Sick of love.

Искам да умра

 Вцепененост. Безчувственост. Празнота. Само това ми беше останало. Само това усещах. Или не усещах. След това, което Сам направи с мен исках само да... да умра. Не можех да понасям погледа му върху себе си, пък камо ли члена му в себе си. Изживяването се появяваше отново и отново в главата ми. Усещах, че не спра ли да си го припомням щях да полудея. Беше отвратително. Ужасно. Поне за мен. След като Сам ме съсипа физически, както и психически, той излезе от мен с удоволствие разлято по лицето му. Аз нямах глас от крещене, лицето ми беше зачервено, а по бузите ми имаше засъхнали сълзи. Нямах сили дори да плача. Нямах сили да живея. Исках да умра. И не само, заради изнасилването. Шон не беше дошъл. Той не ме беше потърсил. Знаех, че може да отнеме време, че той не е всемогъщ, но някак си се надявах, че всеки момент ще се появи на вратата с полиция зад гърба си, но това не ставаше. Надеждите ми бавно умираха. А аз умирах заедно с тях. Умът ми вече не функционираше. Гледах право напред в сивата стена с празно изражение и поглед. Въпреки, че сърцето ми още биеше, кръвта ми се движеше и дишах, аз не бях жива. Не чувствах... живота. Първоначално бях пълна с омраза, но сега, както вече казах, имаше само празнина. Нямах сили. Просто нямах. Исках да се откажа. Да свърша това. И щях.

ГТШ

Бях останал в участъка през цялата нощ и заедно с Лин прегледахме записите от камерите около 1000036266 пъти, а после аз й дадох информацията, която имах за Сам и всичко, което знаех за Ана, а то беше... много. Любим цвят? Много лесно. Даже твърде. Червено. Любими цветя? Рози. Червени и бели. Външен вид? Светло кафява коса, тъмно кафеви очи, леко розови устни, лунички и тръпчинки. Невероятни скули, красива шия, хубаво и сексапилно тяло... добре, де за тялото се поувлякох малко. Тогава Лин се засмя. Аз също. Но само за малко. За няколко секунди, а после всичко се върна по старо му. Сериозно и мрачно. Попитах жената защо й трябва всичката тази информция за Ана и тя каза, че ако я намерят ще трябва да знаят абсолютно всичко за нея защото... дрън-дрън, бях спрял да слушам след ,,ако я намерят,,. Ако, не като. Имаше огромна разлика. Защото имаше голяма вероятност да не я намерят. Поне не скоро. Бях сигурен, че ще изпадна в депреся и то скоро, ако не направехме нещо. Умът ми се мъчеше да измисли нещо, да роди някакво решение, но нищо не ставаше. А, аз се побърквах малко по малко. Само мислейки си, какво ли й беше направил онзи кучи син и исках да счупя нещо или да убия някой. Видех ли Сам нямаше да ме интересува дали е пипал или не Анабел, аз щях да го смачкам. Не заслужаваше дори доживотна присъда в затвора. Той не заслужаваше нищо. Освен смърт. Всъщност и това беше леко за него. Трябваше да страда. Мноооого да страда. Докато умът му на откачалка, не се прояснеше, защото явно лекарствата и лудницата не действаха. О, да. Лин намери досието на Сам и се оказа, че преди да постъпи в училище и бил в лудница 2 години. Потреперих при мисълта какви ли неща се въртяха в главата му свързани с Анабел, но си наложих да се спра. Оказа се също, че е бил съден два пъти за преследване на хора и то все момичета. Беше разбил живота им из основи, преследвайки ги не само онлайн, но и в реалния живот. Успял да научи мръсните ми тайни, като например, че веднъж една от тях работела като стриптизьорка в някакъв бар около месец, но се отказала. Но и ден да е бил, тя пак щеше до получи това, което е станало тогава. Според новините от онези дни, момичето изгубило приятелите си, заради лъжите, че не ходела в клуб, а другаде, но и също, защото те се отвратили от нея. Гаджето й я е зарязало и тя се самоубила. Беше правил и други неща, но по-дребни. Като например да открадне апарат от магазин за техника или да получи глоба за шофиране без книжка. Просто не знам как хората са решили, че той трябва да бъде пуснат от лудницата. Такъв психопат не трябваше да се разхожда из улиците на Торонто. Беше си чист ужас. Неподправен ужас. Без Ана до себе си чувствах... празнина.