Последен спомен

12 - Кари

Мина още една седмица. Една дълга, тегава, коварна седмица на бездействие и безцелно лутане из къщата в търсене на опити да се измъкнем. Или онзи червенокоско бе много умен, или ние бяхме прекалено глупави. Предпочитах да си мисля второто.

Докато си смилах органичното, стопроцентово кафе от арабика в машината, Дориан нахлу в кухнята и започна да ме ръчка задъхан:

- Пич, пич, искам да направиш нещо за мен. Моля те, направи нещо за мен. Бързо...

- Успокой топката, ще ми разсипеш кафето – отвърнах, лишен от всякакви емоции. Имах чувството, че започнах да затъпявам, затворен на това място. Вече седмица не бе спирало да вали и се чувствах още по-потиснат.

Поставих смляното кафе в професионалната кафеварка и пуснах водата да се загрява.

- Забаламосвай Миша, докато съм в градината ѝ. Искам да скъсам една роза... слушаш ли ме изобщо?

- Няма вода – отбелязах, когато лампичката започна да свети червено. Взех контейнера и го поставих под течащата вода от чешмата.

Дориан завъртя кранчето, спирайки го, и ме обърна към себе си:

- Зак... откога въобще пиеш кафе? Добре ли си?

- Подай ми млякото и филираните бадеми, ако обичаш – пренебрегнах въпроса му.

Чувствах се прекалено изморен, за да говоря с него. Исках просто да ме остави на мира.

- А захарни пръчици искаш ли?

- Има ли?

- Не, идиот такъв! – развика ми се безпричинно той.

Вече ми бе все едно, затова отидох сам да извадя млякото. Взех тайничко и малко шоколад от личния ми запас, който да разтопя.

- О, господи, безполезен си! В каква отрепка си се превърнал! – досипах вода и пуснах кафемашината, не обръщайки внимание на обидите му. – Зак! – той ме хвана за едното рамо и грубо ме извъртя към себе си.

Хвърлих му най-равнодушния поглед, който имах, и сипах от соевото мляко в чашата си.

- Какво става с теб, Кари?

Усетих как хватката ми върху чашата се стегна.

- Не ме наричай така – гласът ми прозвуча като ръмжене.

- Кари! – изкрещя той до ухото ми.