Урок трети.Тайните понякога са смъртоносни.

Глава 4

Когато огънят изгасна, аз се намерих в същата тази спалня, в която ме беше пренесъл
магистър Еллохар. Риан го нямаше, но не за дълго. Изви се адски пламък и лорд-директорът
се върна с купчина дрехи и Късметчето, увиснал на крака му. — Той без теб започва да вие —
съобщи магистърът, изтръсквайки котето. — Ето дрехи, за съжаление, не са твоите.
Всъщност са твои, де, мама за теб ги е приготвила. Но чантата с твоите стари дрехи не ми я
даде. Засега. После ще я взема.
Купчинката я сложи на леглото, след това, стараейки се да не ме гледа изобщо, Риан глухо
попита:
  — Къде те боли?
— Аз как да покажа, ако вие не ме гледате? — логично се поинтересувах аз.
Мен ме погледнаха. Внимателно. А след това, мрачно съобщиха:
— Да знаеш, аз съм ти ядосан!
Учудено погледнах магистъра, след това се замислих и все пак попитах:
— За какво?
Лорд-директорът тежко въздъхна, седна на леглото, и пак, без да ме гледа, тихо
произнесе:
— Ти трябваше да останеш при родителите си. Още поне два дни, а ти си се понесла…
неизвестно накъде, сама, без охрана. Без да ме предупредиш, Дея!
— Вас ви нямаше! — възразих аз.
— „Теб” — поправи ме магистърът. — и мен ме нямаше, тъй като бях уверен, че ти още
два дни ще си у родителите си. Във всеки случай, аз не бих ти позволил да пътешестваш сама
по империята.
Пак бойни магове, които се напиват, докато аз стоя затворена в каретата? А, не!
— Знаете ли какво — възмутих се аз, — наемния екипаж е най-лошият начин за
пътуване, да знаете!
— „Ти”! — изръмжа Риан.
— Да знаеш — покорно се поправих аз. — И изобщо, аз имах други планове за края на
ваканцията.
Магистърът уморено потри лице и тъжно попита:
— Какви?
Лорд Тьер изглеждаше смъртно уморен и ужасно разстроен. Вече не ми се щеше да си
изясняваме отношенията. Приближих се, внимателно го погалих по бузата, Риан хвана ръката
ми, нежно я целуна… След това решително поиска:
— Покажи раната.
Посочих болезненото бедро.
— Как се случи? — хрипкаво попита Риан, плъзвайки широката си длан от коляното
нагоре.
Под халата, по-нагоре, по извивката…
Изведнъж ми стана много трудно да отговоря. Толкова трудно, че се наложи да преглътна
и отново да опитам:
— Заклинателите… аз ги прокълнах… и — ръката на магистъра замря на бедрото ми,
именно на мястото, където ме болеше, пръстите му ме погалиха, а след това Риан затвори
очи и нещо прошепна.
Топлината възникна някъде отвътре, разтопявайки и така вече почти неуловимата болка,
жар потече по вените ми, пробяга като огън, сгрявайки цялото ми тяло… И бях уверена, че
именно ярко-аленият адски пламък ме лекува.
— Няма повече травми — без дори да се опитва да махне ръката си, произнесе лорд-
директорът.
— Не знаех, че вие сте и лечител… — промълвих аз.
Този път Риан не ме поправи, а само тихо и прегракнало обясни:
— Аз умея да лекувам само рани и следи от удари, това е образователният минимум в
ордена на Безсмъртните… Болести не съм се опитвал да лекувам, повече се доверявам на
лекарствата, отколкото на собсвените си познания… — дланта му плавно се спусна отново
надолу, пръстите му леко докоснаха коляното ми, плъзнаха се по-надолу… — Преобличай се.
И рязко ставайки, магистърът ме остави в компанията на Късметчето, който мирно спеше
на килима.
Когато дойдох на себе си дотолкова, че започнах да се обличам, ми стана ясно, че
придворното облекло на тъмните лейди е също толкова странно, колкото и парадното
одеяние на лордовете. Тоест, гледайки всичко това, аз напълно можех да си представя колко
неудобно му е било на Риан в туниката и тесните панталони. Първо, всички обувки, които ми
беше донесъл се оказаха с доста високи токове, второ, чорапите изобщо не бяха подходящи за
това време на годината, трето, не съществуваше долна риза, която би трябвало да се облича
под роклята. Само самата рокля. Дълбоко изрязана на гърдите и с огромна цепка на лявото
бедро.
