Последен спомен

2 - Сестричка

Първата ми реакция бе да се засмея. Какво? Та аз нямам сестра!

След това дойде учудването. Какъв ли е шансът собствената ми изгубена сестра да се окаже най-добрата приятелка на гаджето ми?

Последва и замисълът. Ами ако тя казва истината?

И най-накрая беше осъзнаването на реалността. При последната фаза замръзнах на място и не смеех да мръдна и със сантиметър, боейки се, че Роуз щеше да се изпари.

- Ехо, Зак, жив ли си? - размаха пред очите ми ръка тя. - Господи! Да не би да умря заради мен? Не искам да съм убийца! Какво ще обяснявам на полицията? - престори се на изключително разтревожена за здравето ми и започна притеснено да обикаля в кръг из кухнята дори без да се усмихне. Леле, беше уникална актриса!

Аз се размърдах малко, а Роуз падна на колене, вдигна ръце и извика:

- Жив си!

Започнах да ръкопляскам и я поздравих за представлението. Защо, по дяволите, ръкоплясках на въпросната си сестра, вместо да я разпитвам за, знам ли, майка ми? Живота ѝ? Миналото ни?

Така и направих. Тя ми разказа всичко - как мама се разделила с татко заради някаква огромна разправия и заминала за Маями с Роуз в утробата си. Там срещнала майката на Надя, която я запознала със сегашния баща на сестра ми, и всичко в живота им се наредило. Мама показвала често на Роуз мои детски снимки, затова ме разпознала толкова лесно.

Тя също била ксана, което бе очевидно, след като с нея сме като две капки вода не само по външен вид, но и по характер. Не като Надя и сестрите ѝ.

Всеки път, който я споменавахме, сърцето ми се свиваше. Леле, колко ми липсваше! Не очаквах да е чак толкова болезнено. Имах чувството, че част от мен липсва, сякаш Надя я бе взела със себе си. И с Червения. О, само да ми паднеше, щях да го разкъсам на мига! Не, по-скоро щеше да е бавно и болезнено.

След като с Роуз съобщихме на Вяра голямата новина, тя искрено се зарадва за нас. Очите ѝ дори пробляснаха със сълзи.

А аз радвах ли се от откритието? Имах сестра... Мозъкът ми не можеше да го възприеме. Единствено можех да мисля как всички, на които държах, си тръгваха от живота ми рано или късно. А сега имаше и друг, който щеше да ме изостави, както останалите направиха. Не го оспорвах - това бе кръговратът на моя живот. Тъпо, но е истина.