РОСЕН
Вратата пред мен се отвори и вдигнах поглед. Не видях нищо, но щом погледнах надолу, открих русокосо момиче. Усмихна ми се приветливо и заговори.
-Здравейте! Кого търсите?
Този въпрос беше доста странен за този ситуация, като се има в предвид, че търся самата нея, майка й и сестрите й, тоест дъщерите ми.
-Ами... къде е мама?
-Няма я.
Не знам как още не са й ги взели. Да остави децата сами?! Що за майка!?
-А кой ви гледа?
-Тати.
-Тати?
Закима след въпроса ми и това ме наведох на мисълта, че може Денùс да ме е пратил за зелен хайвер. Май случих на пържен въздух и зелен хайвер.
-А да знаеш къде е мама?
Наклони глава настрани и ме огледа от горе до долу, сякаш търсеше прилика. В съзнанието ми имаше хилади въпроси. Ама кой ще им отговори не е ясно.
-Да. Но защо ви е?
Това дете на кой се е метнало толкова инатливо? Май на майка си.
-Ами...
-Вие сте мъжът от снимката на мама, която държи в шкафа си.
Сякаш в този момент някой ме трясна с мокър парцал. Снимка?
-Би ли ми казала къде е мама?
-Не. Но тя ще се върне след около час-два. Ако искате брадата ви да се заплете в пръстта, стойте тук. Приятен ден!
Трясна вратата пред носа ми просто ей така. Що за възпитание!? Как ги е възпитала само.
НАТАЛИЯ
Колата му бавно се изтегли от портите и бързо напусна къщата. Отдъхнах си и седнах на дивана.
-Е, мамо, ше ни кажеш ли нещо?
Роксана подпря глава на рамото ми и се заигра с големите ми обеци.
-Какво да ви кажа?
-Мамо!
Креснаха и трите в един глас, след което се изправих.
-Какво "мамо, какво? Я не ми се правете! Дениза, качи се в стаята ми и отвори сейфа. Вземете големия албум и отидете в стаята си. Хайде.
Изхвърчаха като стрели нагоре по стълбището и малко по-късно двете врати се хлопнаха. Самотата се настани около мен и тихо заплаках. До преди минути повтарях, че няма да им кажа, а сега... Ех, татко! Сигурно сега ти си повтаряш "Ех, дъще!".
Оставих парцала на дивана и изтрих сълзите си. Свалих престилката и реших да отида горе при момичетата. Тръгнах бавно нагоре по стълбите и се качих на втория етаж. Вървях тихо и безшумно. Застанах пред вратата на стаята им и се заслушах.
-Коя дата е това?
-Виж отзад, Дени.
-Стой, Рокс.
-Стига!
Ева винаги е била по-сериозната и от трите им. Почуках тихо вратата им и я отворих. Подадох глава и те ме погледнаха.
-Трябва ли ви помощ?
Усмихнаха се и закимаха. Затворих вратата след себе си и се настаних до тях на килима. Взех албума и се подпрях на леглото, а те се наредиха около мен.
-Тази... — посочих към снимката, на която той беше гол до кръста, на ринга — ...е от четвърти Октомври, през 2020 година.
-Мамо?
-Кажи, Ева.
Погледнах към нея и тя изтри сълзите ми. Роксана взе албума, а аз станах. Легнахме на леглото на Дениза и те поставиха глави върху мен. Коя върху рамо, коя върху скут...
-Може ли да ни кажеш защо сте се разделили?
-Разбира се, Ева.
Поех дълбоко дъх. Не мисля, че е много добре веднага да им разкажа, но щом искат.
-В деня, в който разбрах за вас трите... прибрах се и открих пред дома ни колата на Шаная.
-Коя е Шаная?
Прекъсна ме Роксана.
-Шаная беше мащехата ми. С нея не се траехме. Но дядо ви в повечето случаи взимаше нейната страта. Та тя и баща ви преди години имали връзка. Нашият брак беше уреден. Та, когато се прибрах открих колата й там. Във ноща, в която той беше дошъл в имението за да ме поиска, така да кажем, тя се върна от почивка. Тогава, в очите им видях неща странно. Сякаш познато. Тогава... в онази нощ, изпразних цялата къща и я прострелях. Да се върнем обратно... влязох вътре и...
Буцата застана в гърлото ми и движех устните си, но от тях не излизаше и дума.
Ева-Не продължавай, мамо. Нищо не искам да знам за тази.
Роксана‐ Да. Не ни трябва да знаем.
Дениза-Не ни интересува!
Моите малки, сладки, умни, красиви и опасни момичета!
