Изкупление

Част 5: Поклон пред императора

Очи като бистър мед, коса като златна коприна, тяло на олимпийски бог. Император Артур IV, най-великият владетел след Маркиан, неговият дядо. Колко много му се възхищаваше Артур, толкова смел и непоколебим. Той успя да победи седемте смъртни гряха, но не бе без жертви... Артур затвори очи, спомни си всичко.. Беше на 8 години, детското му съзнание бе изтрило голяма част от видяното, но определено помнеше смрадта, кръвта и агонизиращите викове. Лицата на жертвоприношенията все още го преследваха в кошмарите му... За да убиеш чудовище, трябва сам да се превърнеш в такова... Маркиан жертва стотици невинни животи, за да победи греховете. Успя. И плати висока цена... Уби го собственият му син... Артур бе видял и това. След няколко години русокосият преряза гърлото на баща си и взе трона. Предишният владетел бе започнал хиляди войни, които не можеше да спечели, бе отворил доста работа на Артур, но благодарение на това новият император спели уважението на народа си. Сега обаче империята бе на прага на нова война. Толкова ужасяваща и безнадеждна, че оцелелите грехове, трябваше да бъдат освободени. Война с неизвестен враг, който е никъде и навсякъде...

Артур стисна силната си челюст. Започваше да съжалява, че ги е освободил, защото не можеше да ги контролира. Няма как да контролира дивото. На вратата му се потропа. Артур стана и отвори. Зениците му се разшириха. Скочи назад и инстинктивно грабна пистолета на нощното си шкафче и с треперещи ръце го насочи към вратата. През нея, целия опръскан с кръв, премина Ира. С малко налудничав поглед Гневът направи няколко настъпителни крачки. Артур пристъпи назад, падна на леглото. Ужас бе единственото, което Артур усещаше.

"Чуй ме внимателно" заговори бавно и спокойно Ира. Злените му очи бяха непоколебими, гледаха треперещия император от високо, надменно и арогантно. Устните на гнева се разтеглиха в широка усмивка, белите му зъби блеснаха. Напомняше на вълк, напът на пирува. "Искам да знаеш, че е невъзможно да ни победиш. Дори сам се справих с елитната ти охрана." труповете им бяха сякаш разкъсани от диво животно. Очите им все още бяха отворени, четеше се ужас и изненада. "Искам още да знаеш, че няма да те убия. Това бе само напомняне. Приятен ден, императоре" поклони се подигравателно Ира и излезе.

Сърцето на Артур биеше лудо, дишаше тежко. Крайниците му трепереха като листо на вятър. За първи път се срещаше с нещо толкова ужасяващо. Преглътна тежко. Усети вкус на желязо. Изкашля се, изплю голяма храчка с кръв. Погледна към гърдите си. Ризата му бе разкъсана и имаше черно петно, сякаш прогорено в плътта му. Дори не разбра кога грехът го бе направил, не знаеше и какво значи.

***

"Много добре. За сега вървим по план" Лукжуриа се усмихна и нежно прокара ръката си през косата на Ира.

"Сега е твой ред, Лу" отговори мъжа.

"Липсваше ми работата с теб. Мислиш, че ще стане?" каза жената.

"Разбира се. Много добре знаеш разликата между нас и останалите грехове."

"Ние никога не сме били хора, за разлика от тях."

"За това и оцеляхме" довърши Ира.

"Ами Супербиа?" попита Лукжуриа.

"Вероятно е имала късмет" чернокосият се обърна и погледа Лукжуриа.

"Това ни улеснява малко" продума тя, шоколадовите ѝ очи не се отделяха от Гнева.

"Определено" усмихна се Ира. Напомняше на ангел. Големи, зелени очи; малки, плътни устни; чип нос, идеално изразени скули... По дрехите му все още личаха петна от кръв. Може би приличаше повече на паднал ангел, демон...