Урок трети.Тайните понякога са смъртоносни.

Глава 1

Начало на трети урок.
— Адептка Риате — леко вибриращият глас на главата на нашето учебно заведение
караше нещо дълбоко вътре в теб да тръпне, впрочем, от гласа му сега и стъклата на
прозорците зазвъняха, — жадувам да чуя обясненията ви!
Магистърът на Тъмното изкуство, племенникът на императора, Първият меч на
империята, членът на ордена на Безсмъртните, самият велик лорд Риан Тьер беше
съсредоточил върху мен втренчения поглед на черните си, като самото Тъмно изкуство, очи.
И той изобщо не жадуваше моите обяснения, той просто ги изискваше.
Мислено споменавайки Бездната, аз се опитах поне някак да се оправдая:
— Така… се получи — да, с оправданията на мен винаги лошо ми се беше получавало.
Вратата се отвори и се блъсна в стената. Лорд-директорът стремително се обърна,
насочвайки пълният си с гняв поглед към самоубиеца, който явно не беше наясно със
собствения си стремеж да се прости с живота. Селският ковач — грамадно мъжище с
рамене, които не минаваха през вратата, с орки в родословието и квадратна челюст, издържа
с достойнство погледа на магистъра, а след това изгъргори:
— Да ме извинявате, уважаеми преподавател и господин директор, ама не е прилично да
оставате насаме с моята годеница.
Майстор Горт, доколкото ми беше известно от разказите на леля ми, извивал подкови с
ръце и чисто сам ковал даже двуръчни мечове, но нещо ми подсказваше, че сега самият него
ще го извият на геврек.
— Твоята годеница? — със зловещ тон уточни магистърът.
И обръщайки се с гръб към мен напълно и абсолютно посвети вниманието си на
нещастния Горт.
— Моята! — ковачът явно не се чувстваше нещастен, той и на лов за рвар ходел с голи
ръце, както ми беше разказала все същата тази леля Руи.
Лорд Тьер се усмихна, а след това спокойно и даже ласкаво произнесе:
— Ще ти дам един съвет, юначе — повече никога не смей дори да гледаш към нея.
„Юнакът” разтегна устни в крива усмивка, демонстрирайки липсата на няколко зъба,
раздвижи си раменете и врата, нави си ръкавите и посъветва:
— Ти, тва, лицето си пази, щото да не зема зурлата ти столична да я намачкам като за в
Бездната — и се хвърли към лорд-директора.
Риан не си позволи да бъде въвлечен в сбиване в мое присъствие. Мълчешком хвана
ковача за врата, мълчешком повдигна цялото му тежко туловище и така, с изпъната ръка го
изнесе от скромната ми спалня.
След това, по стълбите се разнесоха леките му, дори с такава тежест в ръце, стъпки,
виковете на събралия се в нашата обща стая народ, а там имаше поне четирийсет човека, а
след това скръцна входната врата.
Звуците на ударите лошо се чуваха сред шума на снежната виелица, хриповете на ковача,
също, но когато той започна да моли за пощада и да се кълне в Бездната никога повече да не
поглежда към мен, това явно го чуха всички.
Не издържах, и приближавайки се към прозореца, видях как ковачът Горт пълзешком се
измъква от нашия двор, а магистърът, сваляйки ръкавиците си, се връща към нашата къща.
Аз се отдръпнах рязко от прозореца, когато чух скърцането на входната вратата, през
която беше влязъл Тьер и вече чаках, че той отново ще се качи при мен, но в този момент се
раздаде гръмогласен рев, разтърсил до основи дома ни:
— Дея! Слез тук, бъди така любезна.
Нервно преглъщайки, аз… останах да стоя насред стаята. Точно до повторното:
— Дея!
И какво щях да му кажа? Какво можех да му кажа? И как щях да го обяснявам пред
всички, които бяха долу? Че се бях съгласила на този фарс от жалост, а мен просто ме бяха
използвали? Ами че то, ако разкажех всичко както си беше, не само Риан, а и тате ще се
завтече да се разправя с ковача… и с леля Руи също. Аз така или иначе щях да се откажа —
утре, пред всички, но кой можеше да знае, че магистърът ще се появи изневиделица не на
петия, а на третия ден от пристигането ми…
Изобщо, трябваше да си призная, че това пътуване още от самото начало започна не така,
както би трябвало. Първо, баба Дора, майката на баща ми, не си беше у дома във Вилра. Още
тогава ме бяха накарали да застана нащрек думите на съседката й, която ми прошепна, че
баба ми е отишла на семеен съвет. Само дето не й бях придала значение, а би трябвало.
После се беше случило нещо още по-странно — чичо със семейството му, също не си бяха
вкъщи! Не, не ни се беше наложило да спим в страноприемницата, нас с охраната с радост ни
беше приютила тъщата на чичо, много мила руддака, която и след смъртта на мъжа си, беше
останала вярна на традициите и гостоприемството на рода му.
Да, трябваше да се замисля още тогава, тъй като в моето семейство, овен най-малките ми
брат и сестра, съответно на осем и на седем годинки, всички вече бяха омъжени, женени или
в състояние на приближаващ се брак.