Да облека всичко това, го облякох, нямах голям избор, но след като потърсих огледало в
спалнята и нищо не намерих, се запътих да търся Риан, за да поискам да ми върне моите
собствени дрехи.
Открехвайки вратата, се промуших в съседната стая, мръщейки се от това, че всяка моя
крачка се съпровождаше с тракането на токчетата. Не знаех накъде да вървя, но ослушвайки
се, тръгнах към звуците на разговор на висок тон, които се разнасяха наоколо. И колкото
повече се приближавах, ставаше ясно, че се карат лейди Тьер и Риан, но в техния спор се
намесваше с къси реплики и някой трети.
Приближавайки се към черната врата, инкрустирана с червен мрамор, тихо почуках.
Отговори ми лейди Тьер:
— Влизай, Дея.
Внимателно отворих вратата, но преди да вляза, надникнах — в голямата гостна
присъстваха лейди Тьер, Риан и… императорът.
— Простете, аз ще дойда по-късно — казах припряно и бързо затворих вратата.
Известно време от другата страна шокирано мълчаха, а аз, използвайки момента, свалих
обувките си и безшумно заотстъпвах в направление кьм спалнята на Риан. Там беше някак
по-безопасно и не се въдеха императори. Но не бях успяла да направя и десет крачки, когато
вратата се отвори, и в рамката и се очерта фигурата на лорд-директора. Мълчаливо ме огледа
от глава до пети, стисна зъби, след това се обърна и мрачно произнесе:
— Майко, с теб ще си поговорим по-късно!
Но не беше успял да стигне до мен, когато се чу ехидното:
— Да не би нещо да не ти харесва?
— Не, той просто беснее при мисълта, че и на другите ще им хареса, — жлъчно
произнесе императорът.
Магистърът тресна вратата така, че по стената пробягаха пукнатини. А в крайна сметка и
самата врата се стовари на пода с грохот… Когато грохотът стихна, ние с лорд Тьер чухме
поредната реплика на императора:
— Тангирра, ти не си права, той няма да издържи и месец. Така че на сватба ще се
веселим още през пролетта.
  — Повярвай на моя опит — до лятото минимум, — възрази лейди Тьер.
Аз се изчервих, Риан, виждайки реакцията ми се обърна и влезе обратно в току що
напуснатото помещение. Аз не чувах за какво говореха. Лорд-директорът произнесе нещо
рязко и отсечено, двамата интриганти замълчаха, а след това се чу:
— Извинявай — от лейди Тьер.
— Не, но щом ти така поставяш въпроса, ние, естествено, молим за извинение и
занапред ще се постараем да сме… м-м-м по-тактични — каза императорът.
Когато Риан отново застана до мен, в гостната още цареше тишина. Магистърът
мълчаливо издърпа обувките от ръката ми, захвърли ги нанякъде и вдигайки ме на ръце, ме
отнесе обратно в спалнята.
Интересното беше, че когато се върнахме, Късметчето само сладко се прозя и се обърна
на другата страна да си доспива.
— Странно създание — отбеляза магистърът, — когато си с мен, той на всичко реагира
много спокойно… — след това, намръщвайки се, Риан попита: — А къде беше той в
момента на нападението на Заклинателите?
Припомняйки си събитията, аз промърморих:
— Спеше в шейната.
Риан награди котето с много неодобрителен поглед, марокът поотвори едното си око,
прозя се и отново го затвори. Явно, нашето мнение съвършено не го интересуваше. С тежка
въздишка, лорд Тьер си призна:
— Аз имам много важна среща сега — стори ми се, че Риан иска нещо да ми предложи и
той го направи: — Ти нали няма да ми откажеш да дойдеш с мен?
Аз исках да отида, дори радостно кимнах, но веднага ме обзеха съмнения:
— Сигурно не си струва и моят тоалет…
— Срещата е неофициална — звучеше ми така, като че ли ме убеждаваха, — този маг е
мой стар приятел, уговорихме се да се видим в една ресторация на края на града, за тази
среща никой не знае и…
— А уместно ли е да ме взимаш със себе си? — учудено попитах аз.
