Последен спомен

19 - Роузи

Дориан откачи. Колкото и да си скубеше косите, това не промени факта, че Мишел наистина я нямаше.

- Но кой я е отвлякъл? Защо? – попитах, а Зак ми се нахвърли с крясъци:

- Кой ли? Не знам! Питай приятелчето си, нали сте си много близки?

Не исках да ги обвинявам за купищата обиди, които двамата изстрелваха не само по адрес на Ерик, но и по мой. Прехапвах устни и се опитвах да запазя самообладание при всяка тяхна нападка. Важното бе да намерим Миша. Не желаех да обръщам никакво внимание и на гадните думи на Зак и Дори за Ерик. Аз си знаех какъв е той наистина. Това, че те не виждаха добротата в него, си беше техен проблем. А и той бе голямо момче и нямаше нужда от моята защита.

След като обходихме всяко кътче на къщата, крещейки името на Мишел, осъзнахме, че наистина я нямаше. Започнах сериозно да се притеснявам и огризенията задълбочиха тревогите ми.

Дали наистина би могло да е Ерик? Моят Ерик? Човекът, който ме приюти, когато никой друг не пожела да го направи?

- Ще мина през бариерата – заяви Дориан, стиснал здраво юмруци. Изглеждаше бесен, но не по-малко и от Зак.

- Не можеш – отвърна вторият.

- Само гледай!

Дори се затича през тревата в двора, но Зак го настигна още по средата и го повали на земята. Последваха крясъци, сборичкване и куп обиди на непознат за мен език. Не можех да ги гледам така. Всеки момент щяха да се избият.

Съсредоточих се. Опитах се да се слея с тревата, с въздуха, делящ всяко едно стръкче от другото. Владеех ли огнената стихия? Или само си въобразявах? Сега щяхме да разберем.

Затворих очи и мислено прокарах дълга ивица светлина между образите на Зак и Дори в главата ми. След това само с едно щракване я възпламених и миг по-късно чух уплашени викове. Като отворих очи, съзрях дълга линия от горящи стръкчета трева, тънка като косъм. Напрегнах се, а пламъците лека-полека се разраснаха дотолкова, че да не могат да се прескочат.

Значи не си въобразявах. И Зак не беше луд. Наистина владеех огнената стихия.

Вече официално съм изрод.