Но кой знае защо, аз тогава не бях помислила за това. Играех си с Късметчето, учех
преписаните от Тесме заклинания за противодействие, пък и пътят значително ме
разсейваше. На завоя към Верегс ни бяха нападнали върколаци. То не че ни бяха нападнали, но на бойните магове, така им се беше сторило. В крайна сметка ми се беше наложило да
крещя от каретата, че това са приятели. А каква беше цялата работа — върколаците от
столетия мирно си живееха във Верегските гори и дори през зимата не ги напускаха, а
любопитството, знае се, е страшно нещо, затова те спираха пощенските екипажи, за да
разберат какво и къде се е случило по света, а това, че го правеха в животинския облик — с
козина през зимата било по-топло, отколкото даже с най-хубавото палто, казваха.
Но уви, аз не бях успяла да обясня на маговете особеностите на местните междурасови
отношения, като резултат — те поопърлиха козината на тримата, които мирно се опитаха да
ни спрат на пътя. А върколаците никога не оставят своите в беда и половината глутница се
втурна да отмъщава. Маговете се бяха приготвили за геройска смърт, а аз все се стараех да се
измъкна от каретата, за да разясня ситуацията, само дето някой от бившите офицери знаеше
заклинанието „Клетка” и аз се бях озовала в магически неотваряем кафез. Аз крещях, удрях
по вратата, настоявах, но в условията на взривяващи се огнени снаряди и приближаващия се
вой на глутницата, мен никой не ме слушаше. Точно до момента, в който не извиках: „Сега
ще ви прокълна всичките!”
Тогава, спряха каретата, пуснаха ме, а най-възрастният, лорд Орвес, изсъска:
— Ти нещо каза ли там?
Тоест, на мен, отгоре на всичкото, ми се разсърдиха. Спаси ме викът на един от
върколаците:
— Ей, ама това е Дея!
Едва тогава маговете смениха гнева си с милост и се осведомиха:
— Значи ви ги познавате, госпожо Риате?
Аз не случайно исках да пътувам с пощенския екипаж, там кочияшите са опитни, знаят
вече всичко и дори си обменят стоки и подаръци с върколаците. А сега се наложи дълго да
обяснявам на маговете колко много са сбъркали. Всичко завърши прозаично — мен,
настояваща за продължаването на пътешествието, отново ме заключиха в каретата и към
заклинанието „Клетка” добавиха и заклинанието „Мълчание”, а след това, маговете и
върколаците цяла нощ и до сутринта си разказваха новини в лагера, седнали около огньовете.
Обидно ми беше, че даже не можах да се наспя — то те мен не можеха да ме чуят, а върху мен
се стовари цялата гама впечатления от пиянските хорови песни, леещи се от гърлата на
маговете и върколаците.
Отгоре на всичкото, когато най-накрая продължихме напред, маговете демонстративно не
разговаряха с мен. Те яздеха мълчешком, мъчително стараейки се да преодолеят страшната
болест на име махмурлук и от време на време псуваха върколаците с тяхната ракия, срещу
която дори заклинанията за изтрезняване не помагат.
Така че, петте дни, вместо седемте в пощенската кола, тъй като ние се движехме по-
бързо, свършиха за наше всеобщо облекчение. Мен ме докараха до къщата, която още
отдалече, изглеждаше забележимо обновена, отвориха вратата на каретата, протегнаха ми
ръка в стоманена ръкавица, след което ми помогнаха да сляза и се отчетоха:
— Обектът Дея Риате е доставен до местоназначението цял и невредим. По време на
пътешествието, обектът не е ходил по тъмни улички, не е пил в съмнителни компании, не е
участвал в сбивания, картини, способни да поклатят моралните устои не е наблюдавал.
Така значи…
— Вие затова ли ме затворихте в каретата, когато отидохте да се напивате с върколаците?
За да не виждам картини, способни да предизвикат негодувание и да поклатят моралните ми
устои?!
Невъзмутимо ми отговориха:
— Ние изпълнихме условията на договора в пълно съответствие с изискванията на
възродения дух на смъртта — и такива им бяха честни лицата, докато го казваха!
Тогава аз разбрах на кого трябва да благодаря за най-ужасното в живота си пътешествие.
И след такова пътуване ми се искаше просто да се прибера у дома, да поседна с майка и
татко на масата, да разкажа какво ми се е случило…и да е тихо, само да се чува как пращят
дървата в камината и Царапка ласкаво да мърка на коленете ми, и…
  Вратата се отвори още преди маговете, благоволили да донесат куфарите ми, да се
приближат към къщата. В следващият момент ме оглушиха приветствени викове, тропот на
прекалено много крака, радостни възгласи, и цялата немалка маса наши роднини се изсипа
да посреща най-голямата дъщеря, тоест, мен. В къщата ме понесе потокът от, кой знае защо, много доволни роднини и аз с усилие въртях глава, за да мога да видя всички надошли. Не, аз
обичам роднините си, но… Трябва да спомена, че това е Приграничието и като правило във
всяко семейство има осем — десет деца, а като резултат — когато се съберат всички деца със
своите деца и съпрузите, една маса не стига, а тук присъстваха всички таткови роднини и
половината от мамините… Нашият голям дом се оказа препълнен до покрива! Но дори това
не беше най-страшното!
