Нейният образ

Глава VII

Лола мина върху клавиатурата на току що отворения ми лаптоп, написвайки няколко дълги непознати за човечеството думи.

- Махай се - прошепнах раздразнено, докато внимателно избутах котката настрана.

Лола измяука злобно, разбрала, че бях отдала вниманието си на нещо друго, а не на нея.

- Виж, котко, и на мен не ми се работи. Но трябва. Иначе ще стоиш гладна.

Черният дявол ме погледна с дълбоките си сини очи, напомняйки ми за пореден път на нея. Отпуснах се назад върху леглото, гледайки прашния бял таван.

- Лола, виждаш ли онези следи там горе? - попитах. - От рождения ми ден са. Тя ме помоли да отворя шампанското, което предварително беше разтърсила, и така на целия таван се появиха тези отвратително лепкави петна.

Продължих да лежа на мекото легло, а в главата ми започнаха да преминават като на лента различни спомени, някои по-весели от други. Аз притворих очи, оставяйки се в прегръдките на миналото.

- Всеки спомен ми е мил, Лола - заговорих тихо. - Но знаеш ли какво, болката от ляво не е толкова силна като преди, а очите ми не се пълнят със сълзи толкова лесно.

Станах бавно от леглото, прибирайки с ръце късата си коса в опашка. Запалих цигара, издишвайки дима с всичка сила навън, сякаш се опитвах с него да прогоня и още нещо от себе си.

- Лола, тя беше красива - казах несъзнателно. - Когато казваше здравей, съжалявам, обичам те. Беше най-прекрасното същество на земята. Беше красива даже когато ми каза сбогом. Очите й преливаха от нежност, прелетена с искри на съжаление. Истината е, че се почувствах жалка в онзи момент, стоейки боса на студения дървен под, треперейки сред утрешния хлад.

Котката измяука тихо, предлагайки ми утеха, като ме върна в настоящето.

- Болката почва да отслабва, Лола. Бавно, но сигурно. - прошепнах, вплитайки тънките си пръсти в гъстата козина на животното.