Детектив Стивън Скот получава мистериозно писмо, носещо улика за серийния убиец, отнел живота на съпругата му, което ще го отведе до невероятния град в небесата - "Вавилон". Там той ще се натъкне на мистериозната и красива жена, обитаваща сънищата м...
Ops! Esta imagem não segue nossas diretrizes de conteúdo. Para continuar a publicação, tente removê-la ou carregar outra.
След напускането му, Стивън отиде директно в най-голямата стая на жилището си, която му служеше за офис. В центъра ѝ се намираше голямото му дървено бюро, винаги отрупано с документи и записки от предходните случаи. Детективът имаше изключително систематизиран подход към работата си. Той записваше всички разкази на клиентите си, показанията събрани от свидетели, различните улики и как са свързани помежду си, а после създаваше хипотези, които потенциално могат да обяснят гореспоменатото. След това се опитваше да намери пролуки в собствените си размишления, атакувайки ги с различни логични аргументи. По този начин елиминираше невъзможното, а това, което останеше, беше най-близкото до истината.
До документите стояха четири снимки, една на мъртвата му съпруга, една на колегите му от армията - тя беше отрязана, така че да се вижда само Антъни и неколцина от другите му приятели, а частта с останалите бе изгорена преди години - на третата бяха той, съпругата му и родителите им, а на последната, която имаше по-масивна рамка и се извисяваше над останалите, Шерлок се усмихваше чаровно, с крак поставен на дивана му и ръка на хълбока, като някой завоевател. Той му я беше подарил за рождения ден, за да го вдъхновява, както сам се изрази.
До снимките стоеше портрет на мистериозната жена, обитаваща сънищата му, нарисуван от самия Стивън. Неговите художествени умения – макар и значителни – бяха напълно недостатъчни, за да изобразят неземната ѝ красота! Водопада от лъскава черна коса, блестяща като тъмен сапфир, очите, изглеждащи тъй мъдри и проницателни, че сякаш се взираха в душата ти и нежната кожа, по-съвършена от всички изображения на Афродита. Възможно ли беше човек да обича сън? Мечта? Идея? За Стивън беше невъзможно да не го стори! Тя бе неговата вярна спътница в мрака на нощта, неговата собствена Галатея, защото той я обичаше, както скулпторът Пигмалион е обичал собствената си статуя, тъй и той я възлюби. Разумът му казваше, че жената е просто плод на въображението му, ала сърцето му крещеше, че е нещо повече от бегъл блян и копнеж, но какво? Мечта? Идеал? Спомен...