— Дея, умното ни момиче, колко се радвам да те видя! — леля Руи, жената на най-
големия брат на тате, сегашната глава на целия род, отговаряща за всички брачни дела,
радостно се затътри към нас, разперила неописуемо дебелите си ръце.
Аз, разбира се, обичам роднините си, но например, когато видях леля Руи, ми се прииска
да се врътна и да си замина обратно или например, някъде да се свра, или да се закопая в
снега до пролетта. Но най-неприятното — леля практически изблъска мама в намерението
си да ме прегърне първа. И преди, аз мълчаливо бих се подчинила, но лорд-директорът все
пак беше изменил нещо в съзнанието на всички адепти на Академията на Проклятията.
— Тъмни, лельо Руи — високо известих аз, и ловко препречвайки траекторията на
движението й с тялото на леля Мили, изтичах към мама.
Майчицата ми, стройна, леко уморена, но много щастлива, силно ме прегърна и
прошепна нашата семейна фраза:
— Ти си си в къщи.
Тя винаги казваше просто „Ти си си в къщи” и в това се съдържаше всичко — и радостта
й, от това, че съм пристигнала, и тъгата й, докато ме е нямало, и съжалението, че скоро
отново ще отпътувам. Впрочем, този път тя прошепна и още нещо:
— Баща ти не е съгласен.
Когато тя се отдръпна, обхванала лицето ми с такива родни ръце, аз започнах да се
досещам, с какво не се е съгласил тате… Впрочем, леля настоява да ме омъжи откакто
станах на четиринайсет, а сега…
Споменавайки леля…
— Е, щом всички се радват да видят останалите — сарказмът явно се отнасяше към
мен, — жените отиват да слагат масите, а мъжете — вън! Днес е женски ден!
Продължавах да гледам към мама, тя явно с мъка сподави недоволството си и се
опитваше да се усмихне, но не й се получаваше кой знае колко добре. И явно, проблемът
беше леля… И ето, например, преди аз бих си замълчала, а сега нямах никакво намерение:
— Лельо Руи — обърнах се аз с цяло тяло към главата на семейство Риате, — по какъв
повод е празникът?
В нашия род основно всички са светлокоси и сивооки, леля, обаче, в тълпата се
отличаваше с черни, вече прошарени коси, черни очи и някакво зло лице с властно
изражение на него. А освен това, и с габаритите си — тя на ширина и с чичо може да
съперничи, той е ловец, като тате, така че може и да има цял метър в раменете.
— А ние, Деичка, радост си имаме — през зъби отговори леля, — една стара мома, дето
е позор за рода, ще омъжваме.
Шумът в тълпата роднини стихна моментално. Да, аз съм стара мома и това е факт. По-
малките ми сестри вече са омъжени, всичките имат деца, а аз съм на двайсет, брачната
възраст преди четири години ми е минала, така че да, аз съм стара мома и позор за рода. И
може би, щеше да е честно да кажа, че вече съм сгодена и ще се омъжвам, но… едно е да го
кажа на мама и тате, съвсем друго — на леля Руи, оставаше само тя да се разкудкудяка из
цялото Приграничие, че ще се сродява със самия лорд Тьер.
Наведох глава, срещнах с очи златния поглед на Късметчето, спомних си, че днес е
желателно да намеря и нашата котка и да разбера в какво се състои тайната на нейното
дългожителство и се успокоих.
— Да, леля Руи — аз вдигнах брадичка, срещнах се с пронизващия поглед на леля, — аз
съм стара мома. На мен така ми харесва, освен това, аз не мога да се омъжа преди да
завърша академията, така че… ще ви се наложи да се смирите с това, че в семейство Риате, все пак съществува една стара мома!
Леля беше искрено убедена, че нейната задача като глава на рода е да омъжи всички
момичета. Лично аз съжалявах, че баба Дора й предаде всички пълномощия след смъртта на
дядо. Сигурно и баба съжаляваше за това, но назад нещата не можеха да се върнат и сега
всички страдаха. И ако към чичо нямаше никакви претенции, то към леля… Тате изобщо се
бе оженил за мама без нейната благословия, за което го бяха отлъчили от всички семейни
събрания до раждането на третото дете. Но това бяха минали работи, а всъщност работата
беше в това, че тате обича своите роднини, и не ми се искаше, той да си има неприятности с
тях заради мен.
— Всичко ли си каза? — с елейно гласче попита леля.
— Да, лельо Руи — покорно се съгласих аз.
— Ами, тогава запомни, Деичка — започнаха нравоученията, — това, че ти умееш да
четеш и да пишеш, а и учиш някъде там, в никому ненужно учебно заведение, не променя
факта, че ти си Риате! И докато аз съм жива…
И тук аз не се сдържах:
— В Академията на Проклятията, лельо! Аз уча в Академията на Проклятията! И, между
другото, имам моя собствена работа, кантора за частни разследвания, която отворихме с
партньора ми…
— Някой си дроу, Юрао Найтес — пропя леля.
Аз едва не изпуснах котето.
