Промяна (Несъвършенство книга 2)

ГЛАВА 4

Георги

Тя продължаваше да ме гледа и да мълчи.
-Колко още пъти трябва да викна, Стеф? - не се побирах в кожата си. Аз бях този, който удари онзи нещастник преди малко, не охраната.
Стеф не видя това, за което съм благодарен, защото не е моя работа да се занимавам. Тази задача е за охраната, но какво да направя? Не мислех, а директно се втурнах, а охраната ме видя.
-Беше... Виктор. - издиша тежко, все едно беше виновна.
-Виктор? - Знаех си, че спят заедно, от това още повече ми кипна. Опитах се да дишам нормално и да не показвам емоции. - Защо?
-Моля те, не искам да правя интриги. - лицето ѝ беше умолително, толкова красива, въпреки всичкия този грим.
-Стеф, чакам и докато не ми кажеш, няма да мръднеш от тук, а работата те чака. - погледнах си часовника - 03:00.
-Срам ме е... - започна тя, сключи пръсти пред тялото си и започна да ги чупи напред назад.  -Защото му отказах... - вдигнах свиреп поглед към нея, а тя наведе глава.
-Отказала си му и той ти е направил тази синина?? С каква сила и яд е стискал, по дяволите. - хванах ръката, за да огледам отново синината с големина на мечешка лапа, а момичето пред мен трепна.
-Идваш с мен. - казах, хванах я за ръка, а прекалено високите ѝ токчета не позволяваха да върви бързо.
-Неее, къде отиваме? Не искам проблеми. Пусни ме. - не казах нищо, а продължавах да вървя, стигнахме до стъпалата, които водеха до шумния клуб.
-Георги, ти глух ли си? - опита се да отдръпне ръката от моята и успя.
-Стѐфани, за да не спадне настроението ми още повече, а повярвай ми - бесен съм, ела с мен. - говорех спокойно и отчетливо.
-Слушаш ли ме? Не искам проблеми! Ако сега му кажеш нещо, след това на мен ще си го изкара. Няма да ме остави намира, а и ще излезе, че се оплаквам на шефа, което е още по-срамно. - четеше се страх в очите ѝ.
-Страх те е от него, нали? - отмести поглед от моя, защото бях прав. - Погледни ме. - повдигнах брадичката ѝ с два пръста, защото отказваше да си вдигне погледа.
-Няма да допусна да ти направи нещо. Това е неприемливо. Такова държание в клуба, няма да допусна. - "Още повече с теб." - помислих си.
Скръсти ръце и погледна встрани, а очите ѝ се напълниха със сълзи. Потропваше нервно с крак.
-Хайде. - подадох ѝ ръката си, погледна я със страх и и я хвана. Преплетох пръсти в нейните, за да ѝ дан кураж.
Кого заблужадавам? Исках да го направя толкова отдавна. Настръхнах целия при допира с нея, а тя до мен дори не ме погледна.
-Къде е Виктор? - попитах другия от охраната - Данчо, а той погледна към сплетените ни ръце. Стеф веднага дръпна ръката си и ги скръсти пред гърдите си.
-Ей там. - кимна с глава в посока на колегата си, а Виктор беше прегърнал някакво момиче и ѝ говореше на ухо, бяха във фоайето на клуба.
Потупах го по рамото, но той не се обърна. Наложи се да повторя действието. Този път благоволи да се обърне и когато не видя изражението му стана сериозно.
-Защо не си на работното си място? - въпросът ми беше прост, но отговор не получавах. - Ммм?
-Аз.. тъкмо отивах, извинявам се. - тръгна, но го бутнах в гърдите за да не се връща.
-Няма смисъл. Уволнен си. - Стеф до мен ахна, а на Виктор очите щяха да изскочат.
-Но защо... не разбирам... - започна да пелтечи келеша пред мен. Погледна момичето до мен и в очите прочетох злоба.
Хванах ръката на Стефи и я показах на Виктор.
-Заради това. А и също така непристойното  ти поведение по време на работа и неуважението ти към мен и към колегите ти. Още нещо искаш ли да знаеш? - докато говорех около тридесет човека напуснаха клуба. Приятелката на уволнения пред мен се изниза тихо. Нощта беше към своя край. Работата намаля.
-Заради този боклук? - изсмя ми се в лицето.
Стеф до мен се сви при тези думи, аз хванах шибаняка пред мен за блузата учи го блъснах назад. Може да не съм напомпан колкото него, но с тези химии в себе си, бе може да ме уплаши. Блъсках в залата като луд. Бях по-силен и той го знаеше.
-Мери си приказките, фъшкиьо. - посочих го с пръст.
Това леке се засмя отново, гледайки ме нагло.
Тръгнах към него, но нежни ръце обвиха моята ръка. Обърнах се към нея, а очите и бяха умоляващи.
-Недей.
-Сега с него ли се чукаш? - копелето продължаваше.
-Стеф, ще го пречукам. - Данчо дойде, защото знаеше че ще стане грозно.
-Няма смисъл... - каза ми на ухото.
