Хаосът в един космос

Присъдата "виновен"

- Ставай, Уил! Няма да пропускаш училище за пореден път! - изкрещя се госпожа Скот. На фона на прекрасната тишина, обгърнала къщата, само това липсваше. Дразнещият глас на жената, отговорна за това Уил да бъде факт.

Момчето извъртя сънените си сини очи и положи главата си върху бюрото. Отново. За пореден път се убеждаваше, че физиката никога нямаше да го спечели с всевъзможните си формули, по-дълги от редовете в тетрадката му, която всъщност... Дори не можеше да наречем тетрадка, а по-скоро едно намачкано тефтерче, което бе идеална метафора на живота му като цяло.
Загледан в плавното плуване на рибките в аквариума, Уил се замисли над себе си толкова дълбоко, че несъзнателно, напълно по инерция, започна да драска по крака си, формички, наподобяващи четвъртата буква от кирилицата.. 'И ние сме като вас... Лениво отнесени от живота... Затворени в собствените си светове, страхувайки се, че ако си позволим да напуснем пределите им ще...'

- Уил!

- Буден съм, да му се не види! - извика в отговор русият, видимо ядосан от факта, че майка му отново прекъсна времето, което си беше само негово. Веднага след това чу затварянето на входната врата, което означаваше, че най-накрая беше сам. Всъщност, Уил обожаваше да бъде сам. Дори в училище. Мразеше компаниите, мразеше шума, мразеше всичко, което по една или друга причина щеше да го ядоса. А той се палеше прекалено бързо за глупости, едно от много му негативни качества според баща му - Дейвид.
От друга страна пък, момчето все него обвиняваше, станеше ли дума за характери.

'- Ти беше този, който напусна мен и мама! Ти си един скапан задник!

- А ти просто едно глупаво хлапе! На майка ти не й пука нито за теб, нито за бъдещето ти!

- Като гледам ти си страшно загрижен. Изчезвай оттук, боклук скапан!

- Не ми дръж такъв тон, пикльо!

- Ти не си никакъв баща, бе! Ти си изрод!'

Да. Това бяха последните думи между Уил и така наречения му баща. Всеки път, когато водеше спор с някого или просто се конфронтираше, тази сцена изплуваше в съзнанието му като отвратителен спомен. Или по-скоро като едно ужасно подсещане за това колко кофти човек всъщност беше той. Не му беше чуждо да се самообвинява и да поема всичките гадости, които му се изсипваха на главата. Беше си свикнал, за съжаление...

Минутите се нижеха, превръщаха се в часове и стрелките на часовника показваха дванадесет и десет. Момчето завъртя очи в знак на тотално отегчение при мисълта, че отново трябваше да се върне на онова скучно, безцветно и напълно лишено от живец, място, за да прекара поредните безсмислени шест часа.
В този миг телефонът му иззвъня с оглушителната мелодия на някаква стара инди банда, а върху устните му се появи крива усмивка. Преди да дигне на въпросния човек се позамисли, но все пак плъзна пръста си по зелената линия, тъй като знаеше, че ако не го стори, 'филмът' ще рефлектира върху него:

- Здравей, Клеър.