— Деюшка — телесата на леля доплуваха до мен, тя се наклон към ухото ми и
просъска, — за твоите похождения в Ардам всичко знам. И за това, че като сервитьорка
четири години си се натискала по ъглите с пияниците. И ако ти сега ми се заинатиш, аз нито
на теб, нито на майка ти, нито на сестрите ще ви дам мира, всички ще ви опозоря.
Леля се изправи, гледайки ме насмешливо от височината на своя ръст. А аз стоях, взирах
се в нея и си мислех: проклятието за разстройство или не по-малко жестокото проклятие за
хълцане, което държи цяло денонощие?! Едно само беше лошо — тогава в Мъртвия град, аз
защитавах живота ни, следователно, имах право да използвам проклятие, а ако го произнеса
тук, могат да ме изключат от академията. И даже лорд Тьер няма да може да ми помогне. И
все пак, нямах никакво намерение да я оставям да си разиграва коня, но и да правя скандал
пред всички, също не ми се щеше.
— Добре, лельо — с усилие отговорих аз. — Мога ли да си почина от пътя?
— Разбира се, мила — на мен мазно ми се усмихнаха, — отивай.
Аз се обърнах и излязох на двора. Студеният порив на вятъра удари в лицето ми,
снежинките се завъртяха около мен, сипейки се от покрива, а след това в ръцете ми изфуча
Късметчето. Започна да се извива, и накрая се изхлузи в снега, смешно потъвайки до самата
муцунка. Аз исках да го вдигна отново, но котето прояви своя нетипичен произход и запълзя
по снега. И почти веднага в ръцете ми, опитващи се да сграбчат котето, се тикна носът на
Царапка. Нашата едра, охранена котка ласкаво замърка, приветствайки ме.
— И на теб кошмарни — прикляквайки, я почесах зад косматото ушенце и замислено
промърморих: — Интересно, ти наистина ли си възроден дух или само котка…
Царапка, мъркайки се промъкна по-близо, изправи се на лапички, тъпчейки по роклята
ми, така, както умеят само котките, мушна муцунката си в лицето ми, а след това се втренчи
в мен с блестящи от светлините в къщата очи и взе, че изтърси:
— А ти как мислиш?
Аз така и тръшнах направо в пряспата. Седях, втрещено гледах нашата стара, отново
бременна котка и не можех да повярвам! А Царапка бавно ме заобиколи, потърквайки се от
ръката ми и измърка:
— Да се пррростудиш ли искаш? Ставай, Дея, какво си се сплескала в снега!
Навярно, ако котката беше заговорила с мен по-рано, аз бих избягала с диви крясъци,
огласявайки цялата околност, а сега:
— Тъмни дни ви желая — промърморих аз, гледайки пухкавата красавица.
— И на теб, Деюшка — мъркайки, отговори котката, обикаляйки ме в кръг, — а сега,
вдигай се от снега, че ще те издера!
Станах.
— Възроден дух — прошепнах аз с непослушни от студа устни.
Котката меко се отблъсна от земята и скочи в ръцете ми. Аз я хванах просто по навик.
— Кажи на Ериса, че отиваш при баба ти — заповяда Царапка, пъхайки нослето си в
шията ми. Тя винаги така правеше, но досега това не ме плашеше, а днес… — Не се бой от
мен, Деюшка. И да вървим при баба — и нервите ще си успокоиш, ще си отпочинеш, и мен
ще ме изслушаш.
Аз прегърнах котката, притискайки я по-здраво, изприпках до вратата и викнах:
— Мамче, аз до баба ще оттичам.
И тръгнах, без да чакам отговор.
Излизайки зад оградата, аз закрачих по пътя, затъвайки до коляно в прясно навалелия
сняг и не се сдържах:
— А тате къде е?
— Къде! Отиде теб да те посреща на заставата — съобщи Царапка, — те не знаеха, че ти
с охрана ще дойдеш, а не с пощенския дилижанс и взеха, с мъжете, че натам се запътиха. Не
се притеснявай, вече отидоха да ги извикат.
Аз неволно се усмихнах и си помислих какъв чудесен баща си имам. И майка, и братя, и
сестри, само не и леля Руи!
— Ти си се изменила, Деюшка — отново заговори котката, — очите вече не са ти все
наведени, гласът не е тих, като че трева шуми, а говориш уверено, а и гърба си прав и изпънат
го държиш.
— Ти си тежка, какво да правя! — възмутих се аз.
— Естествено — котката изпухтя, изпускайки облаче топла пара към лицето ми, — да се
правиш на бременна е тежка работа.
И тогава разбрах, че не сме имали котенца всяка година! Не ги е имало! И никой не е
отлитал в гората… Спирайки, възмутено погледнах котката. Та аз винаги се притеснявах,
после тичах в гората да ги викам, и млекце им носех, и…
— Не стой, Деюшка, по-бързо давай, няма много време да ни дадат, а в къщата не можем
да говорим, там има толкова уши сега, като умъртвия напролет… неупокоени.
Да се бърза, беше трудно, но аз все пак се опитах. До края на улицата се изпотих, уморих
се така, че и в къщата на баба нахлух без да чукам, отваряйки резето на оградата.
