Живот в затвора

7. Обсебен психопат

"Днес имах мноого различен сеанс. Става въпрос за сестрите Робинсън - две много различни момичета с много различни характери.

Ашли Робинсън. Мила, спокойна послушница. Щом влезе, много ме хареса и съдя по това, че ме погледна много... странно да речем. Цял сеанс се унасяше и отговаряше ухилено и престорено. Искаше да я харесам, въпреки че изобщо не ги харесвам миличките момичета, които всички мислят за перфектни. Не, аз не съм такъв.

Джесика Робинсън. Гаднярка по душа. Истинска и честна. Постоянно ми се репчеше и се опитваше да ме очерни. Но тя всъщност правеше каквото е правела и преди - била е себе си. "Аз съм по-скоро себе си, колкото и отвратително да е това". Думите и отекват в главата ми. Но нещо в нея ме привлича. Присъствието и, начинът, по който говори, стойката и. Пораждат някакво мръсно чувство в мен. Винаги съм харесвал гадните момичета, защото само с тях можеш да говориш пълноценно, да ти бъде приятел, човек на когото имаш доверие, но тази... Тази е изключение. Освен гореспоменатото, искам да направя най-ужасните неща с нея. Искам я, но искам и тя да ме иска. А тя засега ме мрази до полуда. Но ще променя това.

                        ТЯ ЩЕ БЪДЕ МОЯ!" - написа последното изречение с разхвърлен почерк, отразяващ необузданите му мисли.

- На следващия ден от името на Джесика -

Събудих се рано.

- О, я не ме съди! Пробвай ти да спиш след разгорещен спор със сестра си и новопоявилият се психиатър, в който сестра ти е влюбена, но ти ненавиждаш! Да, объркващо е! - казах. Разбрах, че гледам ожесточено стената. - Мамка му, пак говоря на стената. - изшептях. - Този затвор хич не ми влияе добре, да не говорим за хората тук. - говорех със спокоен тон до момента, в който се сетих, че трябва след 3 минути да бъда горе (което означаваше 3 етажа нагоре), за да отида при "прочутия" доктор Джонсън, за да ме ваксинира след опитите ми за бягство. Гадост. Защо не съм с полицай ли? Издействах си го сама. След като излязохме от кабинета му вчера, хубавичко "понатупах" двамата полицаи и от управата решиха, че не искат да загиват още охранители заради мен. Естествено, накараха ме да внимавам в картинката, защото щяло да ми се случи нещо лошо. Не ми казаха де, но ги разбрах... малко или много. Разсеях се. Докато тичах по стълбите, всички се отдалечаваха от мен или замръзваха на място. Точно по план. Тичах като луда 2,75 минути и бях доволна, че ще съм горе пет секунди преди девет часа. Е, да де, но нямаше защо да съм доволна - Ашли се беше лепнала за Райън и се опитваше да флиртува с него.

- Ашли, не си в гимназията! - укорих я. Оня се съвзе:

- Така, госпожице Робинсън, заповядайте - посочи вратата.

- О, я не се прави - погледнах и него укорително, влетях в стаята и се наместих на... онова нещо, на което сядаш когато те преглеждат.

- Днес ще те ваксинирам против... венерически болести. - каза разочарован. После отиде до една масичка да си подготвя спринцовките. Не че и аз пърхах.

- В женския затвор? И с кого по-точно? - той се обърна към мен, без да каже нищо. Разбрах го. - Да не ти минава и през ум, недоносче. - бях груба.

- Как разбра, че съм недоносен? - попита.

- Извратен си. - продължих с грубостите си. - И не знаех, ти току-що ми каза. - погледнах го доволно, когато застана пред мен.

- Правиш се на много хитра, така ли? - остави подноса със спринцовките и седна пред мен.

- Седнал работа не се върши. - мама ме научи на това, когато се учех да гладя.

- Добре тогава, да свършваме тези ваксини и да поговорим.

- О, нелицензиран и незаписан разговор, нарушаваш правилата.

- Не Джесика, това е разговор между двама души.

- В затвора?!

- Знаеш ли колко са важни тези ваксини? Някои бактерии се хващат с целувка. Като бледа спирохета например. - смени темата, за да му е угодно.

- Звучи като слуз.

- Но е много опасно. - придоби сериозен вид.

След няколко мъчителни минути, в които той бе засипван с въпроси, а аз - с отговори, цялата бях в лепенки и накрая Райън ми сервира, че трябва да стоя десет минути без да мърдам при него!

- Ти си луд! На какво разчиташ, че ще те остана?

- Не можеш да станеш. - изхили се.

- Стой и гледай! - изправих се решително - Ау! - креснах и тупнах на столчето.

- Казах ли ти. - изкикоти се доволно.

- Карай направо.

- Защо не искаш сестра ти да е щастлива?

- Защото тя е по-малка и осиновена. Не ми е роднина, не ми е приятна, не ми пука за нея.

- Тогава защо я държиш далеч от мен?

- Защото ти не мислиш за нея както тя за теб и после аз ще го отнеса.

- Имам план. - неочаквана идея от недоносчето. Погледнах го с очакване. - Искаш ли да я тормозим? На теб не ти пука за нея, на мен също. Мисля, че ще е забавно. - погледна ме лукаво.

- Дадено. - изгледах го по същия начин. Видях часовника. - Е, ще се видим утре, нали? - наложи се да тръгна. Де да го знам какво му минава през ума.

- Ъ, да. До утре, госпожице Робинсън!