Риан поглади ръката ми и тихо каза:
— Не искам да те оставям.
Аз неволно се усмихнах и наведох очи… виждайки отново ужасната рокля, по-точно
деколтето на гърдите. В тази рокля аз се чувствах като…
— Доколкото разбрах, мама ти е приготвила цял гардероб, така че все ще намерим нещо
подходящо — предложи магистърът.
Изви се адски пламък.
Когато се оказахме в същата тази гардеробна, магистърът пристъпи към рафтовете и
закачалките, а след това просто спря. Аз виждах объркания му поглед и се досещах, че лорд
Тьер си няма и понятие какво да избере.
— Аз бих предпочела униформата на академията — нерешително промълвих аз, а след
това вече по-уверено: — а най-добре моите собствени дрехи.
— Едва ли ще мога да ги намеря — с неохота призна Риан, — мама… това е мама.
Наложи се да избирам от нещата в гардеробната. След като се поразходих между
редовете, аз взех най-плътните от всички дрехи. Особено се зарадвах на панталона с топла
подплата.
— Костюм, предназначен за зимен лов — забелязвайки избраните от мен неща,
произнесе лорд-директорът. — Доколкото знам, за подобни мероприятия, трябва да има и
ботуши без ток.
Ботушите наистина се намериха — изящни, топли, над коляното… с малък, но ток.
— А нормални дрехи придворните не носят ли? — тъжно попитах аз, вече представяйки
си как панталонът ще се опъне по всичко, по което би могъл да се опъне, защото в
допълнение към него имаше къса куртка… само до кръста.
— Ти видя моето придворно облекло — Риан нежно се усмихна, — мога да ти дам моя
топъл пуловер, на теб ще стои като туника.
— Давайте — радостно се съгласих аз.
— Това е за главата — лорд-директорът се протегна, свали от най-високия рафт нещо
пухкаво и кожено, което приличаше на елек с качулка.
— Да, забавно ще бъде — промърморих аз и взех всичко.
Риан се усмихна, издърпа от ръцете ми нещата. Изви се адски пламък.
Ние отново се върнахме в спалнята на магистъра и Риан веднага излезе, оставяйки ме да
се преоблека. Веднага, след като зад гърба му се затвори вратата, аз го направих, и то с
удоволствие. Практичното и топло облекло е слабост на всички северняци. Наистина, този
път панталоните бяха прекалено тесни, но не сковаваха движенията.
В момента, когато си обувах ботушите, магистърът вежливо почука на вратата и се
поинтересува:
— Мога ли да вляза?
— Да, вече се преоблякох — отговорих аз, стягайки връзките на ботушите, които
започваха от глезена и продължаваше нагоре.
Вратата се отвори, но беше странно, че не чух стъпки. Свършвайки със връзването и на
втория ботуш, се изправих и учудено погледнах лорд-директора. Той с мъка преглътна и
замислено произнесе:
— Започвам да разбирам, защо след Големия зимен лов, обявите за годежи са доста
повече, даже отколкото след първия пролетен бал.
— В смисъл? — не разбрах аз. — Между другото, много е удобно, трябва да го призная. И
наистина всичко е мой размер.
Особено ми харесваше тънкия пуловер, покриващ шията и дори наполовина пръстите,
доста прилепнал, но много топъл. Аз си оправих яката, помислих си, че би трябвало да с и
сплета косата и отново погледнах магистъра. Лорд Тьер, неясно защо, продължаваше да стои
до вратата, стискайки донесения явно за мен, собствен топъл пуловер.
— Нещо не е ли наред? — разтревожих се аз.
Риан не отговори, продължавайки да плъзга поглед по мен то нагоре, то надолу. След това
тръсна глава, като че се опитваше да се отърве от някоя упорита мисъл, стремително се
приближи и ми подаде пуловера. И не зная дали ми се стори, но като че ли магистърът даже
не дишаше. Неловко взех дрехата, учудено замрях и разглеждайки материята, все пак
попитах:
— Гвелска вълна?
— Нямам представа — пресипнало ми отговориха, — подарък е от майка ми.
