Sick of love.

I hate you!

 Вече ми омръзваше да стоя в тази проклета болница. Храната както казах е ужасна, мирише на препарати и лекарства и с толкова много болни хора е потискащо. Белите олющени стени ме дразнеха. Белите плочки на пода ме дразнеха. Хората ме дразнеха. Неудобното легло ме дразнеше. Като цяло всичко тук ме дразнеше. Започвах малко по малко да се побърквам. Чарли единствен беше до мен всеки ден. Шон спря да идва. Не, че съм го викала, но ми беше тъжно да идва. Той сякаш наистина беше приел твърде навътре това, че му извиках: Не искам да те виждам повече! 

 Стоях в тъпото си болнично легло, когато вратата се отвори и влезе сестрата. Аз я изгледах мрачно и тя ме ,,успокои":

- О, миличка недей да гледаш така тъжно! Скоро ще се оправиш! Оказа, се че има някои усложнения на състоянието ти. Но спокойно не е невъзможно за излекуване! Скоро пак ще си си у дома! О, и имаш двама посетители!

Когато тя го каза в стаята влязоха... брат ми и татко! Не мога да повярвам! Джейсън ме озари с една голяма и топла усмивка и дойде при мен и ме гушна. Аз го притиснах по-близо до себе си и заплаках. Толкова ми липсваше! Сигурно се чудите как така ги помня? Е, помня ги! Те са ми семейство все пак! Веднага щом влязоха в стаята просто мозъкът ми ми каза: Ей, да знаеш, че тези двамата са твоето семейство! След като Джейсън ме пусна аз започнах да го оглеждам. Черната му коса този път беше без перчем! Беше си обръснал косата от двете страни и я беше преметнал на една старана. Дано се досещате горе-долу какво имам впредвит. Не съм много добра в обясненията. Мисля, че имаше леко набола брада и жълтеникавите му очи ме гледаха загрижено. Да брат ми има жълти очи. И просто си нямате и на представа колко е красив! Момичетата му падаха в краката направо, но той си пада малко идиот и избра Алексис. Ако не друго поне сега я беше зарязал. Поне така си мисля. След това татко дойде до мен и ме притисна в обятията си. Останахме така и след това той се отдръпна и започна да ме оглежда. Аз също. Баща ми също беше много красив. Имаше черна коса, която беше обръснал и тя се виждаше леко. Имаше пъстри очи и преобладаваше зеленото, червеното и жълтото. Брат ми приличаше на татко. А аз за жалост на майка ми. Питате се как изглежда? Честно да ви кажа и аз не си спомням много добре. Казва се Кели. Но колкото и да и се ядосвах доколкото си спомнях и майка ми беше много красива. Имаше светло кафява, мека коса, която обичаше да оставя да се спуска свободно по раменете и. Очите и бяха зеленокафяви. Аз съм взела кафявото от тях. Имаше мила усмивка. Нямаше тръпчинки. А аз имам. Та аз приличах на мама. На Кели. Пффф, не искам да приличам на някой, който е зарязал семейството си. Но имаше нещо странно. Когато бях малко и лягах да спя се събуждах от викове. Те бяха мъжки и женски. Знаех, че Кели и татко се карат. Една вечер чух дори чупене на предмети и на другата сутрин татко ни каза, че просто мама си е отишла. Аз се бях натъжила, защото бях на 5. Обичах я много. Чаках ли я, чаках да се прибере, но не. Дори и написах писмо. Не беше много лесно, защото не можех много да пиша, когато бях на 5. Помолих татко да го пусне в пощата и той отиде. Върна се е и каза, че го е пуснал. Отговор нямаше. Колко съм била глупава като малка. Направо смехотворно. Тази жена така и не погледна семейството си.