Вратата на къщата веднага се отвори, и надвиквайки воя на вятъра, се разнесе
пресипналия глас на баба:
— Деюшка, ти ли си?
Ето, например, откъде тя винаги знае, че аз съм дошла?
— Аз съм, бабо! — Царапка се изтърси в пряспата, аз не исках така да стане, просто
стъпих накриво на тясната пътечка. — Тъмни нощи, бабче!
И се затичах да прегърна сухата старица, чиито обятия, независимо от възрастта бяха и
силни, и нежни.
— Деюшка, чедо — промърмори баба, — как пристигна, добре ли пътува?
— Добре, бабче, всичко е наред, в къщи съм си.
И почти се бях успокоила, за миг бях повярвала, че всичко си е както преди, а в този
момент от пряспата:
— Ама че кекави ръце имаш, Дейка! Или си си лоша по природа? Кажи ми сега, ти саката
ли си или си ми сърдита?
Трепнах, изобщо не очаквах, че Царапка ще заговори пред баба!
— По-полека, Цара, момичето ми се спъна, а и на теб ти харесва да се повъргаляш из
преспите, аз видях как като полетя, взе и махна с опашка.
Аз се отдръпнах от баба, погледнах удивено, а котката с разрошена пухкава опашка
премина гордо покрай нас и влезе в дома.
— И ти влизай — баба ме хвана за раменете и ме побутна към вратата, — няма какво на
студа да стоим.
Аз влязох в коридорчето, събух се и по топлия дървен под стигнах до стаята. Къщата на
баба е много стара, дори не знам на колко години е, но такива домове в Загреб вече почти не
са останали — само с три стаи и на един етаж, а печката тук не стаите грее, а стените. Много
стара къща, но в нея винаги миришеше на билки и на чай, а когато баба печеше питки, ние
миризмата през цялото село я усещахме и тичахме при нея.
— Не стой, сядай — баба ме доведе до масата, — и се събличай, топло е при мен.
Докато свалях палтото, шапката и шала, баба ни сипа чай, а на Царапка наля в една
купичка сметана и сега просто седеше и ме гледаше.
— Ти си се изменила — изведнъж каза тя, — погледът ти е друг, осанката, даже
усмивката. А освен това в очите ти свети любов, Дея. Обичаш ти някого, повече от живота, от
гордостта и от собствените си желания. Ще ми кажеш ли името на щастливеца?
В този момент, аз си изпуснах шала, и пребледнявайки, изплашено възкликнах:
— Късметчето!
Баба учудено ме погледна, а Царапка скочи върху масата, лизна от сметаната и недоволно
така:
— И какво може да му се случи? Ще половува в гората и ще се върне сутринта при теб,
втора смърт не го грози.
Тогава баба не издържа:
— Пак дух си е довела! — и ме погледна така… гневно.
— Какво значи „пак” — уточних аз, сядайки на пейката.
— А аз, според теб, сама ли се домъкнах от гората? — Царапка изпръхтя. — Ти ме
донесе, мъничка беше, три годинки да имаше, а не подмина малкото коте. Ох, как ти се
накара Ериса, майка ти, но Орон те поддържа, каза: „Ще го изхраним, затова пък, на Деюшка
сърцето й е добро, станало й е жал за котето”. То не всеки дух може да се възроди, много
сили трябват, а ако маг те преследва, и то отдавна, ще се напъхаш и в новородено коте, стига
само да е слабо, за да можеш да изгониш духа му и да заемеш тялото. Но и опасностите са
много — тъмните вървят по следите, а те не отстъпват, а и трябва да оцелееш —
прераждането е сложен процес, тялото, в което се вселяваш много често загива. И тогава е
нужна грижа, а още повече — топлината на друга душа, някой, който да сподели с теб тази
топлина. След мен двама мага вървяха, Дея, и един магистър. Отначало имаше много сили в
мен, но прескачайки от тяло в тяло, гаснех като свещ на вятъра… това коте беше последния
ми шанс, а веднага след прераждането трябваше и да бягам, и то така че, лапите ми бяха
целите в кръв, а маговете яздеха летящи гущери и … добре държаха следата… На мен ми
провървя два пъти, Дея, твоят баща беше взел щерка си за зимни ягоди, и ти имаше добро
сърце. Ти ме спаси, с детските си ръчички ме вдигна, нищо че дори това коте беше тежко за
теб, и ме скри под палтенцето. Ти сподели с мен топлината си и маговете загубиха следата. А
като е прибра вкъщи и Ериса видя и дрехите и палтенцето изцапани с кръв, поиска да ме
изхвърли, но ти не даде. Втори път ми даде топлинка душевна и аз оцелях.
Царапка дойде по-наблизо, легна на масата, муцунката си сложи на ръката ми и
продължи:
— Мислех си само да събера сили, да укрепна и да си тръгна от къщата ви, но… —
котката за миг притвори очи така, както умеят само котките, — ти растеше умничка,
добричка, беше ми жал да те оставя.
— И какво? — внезапно у ме се събуди някаква подозрителност.
