Опасна любов...

Глава 12 - Да, Мирела, радвам се, че най- накрая го осъзна, но...закъсня!

Рик

Когато видях Мирела с детето, осъзнах, че много й отива, но ще й отива много повече, когато държи нашето дете. Тя изобщо не иска това в момента и аз я разбирам напълно. Страх я е, че накрая може да се окаже сама и си мисли, че аз не ставам за баща и няма да давам добър пример на децата ни. Но обещах на родителите й, че ще бъда търпелив с нея и ще спазя обещанието си. Знам, че рано или късно ще получа това, което искам. Сигурен съм. Начинът, по който се държи с детето, ми показва, че тя определено ще бъде добра майка. Знам, че ще даде всичко от себе си и ще бъде най- добрата в това.

- Спокойно, обещавам, че нищо няма да му направя. Може ли да го подържа за малко?- питам я и посягам към детето. Тя се чуди какво да направи и отстъпва крачка назад, като го хваща още по- здраво. Аз въздишам.

- Добре, за да ти е по- спокойно, ще оставя пистолета. Ето.- казвам й и вадя пистолета от задния си джоб. Слагам го внимателно на масата в хола, като през цялото време усещам погледа й.

- Откъде да съм сигурна, че нямаш друго оръжие? Способен си на всичко...- пита ме недоверчиво тя. Аз клатя глава.

- Повярвай ми, нямам. Ако исках да убия детето, досега вече щях да съм го направил. Хайде, дай ми го.- подканвам я и тя най- накрая ми го подава внимателно. Учудващо, малкият е много спокоен. Отваря очи и ми се усмихва. Аз отвръщам на усмивката му.

- Само за малко.- пояснява Мирела.- Трябва да го нахраня, защото виждам, че е гладен и след това ще го сложа да спи.

- Има почти като моите очи само дето неговите са малко по- светли.- казвам й, след като го разглеждам. Тя не казва нищо. Малкият започва да се движи в ръцете ми и аз разбирам, че сигурно иска да ходи. Слагам го внимателно на земята и го хващам, за да не падне. Той започва да ходи и след малко стига до масата в хола. Изглежда пистолетът му е интересен, защото протяга ръчички към него, но аз го отдръпвам навреме.

- Недей, не ти трябва! По- добре стой надалеч от тези неща!- казвам му и го вдигам. Отивам до Мирела и тя го взима. Шишето с млякото най- накрая е готово и тя го храни. След това малкият се оригва и очите му започват да се затварят. Подава ми го, аз го слагам на дивана и го завивам с неговото одеяло. С Мирела го гледаме няколко минути как постепенно заспива. Продължаваме да го гледаме още известно време, дори и да знаем, че е напълно заспал и сега ще е кротък.

...

Мирела

Преди малко родителите на Марчело го взеха и сега аз се приготвям за сън. Рик отново иска да спим заедно, в едно легло...Този нахалник! Нямам избор, завивам се и заспивам веднага, защото съм много уморена и нямам сили даже да споря с Рик. По някое време, в просъницата си, усещам как той ляга до мен и ме прегръща откъм гърба по същия начин, както вчера и ме целува по челото.

...

- Здравей, красавице! Каза ми, че искаш да говорим. Е, какво имаш да ми казваш?- пита ме весело Рик и ми се усмихва.

- Обичам те! Винаги е било така, но просто не исках да го приема! Знам, че сме в опасност, но не ми пука, Рик! Аз те обичам и вече ще бъдем във всичко заедно! Аз съм тук, няма да си тръгна...нито сега, нито никога...Ще бъда с теб до края, въпреки всичко!

- Да, Мирела, радвам се, че най- накрая се осъзна, но...закъсня! Трябваше да ми го кажеш, когато бях жив...- проронва той и с ужас виждам едно голямо червено петно на бялата му риза. Ръцете му са изцапани с кръв, от устата му също потича тънка струя кръв и той пада на земята. Аз се хвърлям върху тялото му и започвам неконтролируемо да плача...

...

- Не, не, не биваше да става така!- събуждам се, изправям се рязко в леглото и продължавам да плача. Изпотила съм се, но не ми пука. Почти веднага Рик също се събужда и ме прегръща силно. От допира му започвам леко да треперя, но се сгушвам в него и продължавам да плача.

- Какво има, съкровище? Кошмар ли сънува? Разкажи ми, за да ти олекне.- шепне ми нежно той, но аз клатя глава.