Намери ме ✔

~ ГЛАВА 7 ~

—Прителю, какво се случи току-що. – доближи се до мен Никола, а аз седях все така вкаменен без да обеля и дума – Арнолди, притесняваш ме! – бутна ме той, което ме накара инстинктивно да подскоча – Тази хубавица май ти е взела ума.

—Моля? Какви ги дрънкаш! Нали щеше да ходиш на празник, можеш да тръгваш! Ние ще закъснеем. Довиждане Никола! – излях цялата си ярост върху него. Думите ми излъчваха студенина и той усети това. Не биваше да говори така. Не го очаквах и от него. С полу насълзени очи ме погледна преди да напусне двора, а аз му обърнах гръб. Мисля, че малко прекалих, но какво трябваше да направя. Цялата тази драма покрай Яна ми се отразяваше така силно върху нервите, че без да се осъзная някой ден щях да избухна. Влязох в къщата, с мисълта да се извиня на Яна. Отново! Отново я бях наранил. Понякога въобще не можех да се позная. С бавни крачки се качих по стълбите и с несигурност и същевременно срам надникнах в стаята. Тя се беше облегнала на възглавницата си, хванала тефтерче, същото като моето, където описвам своите преживявания. Лицето ѝ показваше същата онази безпомощност, като тази първия път. Странното, обаче беше, че докато пишеше и плачеше се вглеждаше в малко синьо медальонче. Говореше му нещо, но шепнейки. Без да искам се закашлях. Точно в най-неподходящия момент. Естествено, Яна ме усети и прибра медальона и тефтера под леглото си.

—Защо си тук! – избърса сълзите си с ръце Яна и се опита да бъде сериозна

—Съжалявам! – изрекох едва едва, но тя не реагира на думите ми. Просто слезе по стълбите. Нямаше смисъл да вървя след нея. Желанието да видя, какви думи се крият в тефтерчето гореше в мен. И не можах да устоя. Не беше правилно от моя страна, и това го знаех най-добре, но го направих. Доближих се до леглото ѝ и извадих тефтера. Беше мъничък и същевременно стар. Вероятно го има още от малка. Отворорих го на някоя от страниците. Имаше детски рисунки на семейство. Продължих да го разлиствам нервно. Там се криеха най-различни неща, лексикони, писма и рисунки. Но знаех, че те са лични и не биваше да ги чета. Отворих на последната написана страница и се зачетох в това, което е писала до преди малко

Скъпа мамо,

Честно казано не знам откъде да започна. Последната седмица бе една от най-тежките ми. Върнах се в Копривщица, но не бях топло посрещната, както винаги. Отново бях оплюта от гражданите и най вече от жалкия Александър Велев. Кажи ми, какъв човек трябва да си, че въпреки злините си, все още да се криеш така коварно зад маската си. Но така е, на "аристократите", никога не им се връща. Но тази седмица се случи и нещо друго. Един човек ме намери. Подаде ми ръка. Не е от България, както и ти самата. Не знам, какво би спечелил с тези свои постъпки. Той избра мен, пред кмета и Александър. Скъса всички връзки с тях и остана с мен. Знам, иска да ми помогне, но как да му кажа, коя съм всъщност. Как? За два дена, той ми стана баща. Баща, който нямах цял живот. Заради теб! Не е лицемер както всички тук.  Не е бил и като теб! Знаеш ли, понякога си мисля, ако ме беше дала на по-добри родители, въобще нямаше да търся утеха в "майка си"? Защото ти си, коя? Една жена, която ме е износила и толкова! Ти си нищо! Но, виждаш до къде съм се докарала, че от малка, споделям всичко с теб. Знаеш ли колко много искам да отида на празника. Но как да го направя? Ще посрамя и себе си и Томас. Защото и аз съм грешна, както всички на този свят...