"Сърцето на Атлантида" книга 8 от поредицата "Воините на Посейдон" на Алиса Дей

Глава 3

Аларик дори не трепна при вида на петнайсетина мускулести маймуни с човешки ръст, които наскачаха срещу тях. Пищяха, ревяха и алените им муцуни бяха изкривени в зверски гримаси. След стотици години, прекарани като воин и върховен жрец на Посейдон, Аларик - ветеран на хиляди битки и оцелял след още толкова смъртоносни козни - вече не се изненадваше от нищо. Особено когато наоколо беше Куин.

Не го стряскаха дори летящи маймуни.

- Куин, махай се оттук! – кресна той докато призоваваше магията си. Първо изплете мощно защитно заклинание над преградата, за да попречи на нови нашественици да им се стоварят на главите. След това извика в протегнатите си длани две сфери от синьо-зелено електричество и запрати първата със смъртоносна точност към маймуната-водач. За секунда кафявата ѝ козина засия с мощна синя светлина, същинска странна дълбоководна твар. Сиянието угасна рязко, щом маймуната рухна и умря.

В стаята изтрещя груб лай на огнестрелно оръжие и втората маймуна рухна на земята мъртва, право пред Гаилея. Аларик обърна глава да погледне сърдито Куин, която безцеремонно посрещна неодобрението му.

- Да бягам от опасност? – попита тя и се прицели наново в друг нападател. – Ти познаваш ли ме изобщо?

Аларик изръмжа атлантско проклятие и се завъртя да защити Гаилея, но тя вече бе издигнала около себе си защитно поле във формата на миниатюрен купол от прозрачна енергия. Две маймуни блъскаха по него пред очите на жреца, но куполът удържа.

Аларик отдели миг да провери останалите си спътници и откри, че Архелай размахва изваден неизвестно откъде меч, сече и мушка тварите във вихрен танц. В другия ъгъл на стаята Джак разкъса две от маймуните с първичния бяс на върховен хищник.

- Зад теб! – извика Куин, а Аларик сътвори меч от чиста, бляскава магия и се обърна, като съсече въздуха и прати трима от нападателите в деветте ада. Отекващата кашлица на оръжието на Куин се повтаряше неспирно и единствено знанието, че никое от създанията изобщо не я е приближило опазваше хладнокръвието на атлантския воин.

Една от маймуните скочи на гърба му и заби острите си нокти дълбоко в мускули и плът. Той изрева в нечленоразделен гняв, изви се така, че да сграбчи голямата космата глава на чудовището и я завъртя на една страна. Дебелата шия изхрущя звучно и маймуната тупна тежко на земята. След това в течение на няколко дълги минути Аларик се потопи във водовъртеж козина, зъби и кръв, преди най-сетне и последната гадина да падне в пещерата и да се срещне със злокобната му присъща справедливост.