  — Да-а-а, — проточих аз, — свекромонстърът явно разбира от дрехи… — трепнах, когато осъзнах какво съм произнесла на глас и веднага се опитах да замажа грешката си: —
Лейди Тьер очевидно има прекрасен вкус.
Магистърът се усмихна, кимна и добави:
— Майка ми я наричат законодател на модата в столицата.
Нищо чудно. Аз бързо навлякох пуловера и замрях, когато усетих как Риан нежно оправя
косата ми.
— И ръкавите трябва да ги навиеш — произнесе той и сам го направи. Отначало на
дясната ръка, след което поднесе дланта ми към устните си, целуна треперещите ми пръсти, а след това повтори същото и с лявата.
— А… вие също трябва да се облечете — прошепнах аз.
Магистърът без думи кимна, но не последва съвета ми. Аз небрежно сплетох косата си,
облякох кожухчето без ръкави, вдигнах качулката, и взимайки ръкавиците се обърнах към
Риан.
— Смешно ли изглеждам? — попитах аз. Между другото, пуловерът на магистъра ми
стигаше до коленете.
— Изглеждаш възхитително — с усмивка отговори лорд-директорът.
Изви се адски пламък.
— Не ти ли е студено? — разтревожено попита Риан, веднага щом се оказахме… накъде в
пълна тъмнина.
— Не — аз се опитах да се огледам, — къде сме?
— Това е изоставен склад — магистърът ме хвана за ръката и ме поведе след себе си. Аз
не можех да разбера как в тази тъмнина той знае накъде да върви. — В тази ситуация не си
заслужава да привличаме прекалено внимание.
Ние вървяхме нанякъде, лавирайки между някакви бали — бях почти сигурна, тъй като на
няколко пъти се блъсках в тях и те бяха меки. И когато за пореден път се препънах,
магистърът спря, взе ме на ръце и така ме понесе.
— Така ще е по-бързо — с извиняваща се интонация произнесе Риан.
— Аз… разбирам — отговорих тихичко аз, размишлявайки над нещо странно — когато
напуснахме дома му, лорд Тьер не беше облечен в тази странна на допир тъкан, а така и не се
беше преоблякъл.
Но когато излязохме от склада посред някакво осветено от луната поле, загадката стана
още по-интересна — Риан се оказа облечен в костюма на ордена на Безсмъртните! А на
лицето му имаше маска! И аз, някак с опасение погледнах към ръката, която все още
обгръщаше коленете ми, тъй като още не ме беше пуснал. На дясната му ръка имаше пръстен!
От зачернено сребро, изобразяващо драконов череп, а очите на черепа светеха в червено. И аз
помнех този пръстен — именно той беше на ръката на мага, който ме защити тогава от
троловете в таверната!
— Това сте бил вие! — потресено прошепнах аз. — В „Зъб на дракон”, в онази нощ,
когато там троловете..! И след това, когато Шейдер се опита… вие…
Лорд Тьер спря, тежко въздъхна и глухо поясни:
— В Ардам убиваха млади девойки, Дея, аз не можех да те оставя без наблюдение.
  И ние тръгнахме напред, мен все още ме носеха на ръце, но нямах никакво желание да
напомням за това на лорд-директора, а ми се прииска да попитам:
— А защо вие така… се държахте с мен тогава? — тихо попитах аз.
Риан отново спря. Независимо от това, че лицето му беше скрито под непроницаемата
черна мъгла, имах усещането, че с костите си чувствам възмутения му поглед. И той не успя
да скрие възмущението си, когато попита:
— Дея, а как според теб действа проклятието „Вечна страст”, с което ти ме „награди”?!
С огромно опасение попитах:
— Как?
— После ще поговорим за това — Риан внимателно ме сложи да стъпя на крака. — Сега
имам две молби към теб — не си сваляй качулката и не се отдалечавай от мен.
— А няма ли да кажеш: „Затваряй си устата и не се намесвай в разговорите на по-
възрастните”? — все още обмисляйки казаното преди това, попитах аз.
Леко стиснаха ръката ми и нежно отговориха:
— Можеш да говориш каквото си искаш. Твоят глас съм готов да го слушам постоянно.
