Amaranthine | myg×jhs ( КФФ2017) ✔

Ден Шести

 
.
.
.

   Хосок отвори вратата на закусвалнята, бивайки мигновено ударен от невероятния аромат на палачинки, примесен със този на домашно приготвени сладкиши. Момчето вдиша дълбоко от пленяващия мирис и се запъти към една от масите в средата на закусвалнята. Взе менюто, въпреки че вече знаеше какво да поръча и се загледа в изложените продукти, стомахът му, свивайки се от глад, а устата му, пълнейки се със слюнка. Не се бе хранил от миналата нощ, прекалено зает с курсовата работа и проектът  който след три дни трябваше да представи. А и Адам също го бе притеснил, изглеждайки особено нервен и уплашен, сякаш нещо го тревожеше. Сега бе почти следобед, а той вече ясно усещаше глада, толкова осезаем, каращ гаден вкус да загорчи в устата му, сякаш щеше да повърне. Млада чернокоса сервитьорка се доближи до него и със сладка усмивка го попита какво ще желае, а Хосок ѝ хвърли бърз поглед, усмихвайки се чаровно, след което разроши червената си коса, поръчвайки си порция палачинки, ментов чай и парче плодова торта. Момичето се усмихна ведро, записвайки поръчката, след което се отдалечи от масата, оставяйки Хосок сам със собствените си мисли. Младият мъж изкара телефона си, започвайки да рови из социалните мрежи и новинарските сайтове, ала единственото, на което се натъкваше бе черна преса. Убийства, самоубийства, фалит, отвличания, грабежи, болести и разбира се, прочутата "борба с анорексията". Усети гаден вкус в устата си, а тялото му потрепери, внезапни тръпки, побивайки го. Преди години Техьонг едва се бе преборил с анорексията, момчето се мислеше за дебело, самочувствието му се бе забило десет метра под земята, искаше да постигне съвършенство, правеше всичко по силите си да сваля още и още килограми, докато накрая не се бе превърнал в полужив скелет, докато накрая всичките му кости изпъкваха перфектно на фона на бледата кожа, толкова отвратително, толкова мъчително.

   Тогава дните бяха тежки. Минджун бе заминал в Америка, защото сестра му бе на изпаднала в кома, оставяйки Чонгкук и Хосок сами да се опитват в продължение на две години да спасят приятеля си. Техьонг отказваше, правеше нещата по - сложни, по - болезнени и мъчителни за всички. Мислеше, че върши добро на себе си, докато всъщност бавно умираше, а останалите две момчета се измъчваха, страдаха, гледайки как най - скъпия за тях човек бавно руши живота си, заради една несъществуваща кауза и правеше нещо, което не бе нужно никому. Спомените изплуваха толкова ясни, ужасяваши. Можеше да чуе звуковете, които Техьонг издаваше, надвесил се над тоалетната чиния, повръщайки и малкото храна, която бе накаран да погълне, можеше да види очертанията на гръдния му кош и хълбока, сякаш бяха пред очите му, сякаш можеше да ги докосне, кошмар, какъв ужасен кошмар!
   Момчето изведнъж отвори очи, откъсвайки се от лентата на спомените и изтри с палец насъбралите се сълзи. Спомените бяха толкова горчиви и сега, връщайки се отново към тях, осъзнаваше колко голям късметлия бе, че Техьонг се бе възстановил напълно и още повече - започна да обича себе си и намери щастието в лицето на Чонгкук. Господи, Хосок бе толкова благодарен! И въпреки това, оставяйки приятелите си извън тази област, Хосок често усещаше празнина. Такава, каквото не можеше да бъде обяснена с думи, нито пък придаваше тежест на живота му. Не бе бреме, не бе осезаема, просто съществуваше без обяснима причина. Празнина и тъга - не знаеше защо бяха там, ала те бяха факт и колкото и да го отричаше, не можеше да промени реалността. Чувстваше се така, сякаш имаше нужда от нещо, сякаш нещо му липсваше, толкова дълбоко, ала в същото време толкова повърхностно. И невъзможността да осъзнае какво бе то го изяждаше.