Клариса
Една крачка, втора, трета, господи колкото повече се приближаваше, толкова повече сърцето ми се качваше в гърлото. За пръв път от много време изпитах страх. Чист, първвичен страх, който заплашваше да ме погуби.
Ето я и последната решаваща крачка. Тялото му беше пред мен,а очите му изпълнени с омраза и отвращение. За един кратък миг изпитах болка. Болка, която не можех да си обясня. Болка, която ме разкъсваше. После, обаче, втрнах леденото си изражение. Нямаше да му позволя да види, че думите му имат ефек върху мен.
- Е, Александър, изтрезня ли? Или може би ти трябва още време?- гласът ми придоби увереност, която изненада дори и мен.
- А, ти извади ли си главата от пясъка или след като си тръгнах продължи да се съмосъжаляваш и да обвиняваш всички останали за твоя жалък живот.- отвърна ми той с такава злоба, която досега не бях виждала. - Защото, Клариса, сега и ти си прос работник, който изпъкнява заповеди. Заповеди даден от твоето татенце. Според моята преценка ти дори си по жалка от всички тук, но какво ме интересува та ти скоро ще се пречупиш както винаги и ще се омъжиш за онзи, само и само да не си цапаш ръцете с работа. Прав ли съм?- подигравателна усмивка се изписа на лицето му . Яростта в мен, беше толкова голяма, че имах чувството, че всеки момент ще избухна. И най- лошото беше,че го направих.
Шамар, силен изпълнен с омраза и с нараненото ми достойнство.
Ръката ми яростно се залепи за бузата му, карайки главата му да се завърти на другата страна. За миг изпитах страх, от това. До сега не си бях позволявала да посегна на когото и да било. Но после си спомних думите му и гузната ми съвест отново си даде почивка.
Това мое действие предизвика действия от негова страна, които изобщо не очаквах.
Без дори да усетя той ме дръпна към себе си. Ръцете му ме притискаха толкова силно, сякаш се опитваше да ме сплеска. В очите му прехвърчаха яростни светкавици, а устните му бяха толкова близо до моите припомняйки ми за целувката му. Ръцете ми бяха притиснати към гърдите му без никакъв панс да се измъкна.
-Нещастник такъв, пусни ме.- кълна се опитах се да му го изкрещя в лицето, но вместо това едва го прошепнах. - Чуваш ли, пусни ме?!?- отново се опитах да извикам, но пак без успех. Започнах да дишам накъсано, а фантазиите в главата ми, какво би се случило, ако пак му позволя да ме целуне, ме заляха.
- Защо не опиташ пак, този път с малко по- вече чувство за да повярвам, че наистина искаш да те пусна?- отново ми се подигра и ме дръпна към себе си още повече, ако това изобщо беше възможно.
- Клариса!- ето го и моето спъсение. Сестра ми се приближи към нас, а аз вече събрала сили отблъснах Александър от себе си.- Ето къде си, търсих те. Татко иска да говори с теб.- очите ѝ преценяващо гледаха ту мен ту него.
- Кажи на скъпият ни баща, че нямам време за това. Както и Александър токущо каза вече съм прост работник. Имам си задачи. Нали Александър?!?- погледнах го в очите и се измях иронично. -Та нали аз вече не съм негова дъщеря?- това бе последното нещо, което им казах преди да си тръгна и да ги оставя сами. Майната им. Стига вече слабости, време е ледената кралица да се завърне.
Екатерина
Гледах как се отдалечава. Болката бе изписана дори в походката ѝ. Познавах сестра си и знаех, че е на ръба. Знаех, че скоро, щеше да избухне и да срине всичкини, за дето се държим така с нея.
- Какво става с нея? Защо с всеки изминал ден, тя се откъсва от нас, от семейството си?- прошепнах тихо, продължавайки да гледам след нея.
- Може би защото не и давате шанс да ви се докаже.- отвърна работникът, чието име бе Александър. Същият този човек, който побъркваше Клариса до мозъка на костите ѝ
Същият този човек, който сякаш предизвиква някаква емоция в нея. Колкото и малка да е тя я видях. Видях емоцията в очите ѝ, малко преди да ги прекъсна.
И тогава разбрах. Ледът около сърцето на малката ми сестричка, започваше да се топи и може би той беше причината за това.
А/N Ще се радвам, ако изразите мнението си в коментарите.
Какво мислите, дали Клариса не прекали с грубото си държание към Александър?
Или той е напълно прав за нея?
