Последен спомен

8 - Къщата

Когато отворих очи, осъзнах, че се намирах в спалня. Матракът бе мек, завивките ухаеха на изпрано, силите ми още не се бяха възвърнали – въобще всичко ме изкушаваше да затворя очи и да потъна в дълбок сън.

- Не – измърморих и се изправих. Дръпнах дългите тъмночервени завеси и позволих на слънчевите лъчи да озарят обширната спалня.

Отворих прозореца и ме лъхна приятен, студен въздух, като че ли бе късна есен. Но навън всичко бе зелено. Виждаше се малка градинка под балкона, голямо, старо дърво пред прозореца и планини в далечината. Беше доста красиво. Слънцето се показваше иззад високите хълмове и разсейваше малките бели облачета.

- Къде съм? – прошепнах на себе си. Имах чувството, че бях проспал цялото лято и се събуждах по средата на ноември. Навън не бе повече от 10-15 градуса.

Съзрях една самотна врата в единия ъгъл на стаята. Отворих я и пред мен се разкри баня. Когато навлязох обаче пред погледа ми се мярна тъмнокосо слабичко момиче, стоящо подпряно на мивката, съсредоточило поглед в огледалото пред себе си. Сърцето ми прескочи удар от уплах.

- Господи, изкара ми акъла – плюх си в пазвата. – Какво правиш в тъмното? Коя си ти?

Направих още една стъпка към нея и когато очите ѝ ме посрещнаха в огледалото, дъхът ми спря. Веднага я познах.

- Сладкишче... – усетих как заби здраво нокти в мивката. – Аз... ами... – запънах се. Не знаех какво да ѝ кажа. Главата ми все още я чувствах празна. – Съж...

- Не ми се извинявай – рече троснато тя. – Не знам какво толкова направих, че ме пратиха в Тарбракс по средата на нищото със... теб.

Сърцето ми се сви болезнено, когато долових омразата в гласа ѝ.

- Какво са ти сторили? – рекох жално и не можах да спра пръстите си, които искаха да погалят главата ѝ, представяйки си русите къдрици вместо черната суха като слама къса коса.

Тя мигновено се отдръпна от мен:

- Не смей да ме докосваш.

Побърза да излезе от банята, но аз я последвах. Нямаше да се предам толкова лесно.

- Как да ти докажа, че те познавам? Наистина ли не ме помниш? Зак?

- О, много добре те познавам – засмя се иронично тя и ме погледна за миг. – Достатъчно добре, за да знам, че си убил родителите ми. Както и майката на Ерик – Отчаянието ме завладя. Понечих да поклатя глава в отрицание. – Не смей да отричаш. Убиец.