Нейният образ

Глава Х

Тежкият аромат на парфюма й изпълни стаята, смесвайки се с мириса на старо дърво и цигари.

- Е, как върви работата? - попита, сваляйки червеното си палто.

- Бавно - промълвих тихо, опитвайки се да пренебрегна горчивината която се беше загнездила някъде дълбоко в гърдите ми, заплашвайки да предизвика порой от сълзи.

- Ще се справиш, сигурна съм - усмихна се тя. Плътните й устни бяха оцветени в яркочервено, пламенно като самата нея.

Настъпилата неловка тишина ни обгърна в студената си прегръдка. Лола се пробуди и дотича при стопанката си.

- Малката ми Лола! Как си, любима моя?

Котката се сви доволно в скута на стопанката си, оставяйки от черната си козина по тъмносинята й вълнена пола.

- Мисля, че е време да поговорим - прошепна тя, галейки с монотонни движения черния дявол. - Съжалявам, че не ти обясних защо си тръгнах. Съжалявам, че оставих и Лола при теб. Истината е, че любовта ми към теб избледня. Не ме разбирай погрешно - всичките ни спомени са ми скъпи и ще ги пазя в сърцето си за винаги.

- Тогава защо ме остави? - прошепнах.

Гласът ми ме предаде и затрепери неконтролируемо. Краката ми трополяха нервно по пода, а ръцете ми си играеха неспокойно с ръкавите на пуловера ми.

- Защото трябваше да те пусна. Не можех да те държа за себе си, когато даже не те обичах вече. Блясъкът в очите ти, когато ме видеше, трепетът в гласа ти, когато ми казваше колко съм красива, ми причиняваха само болка. Щях да съм несправедлива, ако ти отвръщах със същото, когато ми казваше обичам те, прегръщайки ме. Щях да те лъжа, а не това искам.

Гласът и затихна и в стаята се изгласи само шумното и доволно мъркане на Лола.