Царапка погледна в очите ми и без да мига или да извръща поглед, произнесе:
— Ако аз нищо не бях направила, твоята съдба щеше да е в Загреб. Каква щеше да станеш,
Дея? На четиринадесет — годеница, на петнайсет — обещана, на шестнайсет — жена. Не
беше за теб такава съдба!
И на мен изведнъж ми стана много лошо. Гледайки Царапка, аз едва чуто въздъхнах
въпросителното:
— Загризена?!
Царапка присви очи и изсъска злобно:
— Ти за каква ме мислиш?! Аз тогава едва не си протърках козината, та да не пускам
баща ти навън! Ти самата ме отнесе горе в стаята си! Пък и не се поддава загризена на магия, иначе щях да го отведа надалеч от Орон, както винаги правех, не случайно баща ти е ловецът
с най-голям късмет в окръга!
— Извинявай… — помолих с нескрито облекчение.
Защото не зная как бих могла да гледам Царапка, ако загризена в нашето село го беше
довела тя.
— Тъй де — измърмори котката, — но при лорда на вашата земя, аз те накарах да
отидеш.
Едва не изпуснах чашката, която току що бях взела в ръце и потресено попитах:
— Защо?
— Аз, Деюшка, не съм лечителка, нямаше да мога да помогна на Орон, пък и времето
изтичаше, а ако беше загинал баща ти…
Зная, зная какво щеше да стане после — ние бихме отишли да живеем при леля и чичо. И
щяхме в тяхната къща да живеем, но като натрапници. И тогава в живота ми нямаше да има
нищо — нито академията, нито магистър Тьер, нито съвместната работа с Юрао… И какво
излизаше? Че цялата ситуация с лорд Градак беше станала за мен благословия на Бездната, а
тогава аз мислех другояче, тогава ми се струваше че е дошъл краят на живота ми…
И в този момент в разговора се намеси баба:
— Дълго ли ще мълчиш, Дея? Кой е той, разкажи ни, бъди мила.
Внимателно свалих ръкавицата от лявата ръка, черният диамант ярко проблесна в
светлината на горящите свещи и аз, кой знае защо, започнах да се усмихвам.
— Да-а-а — проточи Царапка, — тлъста риба сме хванали!
Бързо си сложих отново ръкавицата. Казаното от котката изведнъж ми напомни, че аз на
лорд Риан Тьер изобщо не съм му лика-прилика. Кой е той и коя съм аз…
— Извинявай — Царапка сложи лапичка върху ръката ми, — не исках да те обидя. Та как
се казва?
Баба не питаше нищо, но хвана ръката ми, дръпна я към себе си, свали ръкавицата и се
загледа в пръстена.
— Комай е маг — прошепна тя, — силен и от голям род. Да не би да има и императорска
кръв у него?
И погледът и стана такъв тревожен…
Не започнах да го усуквам, а си казах както си беше:
— Племенникът на императора, лорд Риан Тьер…
Царапка се стовари от масата. Баба така и застина, даже устата й се отвори от изумление, затова пък, след това се понесе:
— Ама ти какво, Деюшка, самият племенник на императора! И как така стана?!
Свивайки рамене аз премълчах, след това внимателно издърпах ръката си от баба, но не
си сложих ръкавицата, а внимателно се докоснах до камъка, също такъв черен и проблясващ
като очите на магистъра. За пореден път осъзнах, че ми липсваше… Удивително, да, но ми
липсваше.
— Ама недей да мълчиш! — Царапка излезе изпод масата, скочи на пейката а от там
отново на своето коронно място. — Къде се срещнахте?
И тогава, независимо от дълбокия и не безпричинен срам, честно си признах:
  — Аз него… го прокълнах…
Царапка повторно тупна от масата на пода. От там, изпод пейката се донесе:
— Я аз тук да си поседя. Някак е по-безопасно… А после какво?
Не успях да отговоря. Вратата се отвори, пускайки вътре леден порив на вятъра и вдигнат
от започналата виелица сняг, и влезе баща ми. С радостен вик „татко”, аз се хвърлих към
него, и веднага попаднах в силните му обятия.
— А аз те чаках на заставата — тате ме стисна толкова силно, че ми стана тежко да
дишам. — Деюшка, слънчице мое, колко ми липсваше.
А баба замърмори:
— Орон, ще удушиш девойчето, ръцете ти са като на мечок лапите— тя така страх да
всява, затова мърмори, а в същото време, донесе още една чашка, сипа чай и донесе мед на
тате — той чая така го обича. — Сядай на масата, сигурно от обяд си залък не си хапнал, с
цялата тази навалица у вас.
— Гладен съм, мамо — покорно се съгласи тате, той баба, своята тъща, я обича и уважава.
— И защо по-рано не дойде?!
Баба веднага стана, отиде до печката и веднага постави на масата, премествайки нашия
чай и курабийките, голяма купа яхния с месо, а до нея на чиния — къшей хляб. Виждайки
тези приготовления, аз също жално помолих:
— Сипи ми и на мен. Вярно, че ядох днес в страноприемницата, но от твоята яхния
искам да хапна.
Веднага ми напълниха чиния, аз по-малко от тате ям, това е вярно.
