Изкупление

Част 10: Спомен за една авантюра

"Разкъсайте го" гласът на Супербиа бе равен и спокоен.

Гула се опита да стане, но тежестта на тялото му не позволи. Издиша тежко. Не можеше да се защити, беше напълно безполезен. На Супербиа не ѝ трябваше такъв в редиците. Остави останалите грехове да го убият. Така щяха да затвърдят силите си. Колкото повече кръвопролития, толкова по-силни ставаха. Знаеше, че дори съюзът с останалите грехове, нямаше да ѝ помогне срещу Лукжуриа и Ира. Измежду старите грехове, те бяха най-силните. А Лукжуриа все още притежаваше своя магнетизъм. А Ира, в него имаше нещо различно. Очите му имаха особен блясък. Сякаш за пръв път виждаше нещо красиво. Супербиа не знаеше каква е историята му, не знаеше какво го е подтикнало да се превърне в грях. Знаеше само, че той я спаси. Но сега бе нейн враг. Усети как коремът ѝ се свива.

"Какъв е планът?" попита мъжът със сивите очи.

Суетата му хвърли разсеян поглед и махна с ръка.

"Не ме ли чу? Попитах какъв е планът?" ядосано повтори той.

"Спокойно. Не се тревожи"

"Не ми дреме какво искаш. Искам да знам какво ще спечеля аз!" явно той бе алчността.

Супербиа се приближи към него постави ръцете си на рамената му и доближи устните си до неговите "Каквото поискаш" прошепна и се отдалечи.

***

"Ранен ли си?" девойката се бе навела над него. Дългата ѝ копринена, шоколадова коса нежно докосваше лицето му.

"Коя си ти?" попита мъжът с гарваново черната коса, зелените му очи сякаш я пронизваха.

Тя не отговори, слабата ѝ ръка сложи студена кърпа на челото му.

"Защо го правиш?" отново заговори той.

Жената се усмихна и тихо продума "Падна по средата на пътя, трябваше да направя нещо"

"Благодаря ти" каза той и затвори очи.

След часове отново дойде в съзнание. От жената нямаше и следа. Дали не бе само сън? Стана и усети, че нещо го стяга, там където го намушкаха. Погледна към корема си, раната му бе превързана. Нещо до него привлече погледа му. Имаше малко дървено ковчеже. Посегна към него и видя превръзка вместо разранените си кокалчета. Усмихна се леко и отвори сандъчето. Вътре имаше кана с вода и парче хляб, поставено върху бяла кърпа. Забеляза още, че оръжията и парите му липсваха. Отпи няколко големи глътки от бистрата вода, но това не потуши жаждата му. Посегна към хляба и отхапа хищно един залък. Разсеяно погледна към кърпата и я взе. Обърна я. Върху нея, сякаш бе втъкано "тук" имаше и малък символ, напомнящ луна. Войнът помириса плата, опита се да усети аромата ѝ. Искрено се надяваше правилно да е разбрал съобщението и то да е от нея. Нямаше къде да отиде. Щеше да чака тук, по средата на това самотно поле. Какво имаше? Нищо. Вече нищо. Собственият му полк го предаде.