И ние тръгнахме по тъмните улици, и докато аз все още размишлявах върху чутото,
магистърът явно се беше замислил за предстоящото, но:
— Вие… ти казваше, че проклятие десето ниво може да се свали само с помощта на духа-
хранител на академията — приблизително след сто крачки си спомних аз.
Жалко, че не виждах лицето на магистъра, но той отговори след дълга пауза и с
прекъсвания:
— Аз… да кажем така, не се изразих тогава съвсем точно, по-точно, абсолютно не бях
прав, съжалявам за своите очаквания и планове и… хайде да забравим за това.
Поредната тайна на великия лорд Риан Тьер.
Не се наложи да вървим дълго, скоро стигнахме до таверна със странна по мерките на
Приграничието кръгла форма. Тя беше построена от дърво, но именно формата й беше
особена. И прозорчетата й бяха кръгли и даже вратата, когато се отвори пред нас, се оказа с
кръгла форма. И едва влизайки, успях да прочета названието й — „Драконовото яйце”.
Забавно.
Влизайки вътре, неволно поех дъх… Мирис на подправки, топла брага с горчив корен,
билков чай и горяло месо… Не беше много старателен стопанина тук, щом като месото беше
станало на въглен. Оглеждайки помещението, опасенията ми се потвърдиха — мръсно,
сумрачно, с малки, неудобни масички и пейки, вместо столове. Пък и контингентът беше
неприятен — прекалено пияни, за да се държат прилично, тролове, няколко полугнома с
разбойнически физиономии, планински орки, дивашки хъркащи под масата, докато краката
им продължаваха да са на пейките… Не бих се учудила, ако собственикът се окажеше трол.
— Струва ми се, че идеята да те взема с мен не беше особено добра — мрачно произнесе
магистърът, оглеждайки съмнителното заведение.
— Сигурно за първи път сте тук — предположих аз.
— Тук ми определиха срещата — Риан стоеше на вратата в тъмния си костюм на
Безсмъртен, но никой не му обръщаше внимание, което, честно казано си беше странно. —
След това имам още една в центъра на града, там и ще вечеряме.
Той ме хвана за ръката и ме поведе след себе си, лавирайки между мръсните масички. И
странно, никой не ни гледаше! Въпреки, че бях убедена, би било достатъчно един да види
Безсмъртния, за да започне паника. Но ние благополучно преминахме през цялата зала и се
приближихме до масата при прозореца. Още по-невероятен беше фактът, че до нас веднага се
появи сервитьор, който произнесе:
— Чакаха ви.
— Така ли? — Риан, който преместваше пейката, за да мога да седна, я върна обратно,
изправи се, и обръщайки глава към сервитьора, попита: — И къде е този, който ни чакаше?
Сервитьорът протегна ръка и пусна върху масата нещо. Аз, както и лорд-директорът,
веднага погледнах към предмета… и застинах… На мръсния плот на масата беше останала
локвичка от разсипаната преди брага, но в нея видях това, което тук по принцип не би могло
да съществува!
— Не пипайте! — изкрещях аз, преди Риан да протегне ръка. — Не пипайте нищо тук!
Лорд Тьер моментално отдръпна ръката си. А след това, като в кошмарен сън, абсолютно
всички посетители обърнаха глави към нас… И тогава видях нещо страшно — умъртвия!
Всички присъстващи тук се оказаха умъртвия!
— Всичко е наред, Дея — магистърът внимателно ме обърна с лице към себе си, —
тяхното унищожение няма да заеме и минута.
Упорито се обърнах отново към масата, дръпнах ръкава си, откривайки гривната, която
носеха всички проклятийници. Преместих увеличителния кристал и включих
фосфоресциращата светлина, а след това ми беше достатъчно да се вгледам, за да изтръпна
от ужас и да изпъшкам:
— Ако се опитате да използвате магия, вас ще се задейства проклятието „Жива Смърт”…
- нервно преглътнах и добавих: — То вече се е активирало два пъти…
И без да се обръщам към Риан и без да виждам лицето му, със сигурност знаех, че
магистърът сега напрегнато мисли. Върху ситуацията, върху изхода, върху…
— Ние сега ще се опитаме да излезем — тихо произнесе лорд-директорът, ако не стане,
ще призова огън…
Аз отрицателно поклатих глава:
— Това е проклятие седмо ниво с мигновено действие, отнася се към онези сто двайсет и
две, които се наказват със смърт. Но — отново се взрях в кристалите на течността, — тук има
още нещо, което не го разпознавам. Едно нещо мога да ви кажа със сигурност — те са
разчитали, че ще използвате магия.