Стѐфани ме задърпа обратно към клуба, а Данчо изчака Виктор да си вземе нещата и го изведе навън.
-Не трябваше да ме спираш! - изревах, заради силната музика.
Тя само поклати глава в знак на несъгласие и се отдалечи от мен. Отиде до колежката си и ѝ каза нещо, след това тръгна към общия офис. Нямаше да оставя нещата така. Тръгнах след нея, всеки от персонала разбрала, че става нещо. Не ми пукаше.
Влязох без да почукам и щях да получа най-сладкия инфаркт. Беше свалила роклята си и чифт безкрайни крака грабнаха първо вниманието ми. Бельото ѝ беше черно дантелено, а аз забравих защо съм влязал. Тя грабна роклята си и я сложи пред тялото си.
-Ти не знаеш ли, че това е стаята на хостесите? - изкрещя тя, а ръцете ѝ трепереха
Съвзех се от гледката, колкото и трудно да ми беше.
-Работното ти време не е свършило, защо се преобличаш? - тонът ми беше безразличен, точно както и погледът.
-Защото помолих Меги да ме замести. Няма толкова работа. Ще ѝ дам пари, за да поеме и моя район. Сега излез, за да мога да се преоблека на спокойствие. - все така покрита с роклята чакаше да напусна.
-Искаш да си втората уволнена за тази вечер ли? - какво ми ставаше, по дяволите? Не трябваше да ѝ говоря така.
-Знаеш ли какво? Напускам! - изненадах се от тази нейна реакция. Не исках да напуска, нямаше и да я уволня. Хвърля роклята си и започна да изкарва дрехите от чантата си.
Мамка му, стоях като дърво и не помръдвах.
-Какво зяпаш? Утре ще ти донеса документите си. - говореше спокойно.
Завъртях се да изляза, но се спрях. Не мислех. В този момент тялото ми обърна посоката си само, без здрав разум. Стигна до нея, а ръцете ми я дръпнаха силно и тя се удари в гърдите ми. Хванах главата ѝ с две ръце и разбих устни е нейните, така сладки. Целувах нежно, не бързах, а тя не знаеше какво се случва. Беше се сковала и не помръдваше.
-Позволи ми. - прошепнах в срещу устните ѝ и ти захапал леко.
Тя си пое въздух, а това беше като знак да продължа. Целунах в отново, ни този път грубо. Тя разтвори устните си за мен, а аз се чувствах като шибан първокласник на панаир. Душата ни пируваше. Езикът ми играеше с нейния. Зарови пръсти в косата ми и я разроши. Позволих си да спусна ръцете си надолу по тялото ѝ, а тя потръпна в ръцете ми. Притиснах се в нея, за да усети какво ми причинява. Хванах я за задника и стиснах силно. Чувствах се на седмото небе. Не знам колко време са продължили страсните ни целувки, но и двамата отскочихме един от друг, когато чухме силно почукване на вратата.
-Стеф? - Зори се чу от другата страна.
-Зори, гола съм, ще дойда след малко. - гласа ѝ трепереше, докато обуваше дънките си с висока талия.
-Добре, клуба се изпразни. Искам и аз да се преоблека. Ще чакам долу. - Момичето пред мен изпусна дълго държана въздишка.
Стоях там и не знаех какво да кажа. Погледнах към нея, беше толкова красива. Устните ѝ подути, от червилото нямаше и помен, а косата и беше пълен хаос. Сигурен съм, че изглеждах по същия начин.
-Това тук, никога не се е случвало. - изтърсих без дори да искам да то казвам, но трябваше и се разяждах отвътре заради това.
Погледна ме с тъжен поглед, все едно е чувала тези думи десетки пъти. Вече беше напълно облечена. Мина покрай мен като торнадо, спря се на вратата и се обърна към мен.
-Утре молбата ми ще бъде на бюрото ти. - безличието в гласа ѝ беше осезаемо.
-Нали знаеш, че трябва да си с месец предизвестие? - нямаше как да ѝ отговоря по друг начин.
Дори не се обърна, затвори с гръм и трясък вратата зад себе си, а аз изпитвах силно отвръщение от самия себе си. Неспособен да се държа по друг начин, освен грубо и безчувствено. От яд с все сила забих юмрук в огледалото, я то се напука на милион парченца.
"Още седем години нещастна любов" помислих си, а от дядната ни ръка се стичаше кръв.
*.*.*
Миналата вечер като по чудо не затворихме толкова късно, както другите вечери. Днес станах рано, не че мигнах. Мислех за случилото се. Не можех да преглътна буцата, която беше заседнала в гърлото ми. Стиснах силно челюст. Беше ме яд на мене си. Винаги съм си казвал, че с жени, които работят в клуба няма да се замесвам, а снощи най-нагло нахвърлих на Стѐфани. В моя защита мога да кажа, че не мислех трезво. Бях като хипнотизиран от нея. Действах механично. Не мислех. Нуждата да я усетя в ръцете си беше по-силна от всичко, дори и от здравия ми разум.