Сваляйки кожуха, шапката и топлия елек, баща ми седна на масата и започна припряно да
яде, явно бързайки да ме разпита за всичко след като се нахрани, а баба попита:
— Орон, ама няма ли кой да свие малко сърмите на Руи?
Тате престана да яде, тежко въздъхна и с неохота отговори:
— Аз сам ще се разбера с нея. Единственият добър човек там е Радган. Свестен, добър
стопанин, смел и благороден. А без благословията на главата на рода Дея не може да напусне
родителския дом. Затова и я търпя… — тате се обърна към мен. — Ти с кандидатите ще се
запознаеш, ще видиш, ще си помислиш, ако някой ти хареса, така да бъде, а ако не… ще
изгоня цялата тази…
Татко не изруга пред нас с баба, но местата на паузите явно трябваше да са пълни със
соленички изрази. Аз погледнах баба, а тя — мен и каза:
— Орон, закъснели сте вие със сватосването, ти погледни я Дея — очите й блестят,
бузките червенеят, а сърчицето й вече не й принадлежи…
След това вече, апетитът на тате изобщо се изгуби. Той даже купата с недоядената яхния
отмести от себе си, обърна се към мен с цяло тяло и тихо произнесе:
— Просто ми кажи, че не е някой лорд!
„Лорд” след случилото се за тате е мръсна дума. И аз се опитах да заобиколя въпроса за
произхода на лорд-директора, мъгляво заявявайки:
— Той е маг. Един от най-добрите… — и под втренчения поглед на баща ми, добавих: —
В Ардам.
Татко не се впечатли от информацията, той се понамръщи, гледайки ме със сивите си
като лед върху реката очи, и продължи да ме разпитва:
  — А той… за твоите чувства знае ли? — и тъй като аз се изчервих моментално, поясни:
— Дейка, ти си ми истинско съкровище, но малко мъже могат да го забележат. И ако не са те
оценили, ти просто ми кажи, аз този маг…
— Той ми направи предложение! — прекъснах го аз, преди да развие темата с убиването
и разчленяването на лорд Тьер.
Върху лицето на тате се появи недоумяващо изражение, а след това тъжно попита:
— А ти?..
— Аз… се съгласих — да, знаех, че без разрешението на роднините и най-вече на леля
Руи, нямах право, но… — Аз го обичам, а той — мен… струва ми се.
— Струва ти се? — тате се усмихна не много весело и проточи: — Да-а, провървяло му е
на някого. Поне достоен човек ли е?
— Няма по-достоен — отговори за мен баба.
Но тате чакаше моят отговор и аз промълвих:
— Той е добър, много, въпреки, че веднага няма да го разбереш, но ако някой има нужда
от помощ, той няма да го подмине.
Тате кимна и произнесе:
— Да, достоен мъж.
— Той е много благороден и грижовен.
— И това е добре — погледна ме сурово тате и зачака продължение.
— И — аз неволно се усмихнах, — той е много отговорен. Ако му дадат някаква работа,
той я изпълнява съвестно.
Известно време в къщата на баба само свещите пращяха и огънят в печката бумтеше, това
значеше, че през нощта студът ще се засили, а после тате каза:
— Виж, ако беше започнала да ми разказваш, че той е силен маг или красив мъж, аз щях
да съм против, Дея. Но ти си видяла главното в човека — добротата в сърцето и
отговорността за собствената сила, значи човекът е достоен. Кога ще ни запознаеш?
Тате, с една дума.
— След пет дни трябва да пристигне, сега е много зает — признах аз.
— Аха — баща ми замислено кимна, — маговете и каретата той ли ги беше наел?
— Той.
— Отговорен мъж — с уважение произнесе тате, — много ли е по-възрастен от теб?
Никога не се бях замисляла за възрастта на лорд Тьер, но със сигурност знаех, че:
— По-възрастен е… — признах аз.
— Богат ли е? — ама че въпроси задаваше тате!
— Д-д-а… — струваше ми се, че ще трябва и за лорда да кажа.
— Е — тате придърпа обратно към себе си купата с яхнията, — важното е, че не е лорд.
Виж, ако беше лорд, и на прага нямаше да го пусна, а така, явно е свестен мъж.
Ние с баба се спогледахме.
Баба леко стреснато каза:
— Орон, не всички лордове са лоши, и сред тях се срещат достойни хора…
— Не! — татко даже хвърли лъжицата на масата. — Не може дъщерята на ловец да се
омъжва за лорд! Може самият лорд да е достоен човек, но нито семейството, нито
роднините, нито обществото ще приемат момиче от семейството на прости работяги. Така
че, на лорд никога не бих те дал. А ако е маг и достоен човек, защо де не се съглася.
Той пак взе лъжицата и започна да яде. Аз си сложих обратно ръкавицата, но не си
премълчах:
— Тате, той… е лорд… — не гледах към него, но почувствах как той мигновено се
напрегна и нервно казах: — Ти, разбира се, си прав — на мен ще ми бъде трудно да живея с
този, чието положение е толкова високо, само че… Риан няма да позволи на никого да ме
обиди, дори на императора.
