Намери ме ✔

~ ЕПИЛОГ ~

4 МЕСЕЦА ПО-КЪСНО

Копривщица, България

Изминаха четири месеца от тогава. Откакто не бях кръжал по калдъръмените хълмисти малки улички на това прекрасно градче, в опит да намеря себе си. Да намеря вдъхновение за нов пътепис. Но се случи друго. Преди четири месеца аз намерих своето второ Аз. Част от мен. Моята Яна.

И сега вървях по тези улички, обградени от сладките малки нарисувани къщурки, но вече не сам. Не вървях, а вървяхме. С моята дъщеря - Яна Арнолди. За изминалите няколко месеца успяхме да се опознаем. Вече знам вкусовете ѝ, начина ѝ на мислене. Разбрахме, обаче и една лоша новина. Майка ѝ е сложила край на живота си, няколко месеци след когато е родила малката Яна. Сигурно е било от вина. Наистина имаше за какво да се съжалява, но сега с Яна си бахме достатъчни. Досега смятах, че съм истински мъдър, защото бях начетен, знаех езици и бях опитвал различни култури, но всъщност тя е по-мъдра от мен. Тя разсъждава, като зрял човек, стъпил на земята и най-важното е, че черните петна от миналото ѝ вече изчезват. Притеснявах се, как щеше да ѝ се отрази всичко това за в бъдеще, но напразно. Гордея се с малката Арнолди - прегърнах я, докато си мислех тези неща. Но до нас вървеше и още един човек, много ценен за мен. Жената, която винаги озаряваше с усмивката си, дори и най-тъмните времена. Тя ми действаше само така, както любимия човек. Диана! Макар тя да дойде с нас само по работа, нашите взаимоотношения се задълбочиха още повече и днес, за пореден път ще се опитам да превъзмогна срама си от това да споделя чувствата, които изпитвам към нея. По-рано исках това да се случи, но винаги нещо ме спираше, може би се страхувах, че ще се обиди. Не исках да я наранявам. Тя ми беше близка, колкото Яна.

-Нямам търпение! - звънливият глас на Диди прекъсна мислите ми - Даниел мечтаеше да има къща тук и в крайна сметка това изглежда е станало факт. Петрана е продала имота си на него

-Сигурно ще ни посрещне с парти изненада? - предположи Яна, поглеждайки къщата срещу нас. Спомних си случилото се в тази къща, от нея започна всичко. Надявах се Яна да не си го помисли, защото щеше да се натъжи. Но все пак този дом бе ключът ние да се намерим.

-Надявай се дъще, сигурно стои пред компютъра и разцъква някоя игра. Той и изненади - никога. Толкова е забил... - пошегува се Диана и ние се засмяхме