Мистерията

Глава 9 - ... не те харесвам, Джаксън...

   Събудих се към 5:13. Погледнах през прозореца. Целият град блещукаше от нощните светлини. Беше красиво. Бях жадна, за това станах от леглото и отидох до вратата на пръсти. Отворих я леко, а тя изскърца. Кас се размърда в леглото, но за щастие не се събуди. Не исках да я будя. Излязох от стаята. Затворих съвсем тихо след себе си. Този път вратата не изскърца. Отидох в кухнята и видят Джаксън, подпрял се на плота. Замръзнах и бях готова да се обърна и да се върна в стаята, без чашата си с вода, но беше късно, защото той се обърна към мен и ме видя.

   - Здрасти. - каза сънено, търкайки очите си. - Защо си будна толкова рано?

   - Ожаднях. - излъгах. Истината беше, че не успях да заспя след това, което Кас ми каза. Жаждата беше просто странична причина. - А ти? - попитах, оглеждайки го. Чак сега забелязах, че беше само с някакво широко долнище на анцунг. Изглеждаше секси, но това вече нямаше значение.

   - Не можах да заспя. - отвърна.

   - Аха. - казах и минах покрай него. Застанах с гръб към него и си сипах вода в една чаша. Изпих я на екс и усетих нечии дъх на врата си.

   Обърнах се. Погледнах на горе към Джаксън с въпросителен поглед. Той се приближи още повече. Притисна ме към плота, където е мивката и аз сложих ръце на гърдите му, опитвайки се да го отблъсна.

   - Джаксън... - прошепнах. - Не можем... - казах, дишайки тежко.

   - Защо не? - каза той. - Нима гледката пред теб не ти харесва? Нима цялата тази ситуация не ти харесва? Нима ми казваш, че като те докосна, ето така... - каза той и погали бузата ми с пръст. Затворих очи при чувството. - ... не те побиват тръпки? - завърши.

   - Джаксън, спри... - отвърнах. Не можехме да го направим. Не можех да го причиня на Кас.

   - Защо? - отвърна той, повдигайки брадичката ми, карайки ме да го погледна. - Кажи ми, че не ме харесваш и ще спра.

   - Аз... - започнах, но как можех да му го кажа? Трябваше да му го кажа... - ... не те харесвам, Джаксън... - казах, след което той се отдръпна от мен и видях как болката премина през него.

   - Добре тогава... - каза и просто отиде в стаята си.

   Стоях в кухнята, не можейки да помръдна. Господи, какво направих?! Свлякох се на пода и зарових глава в ръцете си. Разплаках се. Не искам да го загубя... но щастието на Касандра е по-важно... Все пак, тя е най-добрата ми приятелка...