Впрочем, още едно нещо ме смущаваше — защо умъртвията, които не сваляха очи от нас
не нападаха… Защо? Какво чакаха те?!
Отвори се вратата.
Когато нещо голямо и тъмно влезе в таверната, аз не разбрах веднага защо Риан глухо
изруга, а след това простена. След това се вгледах внимателно и разбрах — Безсмъртен! На
прага стоеше и леко се поклащаше също такъв член на ордена на Безсмъртните, но без
съмнение, това беше жив мъртвец… Защото иначе той не би могъл да стои с така
неестествено обърната глава…
— Дея — напрегнато ме повика магистъра, — аз сега ще срутя част от стената и ние ще
излезем. На какво разстояние трябва да се отдалечим, за да не попаднем под действието на
проклятието?
  А гласът му беше странен и покрусен. Помислих си, че този безсмъртен е бил много
близък на лорд-директора. Да, сигурно е така… Неприятна ситуация. И изведнъж ми дойде
една странна мисъл, за която ме подсети незабравимия разговор с лейди Верис, когато ми
беше разказвала за темата на дисертацията си:
— Лорд Тьер, а колко бързо умират членовете на вашия орден?
Риан отговори веднага и без излишни въпроси:
— Значително по-дълго даже и от вампирите… Теоретически, ние не можем да бъдем
убити… теоретически…
Изглежда наистина много го болеше заради този маг, но… да опитаме така:
— Теоретически, ако вашият приятел е попаднал под действието на проклятието преди
не повече от два часа, аз бих могла да обърна проклятието, като използвам заклинание за
неутрализация… благодарение на Тесме. И ако вашите способности за оцеляване не са
преувеличени, има шанс. Наистина има.
— Стой до стената! — глухо и рязко заповяда лорд-директорът и дори сам ме отмести.
След това аз бях закрита от случващото се с три маси и тогава чак чух звука на извадена от
ножницата стомана.
И там, свита до стената и обгърнала рамене с ръце, аз с ужас си мислех за това, което е
чувствала мама, чакайки баща ми в онази страшна за семейството ни вечер… то всъщност, тя
винаги го беше чакала и го чакаше. Всеки път, когато тате отиваше на лов, на мама й
оставаше само да се надява и да вярва, че всичко ще е наред… Колко беше страшно да
осъзнаваш, че важен за теб човек рискува живота си и с нищо да не можеш да му
помогнеш…
— Дея, с мен всичко е наред — обади се лорд Тьер, — остани там, в безопасност си.
Сковаващият ужас отстъпи. Не зная колко време бях прекарала така, вслушвайки се в
случващото се. След това масите, които ме притискаха към стената бяха отхвърлени надалеч
и лорд-директорът ми протегна ръка с думите:
— Не гледай настрани, става ли?
Да кимна, кимнах, но все пак неволно се огледах — умъртвията бяха насечени на
парчета… Всичките! Просто накълцани! Тук-там се мърдаха крайници, по стената пълзеше
нечия ръка с пръсти като куки, а от улицата през отворената врата се носеше вой…
Нечовешки!
— Дея, не се бой, всичко свърши — демонстративно спокойно произнесе магистърът, —
аз мога и да те взема на ръце.
— Не — за по-голяма убедителност дори поклатих глава, — това са умъртвия, вие трябва
да сте нащрек… а аз мога и сама да ходя.
И тръгнах към изхода. Веднъж, една отрязана ръка се протегна към мен, но беше
моментално отхвърлена от Риан. Малко по-нататък се натъкнах на разсечен на две труп,
който някак си се събра, стискайки се с двете си ръце и се хвърли към нас… напразно. След
видяното, аз разбрах едно — в умението си с меча, лорд Тьер явно не отстъпваше на
магистър Еллохар. Впрочем, именно Тьер носеше званието на Първи меч на империята.
