Хаосът в един космос

Страх и/или самота

Странно нещо е самотата. Нали...?

Каква асоциация правите, когато се спомене за самотността?
Страх. Страх, че винаги ще бъде така. Страх, че не сме желани, че сме просто "посетители" в нечий живот, а после се превръщаме в "странници", каквито бяхме преди. Страх от нещастието, което ни застига рано или късно, заради постоянните социални подмятания от типа: "Те са двойка!" или "Виж, колко са щастливи! Ще се женят другата година! Ще са заедно завинаги!". Не по наш адрес, но все пак се прокрадват покрай нас.

Страх, че може би никога няма да сме достатъчни за някого. Страх, че никога няма да сме така открити към друг. Страх. Просто страх. Демон, който буквално ни изяжда отвътре, изкарва на показ най-лошите ни характеристики. Започваме да гледаме на живота като консуматори, като притежатели. Защо? Защото, за да бъдеш сам се изисква воля. И съсипана из основи мечта за щастие, но най-вече сила.

Но всичко си има граници. Не винаги се нуждаем от човек до себе си, от спътник, който да ни подкрепя, когато сме несигурни, раздвоени и ужасени от това, което ни предстои. Понякога трябва да бъдем сами. Да се оставим на страха си, да се изправим пред това чудовище и да повървим срещу него.
И тук следва онази тънка линия, която не трябва да преминаваме. Не трябва да свикваме с това положение на непрекъснато крачене в самота срещу самите нас. Много по-опасно е, когато асимилираш идеята, че не ти е нужен друг, а само силна воля и психическата нагласа, че можеш да преминеш през всичко.

Точно с това се бореше Уил. С този демон, който стоеше пред него, усмихвайки се зловещо, смеейки се нагло, защото знаеше, че ще го победи рано или късно. И беше наясно, че дори в момента, когато косите на Клеър се разпиляваха по голата му гръд, а тънките й ръце се бяха увили около тялото му, той беше сам. Тя просто създаваше илюзията за това, че някой е с теб, върви по пътя на страха рамо до рамо с изтерзаното ти съзнание, което беше обречено да се лута, докато не открие истинския човек по пътя си.