

   - Недей. Може да се нараниш. - каза Уил, съвсем спокойно. - Мисля, че студеният въздух не ти влияе добре. - добави, а ние се засмяхме.

   - Хей, вижте! - казах аз и посочих пред нас. Виждахме върха на планината, че и отвъд него. Беше наистина красиво. След 3-4 минути возене вече стигахме към крайната си точка, а именно площадката, на която трябваше да скочим от лифта. 

   Трябваше да изчакаме хората там да ни кажат кога можем да скочим, след което просто щяхме да скочим.

   - Давайте. - каза единият от тях и първите които скочиха бяха Мел, Джак и Люк. Кас, Уил и аз скочихме 1 секунда след тях. Веднага след като краката ми докоснаха земята, усетих остра болка в тях. Тъкмо щях да падна, но Джаксън ме хвана. 

   - Добре ли си? - каза той, прегръщайки ме.

   - Да, просто лека болка. - отвърнах аз, усещайки как болката изчезва.

                                                                                                          ~~~

   Пързаляхме се вече от около 1 час. Карахме само по една и съща писта, а след като я минехме се връщахме отново на върха и пак се спускахме. Това вече беше 3-тият път, в който я минаваме. Хората казват, че 3-тият път е за щастие, но моят 3-ти път беше за нещастие. Ирония. Както се спускахме, изведнъж загубих приятелите ми от погледа си. Продължих да се пързалям, явно завила по някоя друга пътека. Подминах някаква табела, но половината беше затрупана в сняг и единственото, което успях да прочета беше „Преминавай.". Преминах. Продължих да се спускам още няколко минути, докато накрая не виждах път.
   - Не! - извиках аз и докато се осъзная, вече хвърчах от скала право надолу.
   Изпуснах стиковете и закрих очите си. След няколко секунди тупнах на земята и то доста тежко. Коленете ме боляха, както и ръцете и гърбът ми. Отворих очи и се огледах наоколо. Намирах се в някаква пещера. Погледнах над себе си и видях дупката, която бях образувала при падането. Опитах се да се изправя, но краката ме боляха прекалено много и при опита отново тупнах на земята. Извадих телефона си, надявайки се да не е счупен, но за мое нещастие, дисплеят му не работеше. Както казах, ирония. Тъпи тъчскрийнове! Изпсувах тихо, сякаш някой можеше да ме чуе.
   - Помощ! - извиках, надявайки се да има минаващи хора наблизо. - Помощ! - извиках още веднъж, но бе успех. Сетих се за историята на възрастната жена в хотела и реших, че може би това е пещерата, за която говореше. Настръхнах. След което се разтреперих. - Помощ! - изкрещях отново с цяло гърло. - Помощ! - извиках отново, но този път по-леко. Нямаше смисъл... - Помощ... - повторих по-тихо, след което просто захлипах. Бях уплашена до смърт.
                                                                                                               ~~~
   Не знам от колко време стоях в тази пещера и плачех, но когато погледнах нагоре, вече започваше да се стъмва.
   - До тук бях... ще умра... - казах си. Ама какво ми ставаше? Нима си говорех сама?! - Стегни се! - скарах се аз на себе си. Да, определено си говорех сама. Отново заплаках, а преди 1 минута бях спряла!
   - Катрин! - чух отдалечени викове. Мислех, че ми се причува. - Катрин! - чух друг вик, този път по-силен.
   - Тук... Тук съм! - казах аз, започвайки по-тихо, след което изкрещях. - Помогнете ми! - извиках отново.
   - Катрин! - чух мъжки глас. Веднага го разпознах. Джаксън. Беше дошъл, за да ме спаси.
   - Джаксън! Тук долу, в дупката съм! - изкрещях отново. Все още треперех, защото бях уплашена, но съща така ми беше и студено.
   - Катрин, добре ли си? - чух гласа на Кас, след което сняг се изсипа отгоре ми. - По дяволите! За малко да падна. - чух я да казва.
   - Благодаря, че изсипа сняг върху главата ми, Касандра. - казах аз, без да викам, защото бяха над мен и ме чуваха достатъчно добре.
   - Ей сега ще те извадим, Кат. - чух спокойният глас на Люк.
   - Не се тревожи. - добави Мел.
   - Побързайте. - казах аз, оглеждайки се. Чувство на страх и паника ме обземаше, докато се оглеждах. Чак сега забелязах слаба светлина по-навътре в пещерата. Любопитството ме обземаше. Чудех се дали да не отида и да видя какво има там.    Тъкмо мислех да се опитам да стана, когато нечии ски се озоваха пред мен.
   - Хвани се за тях. - каза Джаксън, а аз погледнах към ските, след което към светлината. Изправих се съвсем бавно и внимателно, за да не падна отново и тъкмо мислех да тръгвам към светлината, когато тя се замъгли от нечия сянка. Хванах се бързо за ските.
   - Давайте. По-бързо! Мисля, че има някой вътре с мен! - извиках и усетих как започнаха всички заедно да дърпат, докато сянката се приближаваше, закривайки светлината зад себе си. Тази сянка беше на човек. - Хора! Приближава се! - изпищях, вече наистина уплашена.
   - Дръж се. Още малко! - извика Уил.
   Сянката беше на няколко метра от мен и се приближаваше прекалено бързо, но приятелите ми ме издърпаха навреме, преди да разберем какво би ми се случило, ако въпросният човек ме хванеше там долу. Озовах се в снега. Изправих се и се хвърлих на врата на Джаксън. Той обви ръце около мен и ме притисна по-близо към себе си.
   - Няма нищо там долу. - каза Уил, който светеше надолу с фенерче. - Сигурно ти се е привидяло. - отвърна.
   - Сигурна съм, че имаше човек там. - казах, все още в прегръдките на Джаксън.
   - Съмнявам се. Ако имаше, надали щеше просто да стои отстрани и да те слуша как викаш за помощ. - каза Уил.
   - Може и да ми се е сторило. - отвърнах, но не бях напълно сигурна. Наистина имаше човек там долу.
   - Както и да е. Трябва да се прибираме. Измръзнала е. - каза Кас, след което всички ме поведоха към хижата.