РОСЕН
Рано на следващата сутрин тръгнах към къщата й. Знаех, че е там. Няма къде другаде да е.
НАТАЛИЯ
-Хайде, хайде, хайде! По-живичко, момичета.
Затворих вратата след тях и се настаних зад волана на черното BMW M8. Да, пазех тази кола все още.
-Готови ли сме за се запознаем с България?
-ДААА.
-Супер! Да тръгваме тогава.
Сбогом, живот!
Сбогом, Наталия Пламенова!
24 часа по-късно
Апартамент в Пловдив беше единственото, което открих за толкова малко време в по-голям град в България. Залагах си надеждите на този град, понеже е по-голям, а моят български куца. Надявам се ако тръгнат да ме търсят, да си помислят, че заради езика съм на по-безлюдно място.
Само малко остана! Още много малко, докато получа новата си самоличност и официално сменя името си. Със съгласието на децата, задействах процеса и със смяната на техните имена.
-Добре, момичета.
Започнах на български не много добре, но все пак.
-Знаете, от тук нататък за вкъщи може да говорим на английски, френски или италиански, но за пред света само и единствено на български. Друго. За вкъщи може да се зовете по истинските си имена, но за пред другите само тези, които скоро ще придобием.
-Мамо?
-Кажи, Ева.
Погледнах към нея, а тя погледна към вратата, от където се чуваха тежки стъпки.
-Какво сте направили!?
-Оставихме адреса на това място на масата вкъщи.
Изтръпнах. Те директно са му казали без думи "Това е!"
Една седмица по-късно
Наблюдавах как вали дъжд през прозореца и отделях поглед от време на време, за да прочета няколко реда от книгата си.
-Мами, сърдиш ли се?
От какво отново бях хваната и окована в Лондон, не говорех на децата. Те се съгласиха веднага след като ги попитах дали да заминем за България и избраха мен, но оставиха адреса. Това какво означава?
Дори не мога да ги разбера вече. Но баща им е тук. Той да се старае да ги разбира. Говедо! За осем години, така и не реши да ме потърси. Чак когато бащата му изпя какво става той, тръгна!
-Мамо?
Въздъхнах и просто погледнах към Роксана без да й отговарям. Сякаш този мой поглед беше достатъчен, защото очичките им светнаха.
-Какво?
Първата дума излязла от устата ми и насочена към тях. Изправиха се, а Дениза ме прегърна.
-Хелоу, нар... О!
Гласът на Росен достигна до мен и го погледнах със стиснати устни и повдигнати вежди.
-Тати, мама проговори!
Детските ръце се отделиха от мен и момичетата тръгнаха към него, а аз се изсипах по корем и си ударих лицето, след което изкрещях.
Пет часа по-късно
Стоях на стола със скръстени пред гърдите ръце и стисках юмруци, гледайки четиримата велики мозъка. По-точно само един от тях, защото трите дребни свраки стояха плътно скрити зад него, подхилвайки се.
Бях със счупен нос и сцепена устна, което болеше и беше гадно. От удара леко пострада и глезена ми, но сега ми предстои да ме въртят като кебапче на скара.
-Вие стойте тук и не мърдайте! Особено ти, Росене! Ще ти припомня боя, тип "Първа брачна нощ"!
