Последен спомен

Пролог

Усмивката ѝ бе ослепителна. Всеки път, щом я карах да се засмее, ме изпълваше чувство на удовлетворение. Разтапях се, щом ме погледнеше с тези големи сини очи. Когато произнасяше името ми, го караше да звучи като на ангел. А когато запееше... дори птичките замлъкваха, за да чуят този божествен глас.

Ден след ден се влюбвах в нея все повече и повече. Всяка една прегръдка, всяка една целувка я чувствах като първа. Завладяваше ме трепет всеки път, щом понечеше да ме докосне. Изпълвах се с тъга всеки път, щом я виждах тъжна. Малко парченце от сърцето ми се откъсваше за всяка сълза, която тя отронеше. И усещах лекота всеки път, щом се усмихнеше.

Тя бе моето начало и моят край. Живеех заради нея. Сутрин се събуждах с мисълта за нея и лягах, надявайки се да успея да дочакам утрешния ден, когато пак ще мога да я видя. Тя бе всичко за мен. Моят непредсказуем океан, моето лъчезарно слънце, моят буреносен облак...

Всичко в нея бе перфектно. Усмивката, смехът, косата, очите, гласът, дори малките ѝ кокалести китки... Не познавах друго така съвършено същество като нея.

И бе моя. Изцяло моя. Или поне така си мислех...

------------------------------------------------------------------------------------------------

Усмивката му бе най-очарователното нещо, което някога бях виждала. Всеки път, щом го карах да се засмее, осъзнавах колко неистово влюбена съм в него. В тази усмивка. А като ме погледнеше с тези очи като шлифован изумруд, целият заобикалящ ни свят изчезваше и оставаше само той. Щом произнесеше името ми, се чувствах като момиче, което се е борило със зъби и нокти, за да заслужи честта това момче да произнесе името му на глас. А когато запееше... всичко наоколо затихваше само и само за да може неговият глас да бъде единственото нещо, изпълващо атмосферата.

Ден след ден се влюбвах все повече и повече в него. Той бе като наркотик, към който се пристрастих и без който не можех да живея. Той стана моят свят, целият ми живот. Слънцето изгряваше само за да ни даде шанс отново на сутринта да се видим. Луната грееше само за да можем да ѝ се наслаждаваме заедно. Звездите блестяха само за да ме целуне под тях...

Той бе перфектен. Неговите очи, коси, смешни, щръкнали уши, усмивка, фигура... всичко бе съвършено в него.

Не можех да си представя, че бе мой. Само мой. Но нещата се промениха...

--------------------------------------------------------

Здравейте! Липсвах ли ви? Не? Тогава какво правите тук?

Искам да ви съобщя радостната новина, че втората част на „Последен дъх" е налице, въпреки че не е много довършена. В момента я пиша и зарязах „Окована за короната" заради „Нутелата и Закито", както ги нарече BeLightning.

Както и да е, тук стилът на изразяване ще бъде коренноразличен, начинът на мислене също. Ще се съдържа една идея по-вулгарен език, както и някои интимни сцени от време на време. И познайте защо... Защото ще навлезем в ума на Зак!

Да, цялата история ще бъде разказана от гледната точка на Зак. Вече разбирате защо съм сложила предупредителните знаци в описанието...

За разлика от първата част, тук жанрът няма да клони към романтика, ами ще си е чиста такава. Не че „Последен дъх" не беше и той... Ще се появят доста нови герои, някои ще се заличат с времето. Повечето действия ще се развиват в един мой любим град - Лондон (ако се чудите защо точно тази снимка съм избрала).

А сега единствено ви пожелавам приятно четене. И да не забравяте да гласувате и коментирате, ей! Нащрек съм! ХОХО