Последен спомен

16 - Грозната истина

Аз пръв се събудих. Беше тъмно, но след изгрев слънце. Няколко бледи лъча проникваха през пердетата и осветяваха лицето ѝ, застинало в спокойна усмивка. Може би сънуваше нещо приятно.

Надя се бе излегнала върху мен и бе отпуснала главата си върху гърдите ми. Краката ѝ бяха преплетени с моите и нямаше начин да се измъкна, без да я събуждам. Усмихнах се на факта, че беше навряла ръчичките си между гърба ми и дивана, за да се стоплят. В застиналата ѝ физиономия се четеше такава ангелска невинност, такъв чар, какъвто не бях срещал никъде досега.

- Защо ме гледаш? – чух заспалия глас на сладкишчето ми.

- Защото си красива – престраших се да ѝ прошепна. Нямах никаква идея как ще реагира на този комплимент.

След известно време тя изстена:

- Ще повърна...

- Какво?

- Ще повърна! – само едно движение ѝ трябваше, за да подаде глава над килима и да изкара всичко, което дразнеше стомаха ѝ.

Стори ми се забавно да наблюдавам погнусата ѝ, докато аз ѝ държах косата, а тя стоеше в замръзнало положение с глава, наведена към пода. Беше толкова сладка!

- Съжалявам. Ще стана да се почистя.

- Не, нищо ти няма – усмихнах ѝ се и избърсах с крайчеца на якето си устата ѝ. И без това беше мръсно. По-късно щях да го изпера. Или изгоря. – Поспи още малко.

- Защо си толкова мил с мен? – въпросът ѝ дойде изневиделица. – Имам чувството, че преди се държеше по различен начин.

- Опитвам да се променя – признах си. – Да стана по-добра версия на себе си.

- Недей! За Бога, недей! Защо го правиш?

- За теб...

- Не искам да се променяш. Бъди себе си. Харесала съм те такъв, какъвто си, нали?

- И ме намрази такъв, какъвто съм.

- Това е в миналото. Искам да опозная истинския Зак – този в сърцето ти. А не някаква временна обвивка, която сам си си изградил. Най-накрая ще изгубиш себе си. Отивам да почистя – заяви тя и излезе от стаята.

Наистина ли се държах толкова различно? И толкова лошо ли е човек да се промени?