Живот в затвора

8. "Ах, тези устни"

 - На следващия ден от името на Ашли -

Събудих се щастлива. Имах чувството, че ще се случи нещо хубаво, макар че съм в затвора. Без полицай слязох на долния етаж. Изчаках си реда и влязох. Очаквах да ми дойде някоя шантава, но добра идея за момента.

- Здравейте, госпожице Робинсън.

- Наричайте ме Ашли. - усмихнах се кокетно.

- Днес ще ви ваксинирам против венерически болести. - каза студено. Какво толкова направих?

- Ъм, господин Джонсън, мога ли да Ви попитам, колко време трябва да се държа като монахиня, за да ме освободят по-рано?

- Аз съм лекар, не съдия. Джесика каза, че сте по-малка. - значи тя е Джесика, но аз съм "госпожица Робинсън" - Всъщност на колко сте?

- 21. - казах усмихната като гимназистка. Усмихна се леко и много красиво, някак тайнствено. Мина се не мина първата ваксина, и той се обърна към мен, беше малко по-близо отколкото му е позволено. Взираше се в очите ми, и аз в неговите и тогава... Щрак! Шантавата идея дойде на място. Скъсих рязко разстоянието между нас, той го остави до няколко милиметра... Щрак! Целунах го рязко, той продължи. Но изведнъж се отдръпна. Усмихна се лукаво, сякаш искаше точно това - да го целуна и той да спре мига.

- Не разбирам, - промълвих - защо?

- На работа съм. - тихо каза.

- А кога не си на работа? - заклатих крака и прехапах долната си устна, за да не кажа нещо, за което да съжалявам.

- Ашли, не мога! Най-добре си тръгвай.

Аз го послушах. Излязох бързо, но защо той се държа така с мен? Единственото положително е, че усетих устните му срещу моите. Ах, тези устни.

- От името на Райън -

Дали целувките на Джесика са като на сестра ѝ? Дано да. Не е професионално, но ще го кажа: Ашли се целува страхотно.

Джес влезе за задължителен час с мен.

- Е, госпожице Робинсън... Сестра ви се опита да ме целуне и успя.

- Аш, какви ги вършиш..

- Хайде да ѝ отмъстим! - казах ентусиазирано.

- Що за психиатър си ти? - каза учудена.

- Недоносен. - припомних ѝ вчерашният ден.

- Идеята е добра. - гледаше настрани, но се усмихваше злобно. Аз седнах до нея на креслото:

- Хайде.

- Уоу, не по този начин. По конспиративния! - подскочи ентусиазирана.

- Ама така е скучно. - недоволно казах.

- Ще видиш, че не е. - прошепна в ухото ми. Тази жена иска да ме побърка!

- Имам камера. Няма ли да стане конспирация? - с последна надежда измънках.

- Няма да си изклинчиш целувка или каквото и да било. - и обикновената Джеси е тук.

- Хрумна ми нещо. - идеята нямаше да ѝ хареса, затова нямаше и да ѝ кажа. - Но няма да ти кажа каква е.

- Не искам и да знам, недоносче. - леко се засмя след последната дума. Нежен смях. - Тръгвам, че Меган ме чака. - погледнах въпросително - Съседка.

- А, добре. До... вдругиден!

- Чао.

Излезе. "Седем минути в рая". На момчетата ще им хареса.