Промяна (Несъвършенство книга 2)

ГЛАВА 12

Стѐфани

Около две минути дори не си поех въздух. Мигах, отварях и затварях уста, но и звук не можах да произнеса. Човекът пред мен мълчеше, беше свел глава надолу. Чакаше отговора ми? След дълго мълчание ме погледна изпод вежди.
-Осъзнаваш ли какво ми предлагаш? - преглътнах, но с буцата в гърлото ми беше трудно.
-Аз..... - не знаеше какво да каже. - Стеф, двамата се искаме, това не може да се отрече. Не можем да стоим на разстояние един от друг. Във всеки шибан момент, когато съм с теб, дори когато си помисля за теб, аз се надървям. Това не е нормално. Обзалагам се, че дори в момента си мокра. - раздвижих леко крака, а на него не му убягна. Това е най-рационалото решение, което можем да вземем. Желая те, Стѐфани.
-Не мислех, че си поредния, който само ме иска в леглото си. С това твое "предложение" ми доказа обратното. - обърнах се и го оставих сам, както заслужаваше.
-Мамка му. - изрева и заби ръка във вратата или поне така предполагам, защото не се обърнах назад.
Погледнах часовника си. Беше 02:00 часа след полунощ.
-Изглеждаш бледа, Стеф. - явно всичко беше изписано на лицето ми, а сестра ми не пропусна да отбележи.
-Май пих доста, а отдавна не бях. Мисля да си тръгвам. - посочих с палец изхода, а тя ме изгледа подозрително.
-Сигурна ли си?
-Напълно, Тони. Сериозна съм. Повръщах в тоалетната. - сбръчка нос и направи тъжна физиономия.
-Съжалявам. - прегърнахме се, а аз минах покрай всички, за да им пожелае приятен остатък от нощта.
Не чувствах студ. Дори не бях си облякла палтото. Тялото ми вреше. Докато чакам такси се загледах в снега. Чувството да знаеш, че те искат само за секс е отвратително. Изтрих сълзите в ъгълчетата на очите си. Все още не разбираща. Не съм ли годна за обичане? Няма ли един, който ще иска да остане с мен по-дълго от две седмици секс? Ридание се откъсна от гърдите ми и започнах да плача с цяло гърло. От устата на Георги звучеше грозно. Мислех го за сериозен, за човек на кого може да се държи, явно съм грешала.

Правех стъпки в девствената бяла постеля пред мен, а таксито все още липсваше. Реших да направя една разходка до следващата стоянка.
Вървях бързо, вече облякла се, защото зъбите ми започваха да треперят, гледах си в краката - беше лед. Една грешна стъпка и щях да съм се проснала на пързалката под краката.
В следващия момент някой изблъска рамото с такава сила, че полетях назад и паднах в снега.
-О, съжалявам. Добре ли си? - погледнах нагоре, а пред мен стоеше с набраздено чело мъж на не повече от 27-28, доста добре изглеждащ.
-Освен дупето ми и рамото ми пострада. - бях се хванала за рамото, защото адски болеше. Сълзи опариха очите ми, мисля че беше сериозно.
-Трябва да те закарам до болницата. - започна да събира нещата от чантата ми, а аз стоях все така в снега.
-Не искам да те мърдам, не знам колко е сериозно. - дойде до мен и клекна. Очите му в цвят лешник бяха тъжни. - Ще звънна на линейка.
-Не, не. Просто ми помогни да стана, защото замръзвам. - болеше адски.
Дойде от страна на здравото рамо и полека ми помогна да стана.
-Мисля, че ми трябва професионално мнение. - не бях лигла, но това беше сериозно. Усещах го.
-Колата ми е близо, хайде. - спрях се. Аз не познавах този човек. - Казвам се Деан, живея в Англия и съм тук за няколко месеца. Трябва ти лекар. - тръгнах, макар и малко неуверено, но болката беше по-силна от страха.
Седнахме в красиво Порше Кайен, а въздуха се стопли за секунди. Деан или поне така знаех, че се казва, написа на телефона адреса на болницата и го постави на държача.
-Няма да си простя, ако съм ти направил нещо. Бързах и не гледах къде вървя. Наистина съжалявам. - зададе колата на заден ход и потеглихме по пътя за болницата.
-Ако не ме болеше, нямаше въобще да се кача в колата ти. - изсъсках, защото започнах да се стоплям, а болката се усилваше. - Спри парното. Много ме боли. - той веднага натисна някакви копчета по големия екран, а аз отворих прозореца и ледения въздух нахлу вътре.
-Цялата гориш. - положи ръка на челото ми, бях потна и лепкава от адреналина и болката, не ми пукаше.
-Моля те, по-бързо. - натисках ръката към тялото си, защото щом отпуснах и болка ме пронизваше.
Той увеличи скоростта над ограниченията, а аз се облегнах назад и се молех да стигнем по-скоро.
Пищях от болка, докато наместваха изваденото ми рамо. Плачех като малко дете. Такава болка не бях изпитвала. Лицето ми беше мокро, косата също, не приличах на нищо.
-Ти си герой. - Деан беше седнал на стола до леглото на което ме бяха настанили временно. Болкоуспокояващото, което тече през системата ме унасяше.
-Нали? - усмихнах се тъжно.
-Да. Без упойка да ти наместят изваденото рамо си е голяма работа. Аз признавам, че нямаше да издържа. - изглеждаше откровен.
-Не си длъжен да стоиш тук, нали знаеш? - на всеки можеше да се случи, не исках да е някъде където не иска.
-Искам да съм тук, не само защото съм виновен. Например, можеш да ми кажеш откъде идваш с тази красива рокля. - лека усмивка се прокрадна по лицето му.
-Бях в клуб Клише. Бяхме се събрали роднини и приятели за Бъдни вечер, а аз празнувах и рожден ден.
-Честит рожден ден на патерици.
-Благодаря. - очите ми се затваряха.
-Ще ми кажеш ли поне името си?
-Стѐфани. - прошепнах
-Красиво име имаш, Стѐфани. - произнесе го тихо, така че само аз да го чуя.
-Трябва да звънна на сестра ми. Ще се тревожи. Ще ми подадеш ли чантата?