И след като казах всичко това, се вторачих в чинията си с яхния, очаквайки думите на
тате. Поне някакви думи. Тате мълчеше, а след това започна да разказва с пресипнал глас:
— Лорд Градак не само нашата къща искаше да зачерни, Дея. В Загреб не се говореше за
това, но когато лорд-директорът на твоята академия се зае с твоето дело, излязоха на бял свят
девет… Девет подобни договора, Дея!
Аз спрях да дишам. А тате продължи:
— Това, че вашата академия премина към военните и цялата тази неразбория с честта на
адептите на държавното учреждение, това беше благословия на Бездната, Дея. Нямам
представа как вашият лорд-директор беше разбрал за дълговото робство, но започнах да го
уважавам и за нещо друго — лорд Тьер не само твоето дело отстоя. Когато се разбра, че
упълномощеният чиновник на Градак вече бил сключвал подобни договори и преди, вашият
лорд Тьер всичко обърна наопаки. Взе офицерите от Дневната стража, накара да отворят
сейфа, да конфискуват документите — баща ми стисна юмруци. — Девет момиченца, Дея,
бяха минали през ръцете на този мръсник! Ти можеше да станеш десетата!
Аз потресено гледах тате, баба — също. Из-под пейката, присвила уши, надникна
Царапка.
— В Загреб има десет нови къщи и само в нашата няма срам и мъка. Само ти постъпи
достатъчно умно, не се изплаши тогава да зарежеш всичко и да отидеш да учиш, а
останалите… — той отново тежко въздъхна. — Съседите казваха: „Отиде да прислужва”, а
какво е ставало там, само тези девойчета си знаят. Когато били младички и свежи — взимал
ги при себе си, когато пораствали — ставали прислужници. Страх ме е да си го мисля, Дея, страшно е…
Не можех да повярвам! И Риан нито дума не ми беше казал!
— Но… — не ми достигаха думи, — но защо…
— Всеки различно — тате тежко въздъхна, — всеки по своему, Дейка, някой не можал
парите да събере, някой просто с дъщеричката се откупил… Едно нещо ме радва — няма го
вече лорд Градак.
— Как така го няма? — аз отново седнах изправена, удивено гледайки татко.
— Ами, че вашият лорд-директор го даде под съд — тате се усмихна. — Ох, да беше
видяла муцуната на нашия лорд на земята, когато му прочетоха сумата на компенсацията.
Тази, която я дадоха на нас, беше най-малката, но аз и не съжалявам, на тях за мъка и сълзи
им е платено, аз такива пари не искам.
— А с лорда какво стана? — намеси се баба, която също явно чуваше за първи път цялата
история.
Баща ми сви могъщите си рамене и насмешливо отговори:
— След като изплати всички компенсации, на него не му остана кой знае какво, но
вашият лорд-директор не се успокои само с това. Извика го на съд на честта, обвини го в
поведение, опорочаващо честта на аристократ на Тъмната империя, и използвайки
пълномощията си, го лиши от титлата. На лорд Градак веднага му побеля косата. То как стана
— тате се усмихна, — на него можеше и да му се размине, но Градак, от глупост ли, от злоба
ли, обеща след съда, че и теб ще те докопа. И тогава вече, вашият директор го унищожи —
лиши го от титлата, от положението и го изпрати в изгнание. Както разбрах, от там не се
връщат. Въпреки че, умът ми не го побира как го чу това лорд Тьер — Градак това
шепнешком на ухото ми го каза.
Да, с великолепния слух на магистъра вече си бях имала работа. Впрочем, сега не слухът
на Риан ме интересуваше.
— Тате — ние с баба пак се спогледахме, — а ти… с лорд Тьер разговаря ли?
— Ами то как иначе — баща ми сви юмрук, — ей такъв мъжага! Ние след съда в Загреб
тук дойдохме, седнахме, пийнахме, аз на него всичко му разказах, а той на мен — за това, че
Градак вече никога няма да се върне. Свестен мъж е вашият директор.
Ето това е, помислих си, сега вече ще му кажа, но тате добави:
— Та по въпроса за лордовете, Дея. Моят отговор е „не”! Защото те от малки знаят, че
всичко им е позволено, правят каквото си поискат, а жената за тях е… Единствената жена за
тях е съпругата, с нея се отнасят като с богиня, а между другото, все към момичетата от
простолюдието гледат и ги влачат в спалните си. Няма да те дам на лорд, Дея! Да знаеш!
Такъв обрат на събитията мен изобщо не ме устройваше и аз се опитах да възразя:
— Тате, аз…
— Три дни, и Руи ще си тръгне — прекъсна ме баща ми, — след това чакам твоя лорд, но
да знаеш, Дея, на лош човек няма да те дам. Ще погледна в очите му — ако душата му е
тъмна, може и самият император да е, няма да те дам!
— Добре, тате — аз наведох глава, криейки усмивката, и реших, че на някого ще направя
изненада. И май щеше да е приятна. Във всеки случай, имаше надежда за това. А дотогава…
— Тате, а какво да правя с кандидатите? — реших да попитам аз.
— С двама от тях аз сам ще поговоря, жалко че няма да ви стане работата с Радган, той е
добър ловец — тате отново се върна към яхнията, — а ковачът не ми харесва, но него Руи го е
домъкнала…
За съжаление именно с ковача и започнаха проблемите.