Живот в затвора

3. ...след опит

  Джесика престоя още около две седмици, после пороците я завзеха. Мислеше само за новия живот, който можеше да има; за хилядите момчета, които можеше да срещне; за хилядите неща, които можеше да направи с тях; за стотиците цигари, които можеше да изпуши; за литрите уиски, което можеше да изпие. И всичко това, ако не трябваше да излежи младостта си. Хвърляше по стените всичко, до което се добереше. Блъскаше стените с юмруци, риташе, превръщаше се в машина за рушене. Припомняше си стари ядове със съучениците си, затворниците от съседните килии започнаха да се оплакват от нея:
 - Хей, може да сме в затвора, но искаме да спим!
 - Млъкнете, ще ви удуша! - отвръщаше момичето.
Изяждаше я мисълта, че ще изгние тук; че не може да измисли план за бягство; че не разбира какво чувства. Това бе пълен кошмар за нея.
 - Какво чувствам, по дяволите? Какво чувствам? - крещеше, обикаляйки стаята. След още два месеца вече не знаеше коя дата е:
 - Март е! Не, вече е Април! Предния беше Март!.. Или пък предния беше Април... Значи сега е Май! О, на кого му пука! - отпускаше се на твърдото легло - На мен! - отскачаше от леглото, и изкрещяваше. Беше развалина.
 Накрая намери решение. Прозореца. Как не го бе забелязала?! По цели дни висеше на него, съзерцаваше хоризонта и мислеше. Но препятствие за нея бяха нитовете. Дотолкова бе откачила, че се опитваше да ги махне с мисъл; дотолкова се бе побъркала, че се опитваше да ги отвори с удари. Но после се досети за един филм: двама затворници трябваше да отворят някаква вратичка с нитове (какъвто беше и нейния прозорец), единия затворник каза, че ако се нагреят достатъчно ще се разширят с 0,09 кубични сантиметра и ще изскочат от дупчиците. Чудеше се обаче как да затопли нитовете. Първо ги притискаше ръцете си, после се светна, че ще е по-лесно да потрие ръцете си една в друга и така да ги стопли. Най-сетне те отскочиха от дупките. Единият удари Джесика по рамото.
 - По дяволите! - каза тя тихо. Заклещи се в прозореца. - Е, браво на мен! Знаех си, че трябваше да отслабна! - започна да се огъва във всевъзможни фигури, за да излезе от дупката, в която се бе навряла.
 Отне ѝ около минутка да се измъкне, но после можеше да избяга. Тичаше с всичка сила, като малко дете, но това малко дете беше уплашено и беше в затвора. Тичаше, докато стигне оградата.
 Оградата беше метър и половина. Първоначално русокосата се чудеше как да я прескочи, но после, с мерак и силна воля, преодоля второто препятствие. Там надеждата ѝ умря. Стоеше бодлива тел, около метър и половина висока. Не мога да обясня какви чувства я обхванаха. От очите ѝ капеха едри сълзи, а се усмихваше.
 - Не мога да... повярвам. Аз пак не успях. - Джесика се подсмихваше на собствената си съдба. След секунди изпадна в луд смях. Охранители излязоха да я приберат, а тя продължаваше да се хили като малоумна. Не разбираше защо. Когато я преместиха за втори път в нова килия, тя все още не бе спряла да се кикоти.
 - Утре отиваш на психиатър със сестра си! - строго отсъди надзирателят.
 - Не, защо въвличате малката ми сестричка! - през кикот пророни русата.

500 думи! И все пак за нищо не става... Не знам какво да я правя тази книга... Предполагам, че след два-три дни ще съм написала и следващата част, ще се види дали става или не. Към този момент се надявам на някого да му харесва, или поне да му се нрави.