Намери ме ✔

~ ГЛАВА 16 ~

—Айтен, Есра, Фатма, благодарим ви много за съдействието, което ни оказахте, въпреки страха ви от Нихат Асрали. Уверяваме ви, той няма да разбере за нашата тайна среща. Пазете се! – прегърна Диана и трите жени за довиждане, а те ни се усмихнаха и махаха с ръце,  когато вече се отдалечавахме

—Сигурни ли сте, че този Нихат не ни вижда отнякъде. Знаеше всяка моя стъпка в Копривщица, а тук е негова територия – попитах притеснено полицаите

—Щом вече сме екип, значи никой не може да ни победи. А ако нещо стане веднага ще уведомим властите – отговори Диана, давайки ми отново кураж. Възхищавах се на нейния силен характер, на това как не се страхуваше от непознатото. Но тя беше права. Сега сме заедно и не бива да се страхуваме

—Диди, Дани притеснявам се, че Томас може да има право. Властите поне тук в Иран застават плътно зад Нихат Ага, както и медиите. Щом засега още нищо не са му направили и щом са разпространили, че Яна е убийца, а не са казали всъщност за лудостите, които е вършил той през цялото време. Трябва да действаме по-внимателно и да сме мнителни – възкликна Никола

Докато вървяхме към хотела телефонът ми иззвъня. В този миг страха от отново се върна. Това беше звук от съобщение. Ами ако този Нихат е зад нас или ни дебне зад някой ъгъл. Извадих телефона си и без никой да разбере погледнах съдържанието.

Хелоу! Здрасти! Мераба! Имаш доста голям напредък Арнолдчо, не го очаквах. Давам ти пет минути да се качиш на върха на кулата в Беирдабай. Без никого, иначе горко ѝ на дъщеричката. Очаквам те! Хайде, намери ме!

На върха на кулата...
...сънят
—Проклятие, проклятие

—Томас, добре ли си. Да не разбра нещо за Яна – обърна се Никола към мен и видя съобщението. Прочете го. Усетих, как преглъща дълбоко и се опитва да се увладее

—Ники, да кажем ли на полицаите? – попитах с разтреперан отново глас

—Не, недей. Отиди! Ако човекът е някъде тук не бива да ни вижда. Аз ще им кажа по-късно. Хайде изчезвай!

—Сигурен ли си? – попитах, но Никола не ми отговори. Притича при тях и ми направи знак да си ходя. Какво ли точно бе намислил? Какво ли щеше да каже на Диана и Даниел. Дано не допусках поредната грешка с тази постъпка.

Времето се съмняваше. Сигурно наближаваше осем и половина вечерта, това допълнително ме напрягаше, но намерих мястото. Господи. Това е същата пясъчна кула, която се яви в съня ми. Тази мисъл ме караше да настръхвам. Именно лошият от привидението ме подтикна да дойда тук. Не знаех какво да очаквам. Яна? Никола? Какви са тези изпитания!?