Намери ме ✔

~ ГЛАВА 14 ~

—Никола! Ти, какво правиш на върха на тази кула – попитах със разтреперан глас, а той ме гледаше отдолу с мазна усмивка на лице. Не проумявах, какво прави сам там. Къде са Диана и Даниел, да не би да са намерили Яна? Преди да му задам всички тези въпроси, Ники щракна зловещо с пръсти и се появи от изневиделица някакъв огромен  тип, носейки дъщеря ми на гръб. Когато я видях сърцето ми щеше да излезе от ритъм. Очите ми се насълзиха, а краката ми омекнаха. Какво означава това? Никола е похитителят?

—Да господин Арнолди! – извика той. Само усмивката му ме караше да настръхвам. В какво се беше превърнал? – сещаш ли се, когато за първи път ми показа това хубаво момиче. С очи, като бадеми, ах ще ги изям. Откакго я зърнах съм луд по нея. Момичето обаче изчезна? Но как - питаш се ти. Лесно. Докато ти и Александър се нападахте един друг, аз отведох Яна и един камион я отпрати оттук. Сега ще попиташ защо? Просто е. След като ти разбереш, че тя е твоя дъщеря е очиведно, че ще заминеш с нея в твоята родина или там където живееш. Ще се опознавате, дъра-бъра... Щеше да е далеч от мен! А това нямаше да го допусна. Изпратих я толкова далеч, за да не се осъзнаеш, но писмото, което откри някак си те подтикна още повече да я търсиш. А да и дневникът беше "изчезнал", забравих. Чрез него щеше да разбереш, по-лесно за вашата кръвна връзка. Е, в деня когато те затвориха го взех със себе си. Точно когато ме нямаше получаваше писмото, а обаждането бе мой човек,  за да те обърка още повече, да те умори...

—Достатъчно!!! – изкрещях – Стига, стига, стига!

Бях повече от бесен. Кръвта по вените ми щеше да кипне. Ах, този мой приятел! Но ще види той! Изкачих стълбите, за да стигна до покрива на кулата, където се намираше този изрод.

—Никола, пусни ме! Моля те! Не разбираш ли, че не те обичам и не мога да те обикна, като се държиш така с мен. Не ме отделяй от татко, който едва сега намерих умолявам те! - Яна плачеше и викаше, а психопатът се смееше. Не за първи път виждам човек да се променя толкова бързо.

—Какво си позволяваш! – нахвърлих му се и го фраснах в челото. Той падна на земята, а когато се насочих към мъжа, той избяга надолу по стълбите. Яна бе завързана за един стол. Опитах се да я отвържа, но закъснях. Никола ме удари с юмрук по главата и аз загубих равновесие. Довлече ме до ъгъла и ме бутна от покрива. Усетих, че вече нямаше земя под нозете ми. Аз умирах...