Нейният образ

Глава VIII

- Здравей! - изпръщя гласът й, идващ от телефонната слушалка. - Как е Лола? Слуша ли те?

Капчици студена пот пробягаха надолу по гърба ми. Долната ми устна затрепери - знак, че предстоеше океан от сълзи да залее днешния ден.

- Защо ми звъниш? - попитах, прикривайки горчивината в гласа си.

- Ти ми беше оставила гласово събщение!

Дълбокият й глас, който излъчваше негодувание, ме караше да настръхвам, извиквайки в главата ми безброй спомени от изминалите дни.

- Да така е - съгласих се кисело, признавайки се за победена. До последно у мен се таеше надежда, че бях изтрила гласовото съобщение, а с него и моята жалка реалност.

- Скоро ще си я прибера. Нека остане още малко при теб. Ще тръгвам. Чао, целувки. Извинявай, навик.

Разговорът завърши с нейния тих смях, показващ неудобството, което изпитваше, от изречените по инерция думи.

- Лола, омръзна ми! Навик ли?! Най-ужасното извинение, което съм чувала. Навик!

Котката, която се радваше на топлината от малката печка, не обърна внимание на оплакванията, които се стичаха като водопад от устата ми.

- Лола, скоро ще си ходиш! Няма ли да ти е тъжно за мен?

Животното продължи да излъчва типичните за котките  безразличие и досада.

- Лола, знаеш ли, че ти вероятно ще ми липсваш?

От устните ми се изплъзна горчив смях.

- Това е общото между теб и твоята стопанка. Първо сте дразнещи и надменни, след това улавяте сърцето на жертвата си в здрава хватка, а когато сте сигурни, че човекът се е влюбил, го напускате.

Отворих стария дъвен прозорец, но днес не запалих цигара. Първите слънчеви лъчи, успели да пробият фасадата на зимните облаци, пробягваха по прозорците на къщите. Те носеха едва уловима топлина, която обаче на мен се отрази благотворно и извика малка усмивка на лицето ми.

- Лола, май съм готова да ти кажа довиждане. С теб се надявам и тя да изчезне от съзнанието ми.