Утопия: Градът в небесата

ГЛАВА ПЕТА - Срещи

-АААААААААААААРГХХХХХхх... - Стиван извика от болка.

Пред очите му причерня, започна да му се вие свят и се почувства, сякаш всеки момент ще изгуби съзнание. За щастие преди това да се случи, сферата намали скоростта си. Гласът изброяващ числата, все още продължаваше да го прави. Пет хиляди и петстотин, шест хиляди, шест хиляди и шестстотин.

Главата на Стивън пулсираше и му се виеше свят, но поне болката в гърдите започна да намалява.

Когато гласът отброи до десет хиляди, ускорението на сферата спря напълно. Свистенето на двигателите все още продължаваше и започна да затихва едва след няколко секунди, след като се чу силен метален удар от двете страни на капсулата, последван от леко придърпване. Музиката спря и женският глас каза:

- Добре дошли в Нов Вавилон!

Вратата на сферата се отвори автоматично, а въжетата приковаващи ръцете на Стивън към металният стол се отпуснаха и той успя да измъкне ръцете си, след което се опита да се изправи.

Главата му все още пулсираше и той изгуби равновесие, падайки на колене. Сърцето му биеше изключително бързо, беше задъхан, имаше силно главоболие и стомахът му искаше да върне снощната вечеря. Той се закашля силно и няколко капки кръв потекоха от носа му.

Стивън остана така няколко минути, докато болката и шумът в ушите започнаха да изчезват и отново се опита да се изправи, този път успешно.

Той започна да се придвижва напред лека по лека, излизайки от сферата и залитайки по широкия два на два метра коридор. Детективът вървеше бавно, тъй като все още му се въртеше свят и зрението му беше разфокусирано. Заради това изобщо не обръщаше внимание на това къде точно се намира.

След известно време се свести и започна да се оглежда. Той се подпираше на стената на коридора с ръка, за да запази баланс и първото нещо което забеляза, бе че текстурата на тази стена беше гладка и студена, като стъкло. Всъщност Стивън осъзна че това наистина беше стъкло и когато погледна, видя небето.

Тръпки побиха цялото тяло на детектива, като ледени иглички. Той реши да погледне надолу, бавно обръщайки главата си и осъзнавайки, че всъщност коридорът в който се намираше бе направен изцяло от стъкло и това което видя когато погледна към краката си ги подкоси. Под тях имаше единствено огромна маса бели пухкави облаци, носещи се с вятъра.