Намери ме ✔

~ ГЛАВА 4 ~

—Огледайте се наоколо господин Арнолди, вижте града вляво и града вдясно и ние, седнали на беседа, до реката. Както водата разделя този град на две махали, така аз бях отлъчена от цялото население тук. Аз бях от едната страна на реката, а те от другата. Но бях напълно сама, обиждана и мачкана от всички отсреща. Който и да ме подаваше ръка, после се обръщаше назад. Както например господин Александър...

—Чакай, не разбрах. Как така Александър, не говориш за хазияйна нали?

—Той се възползва от мен. Точно тогава, когато имах нужда някой да ме подкрепи. Той ми подаде ръката си, но после омърси моята...

—Момиче, добре ли си? – прекъснах я внезапно. Наистина, какви ги говореше? Да не би да е объркала английските думи, как така човек, като бай Сашо ѝ е "омърсил ръката". Къде попаднах?

—Не биваше въобще да започвам. Тръгвам си! – изправи се момичето и побегна към реката. Наблюдавах я объркано с поглед. Мислех си, че ако поговорим насаме, всичко ще ми се изясни, но сега още повече се обърка. Тя се наведе към спокойните води на поточето. Поточето, което играеше като преграда между двете части на града. Но защо е била отлъчена? От кого по точно?

—Почакай! Това не е достатъчно! Коя си ти? – дотичах до нея

—Яна... – отвърна толкова тихо тя, че едва я чух. Яна, хубаво име

—Арнолдии – зададе се глас отзад, което накара мен и Яна да се обърнем

—Господин кмете! – обърнах се вежливо към кмета, който обаче ме гледаше далеч не по този мил начин, както досега.

—Арнолди! Ти си тук, за да твориш за нашата родина, България, а не да спасяваш момиченцата, които не са такива за каквито се представят.

—Какво бихте направили Вие на мое място, ако видите пред прага на дома си полумъртво тяло на момиче, дрехите му опърпани и мръсни а лицето...

—Какво лице, какво "момиче" – пресече ме той разярен, също толкова, колкото Александър – първо, там където си я намерил не е бил твоят дом и второ, кой си ти, че да се бъркаш в отношенията на едно семейство и да ги разделяш? Ела с мен и остави тази кучка да си върви

—Никъде няма да ходя! Смятах, че щом сте кмет и уважаван човек, имате поне малко достойнство! Но явно съм грешал. Аз и Яна няма да пречим на никого, ясно ли е. Няма да имаме нужда и от никого! – разбунтувах се. Значи аз съм този, който разваля чуждите животи и едва ли не се грижи за "кучки"? Тялото ми гореше от напрежение, очите ми бяха готови да пуснат сълзи. Но трябваше да се стегна, защото някой се нуждаеше от моята подкрепа. Момиче, което не заслужава обиди и хули. Те мислят Яна за уличница, но аз бях готов да им докажа, че не са прави. За своите години бях добре опознал хората и мога да разчета характера на всеки, дори с поглед.