"Сърцето на Атлантида" книга 8 от поредицата "Воините на Посейдон" на Алиса Дей

Глава 10

Докато минаваха през фантастични градини, чиито цветя блестяха и искряха сред вълшебната звездна светлина, Куин се взираше наоколо като провинциална селянка, дошла да посети градските си братовчеди. Ароматите на цветята се разбъркаха заедно във възхитителна смесица от миризми, толкова прекрасни, че тя почти си пожела да бъде производител на парфюми.

- Това... това да не би да е от семейството на маргаритките? - Тя посочи цвете, високо цял метър, тъмно лилаво в средата, с цикламени листенца. – Чувствам се като в книга на д-р Сюс.

- Райли каза точно това - отвърна Конлан. - Тя купи цялата колекция за Ейдън, така че вече разбирам какво имате предвид. Почти бих си помислил, че авторът е бил атлант.

- Ако видя говорещи слонове, ще се покрия - предупреди тя и той се засмя.

Аларик, вървейки мълчаливо до нея, не каза нищо, но лицето му ставаше все по-мрачно и по-мрачно, сякаш имаше малко или никакво търпение за лек разговор за цветя и книги. Като се има предвид мечът, който висеше над главата му от векове, не беше изненадващо.

Тя трябваше да го изкара от ума си, поне за известно време или щеше да се побърка. Съсредоточи се върху невероятната градина, като се преструваше, че е просто обикновена жена, наслаждаваща се на красотата на нощната гледка.

Когато излязоха изпод навеса на купчина сребърни дървета, тя вдигна поглед и ахна.

- Еха. Просто уау. Замъкът на Пепеляшка пасти да яде.

Деликатният мрамор, кристалните върхове и кулите на двореца блестяха като натрупани бижута. Това беше мечта от приказка и тя вървеше към перфектната фантазия на всяко петгодишно момиче на планетата. И не с кой да е, а самия Чаровен Принц.

Тя започна да се смее. Наистина, какво друго да прави едно момиче?

Тежките дървени входни врати се отвориха, сестра ѝ изтича от двореца и се спусна към Куин, прегръщайки я в силна, мечешка прегръдка.

- Ти дойде, най-накрая дойде! - каза Райли едновременно смеейки се и плачейки.

Куин намери собствените си очи разтроени, докато на свой ред прегръщаше сестра си. Наистина, твърде дълго отлагаше тази среща. Прекалено много задължения я бяха отделили от единственото семейство, което ѝ беше останало на света.