Хаосът в един космос

23:42

Точно толкова показваше синкавия екран на телефона на Грейс, но сякаш времето течеше хиляди пъти по-бързо. Тази нощ беше на път да се превърне в една стихия. Защо стихия? Защото тя е символ на разрушителния неуловим импулс на времето. Нещото, което връхлита идеално подредения ти живот, разрушава го на хиляди малки отломки, за да преоткриеш реда.
Твоят собствен ред.
Перфектната вселенска вибрация, в чийто ритъм ще се движиш за напред. Неволево, но толкова увлекателно, толкова примамливо и илюзорно, защото точно в този ритъм ще откриеш какво е истинското щастие, но и истинската емоционална мъка.

От клуба се носеше музиката на вечната легенда - Франк Синатра. Сякаш неговото звучене успяваше да улови най-точно тази хаотична хармония, която се опитваше да намери мястото си в душата на Грейс. Цигареният дим, който я лъхна в мига, в който прекрачи прага на това спокойно място, сякаш я изпрати отново на земята. Сърцето й биеше в петите, ритъмът й се ускоряваше всеки път, сещайки се за това какво й предстоеше. Всички нейни сетива работеха на пълни обороти в момента, защото те щяха да се сблъскат с нещо познато й до основи. Тя беше низ от кошмари и нещастие. Знаеше изхода на тази вечер. Беше й познат до болка. Мъчителната мисъл как тя сама взе решение преди време да остане физически и емоционално непозната на това момче, сега я докарваше до панически ужас. Идеше й да избяга, контрастно на тялото й, което всячески се бореше, за да се докосне до този човек.

Човекът, седящ на бара в характерното си положение. С цигара и чаша тъмна бира до него, а Синатра напяваше за това как едно непознато младо момче беше сътворило омагьосваща феерия от собствената си, душевна мелодия. Мелодията на сърцето му, която бе разбираема може би само за него. Може би...

- Ето го и него! Уил! - гласът на Хари върна застиналата картина към живот.

- Хей, Хари радвам се да те... - обърна се момчето с усмивка, толкова топла, толкова щастлива, сякаш порочността се беше измила от него. Но нещо го спря. Сините му очи се срещнаха с онези до болка познати елмази. Онези невинни очи, които го гледаха примирено, дори с лек ужас понякога. Очите, които проникваха дълбоко в душата му. Очите, които виждаха невидимото в него и онова, от което той се нуждаеше.

- О, да! Това е братовчедка ми, Грейс. Грейс, това е Уил! - заяви радостно Хари, стоейки между двамата "непознати". Сякаш разделяше два свята. Две половини на една перфектна хармония.

- Грейс - престраши се най-сетне момичето, подавайки бледата си, студена ръка напред, за да се здрависа.

- Уил - отвърна той, отвръщайки на жеста, докосвайки нежно ръката й. Ледът се разпростря по кожата му, а огънят по нейната. Тръпки запълзяха по телата им. Електричество премина през сърцето. Катарзисът беше факт. Контактът между две вселени щеше да предизвика катастрофа, когато осъзнаеха, че всъщност са части от един единствен свят... Светът на Хаоса в един космос.