Вече бях потеглил за клуба, когато получих смс от Да̀ниел.
"Как е положението? Знам, че ще справяш брилянтно, но все пак трябва да се направя на шеф."
Засмях се на глас. Харесвах този човек. Използвах седемдесетте секунди на светофара, за да му отговоря.
"Чудесно! Виктор от охраната е уволнен, ще пратят днес нов човек от фирмата, за да го преценя."
Дани ми имаше доверие, знаех си че няма да разпитва защо съм уволнил онова келеме.
"Щом така си решил, няма да споря. След три дни се връщаме и ще се видим. Не ни мисли, прекарваме си страхотно."

Днес слънцето беше решило да е благородно към нас, въпреки че беше студено. От няколко дни не беше валяло и снегът днес се топеше, а по улиците беше страшно мазало. Пристигнах в Клише с нежелание. В гърдите ми се надигна непознато чувство на тревожност, което исках да изпъдя.
Новия охранител вече беше на позиция. Кимнах му само, защото сега нямах време за говорене. Очакваха ме разговори, които бяха неотложни.
-Шефе, пристигнаха униформите за хостесите, както и обувките. Качиха ги във вашия офис, за да си кажете мнението и след това ще бъдат раздадени. - уводими ме една от сервитьорките, която беше на смяна.
-Добре, благодаря ти. Ще ги погледна.
-Също така звъняха от някаква модна агенция и търсиха Стѐфани, но тя си тръгна малко преди да звъннат. Помолиха да се свържи с тях. Номерът им е отново на бюрото Ви. - била е тук?
-Кога е била тук Стѐфани? - мозакът ми отхвърли всички други задачи, които има.
-Дойде за малко, качи до офисите и си тръгна. Не се е застоявала. - отговори и тръгна към масата, която в повика.
Вземах стъпалата към офиса си по няколко. Знаех какво е правила тук Стеф, но исках да го видя с очите си. Отворих със замах вратата и веднага очите ми се залепиха за бюрото и листа, които беше на него. Взех го в ръце. Да, напускаше. Пусканала беше един месец предизвестие. Смачках бялата хартия е юмрука си и го хвърлих в коша. От сутринта само нерви. Не трябваше да я целувам, но как можех да се стърпя? Беше точно толкова вкусна, колкото и ся я представях. Когато съм около нея не знам какво говоря, как да се държа и как да мисля трезво. Беше като шибан Захир. Взех листчето с номера на агенцията и го тикнах в джоба си.
На излизане от Клише предупредих, че не знам кога ще де върна.
Взех телефона и набрах момичето, което снощи ме взе акъла....

Мили мои, надявам се да ви е интересно. Напишете ми в коментар дали е така и дайте по една ⭐️
Благодаря ви от сърце. ❣️