— Внимателно, прагът е хлъзгав — предупреди лорд-директорът.
Действително беше хлъзгав, а и вонята беше просто ужасна. Но аз слязох по стълбите и в
светлината на ярката луна видях кой виеше — същият този Безсмъртен, прикован със
собствения си меч към дърво в двора.
Мълчех и се опитвах да осъзная, а накрая май се досетих — оръжието на Безсмъртните
се отличаваше с изключителна здравина на стоманата, тайната на сплава на мечовете на
ордена се бяха опитвали да узнаят много гноми, но безуспешно. Така че, острието държеше
Безсмъртния здраво, без да му дава възможност да се изскубне.
— Аз изпробвах заклинанията за противодействие, които зная — накратко обрисува
ситуацията лорд Тьер.
Погледнах го с укор и прошепнах:
— Риан, нали те предупредих за магията.
— Заклинанията за противодействие не са магия — отряза магистърът.
Аз кимнах, съгласявайки се с него, но все пак…
— Това във всички случаи е енергийно въздействие, не е трябвало да го правите, лорд-
директор.
Той премълча.
Аз не взех да обяснявам, че нямам никаква представа как действията на Риан могат да се
отразят на самия него, за мое искрено съжаление, не бях изучила подробно цялата схема на
произнесеното проклятие, затова и нямаше смисъл да се задълбочавам в темата.
— Желателно е да се отдалечим още поне на петстотин крачки — казах аз. — Не зная
колко силен е бил този, който е наложил проклятието, но ако имаме пред вид това, че
остатъчната магия на охранителното заклинание на таверната е превърнала в живи мъртъвци
всички, които са били вътре… Най-добре е петстотин метра.
Последва един-единствен въпрос:
— Ти ще можеш ли да вървиш?
— Да — и даже кимнах.
Лорд Тьер плавно и неестествено бързо се приближи до все още опитващия се да се
изскубне Безсмъртен. Рязък удар, шум на раздиращ се на ленти плат и вой на омотавания с
тези ленти зомби. Магистърът подхвана Безсмъртния, прехвърли го през рамото си и се
насочи към гората. Аз забързах след него, старателно припомняйки си всички преписани от
книгата на Тесме заклинания за противодействие. Риан бързаше, но когато изоставах,
спираше и търпеливо чакаше да го догоня, а когато се оказахме в гората, спря окончателно.
Тежко дишайки, аз се приближих и застанах до него.
— Седемстотин метра — отчете се магистърът. — Достатъчно ли е?
— Мисля че да — задъхано отговорих аз.
— Ти… — Риан сложи Безсмъртния на снега, — Дея, може би трябва да си починеш?
— Не, не, имаме малко време — въздъхнах аз. — И аз се чувствам отлично.
Усмихвайки се на магистъра, аз се приближих до извиващото се на снега умъртвие и
започнах напевно да чета заклинанието. Действах много внимателно, вплитайки енергия във
всяка дума, следвайки дословно схемите, описани в книгата на магистър Тесме, и с някакво
вътрешно усещане разбирах, че ще подейства. И без да прекъсвам потока на словесните
схеми, посочих на магистъра към меча — него беше нужно да го извадим от тялото. Ако
догадката ми беше вярна, в момента, в който Безсмъртният престане да е умъртвие, мечът
щеше да започне да го убива. Риан мълниеносно се подчини, но… остана да стои между мен
и члена на своя орден, готов отново да го промуши с острието при първа необходимост.
Не се наложи — проклятието беше обратимо и сега изчезваше от кръвта на Безсмъртния, освобождавайки го.
А след това потече червена кръв!
Чу се накъсано дишане, но аз не спрях, отчетливо завърших да произнасям фразата с
възходящ енергетичен поток…
Когато Безсмъртният изхриптя, Риан го взе на ръце и ми заповяда:
— Ела по-близо.
Изви се адски пламък.
Има различни видове тъмнина. Тъмнината може да е студена, топла, ледена, плашеща и
страховита… а понякога е безмълвна и безпросветна. Като например, когато наоколо има
мъгла, когато не чуваш даже собствения си дъх, когато…
— Аз съм до теб, всичко е наред — и ръката на магистъра докосна моята, — така трябва
да бъде, проверяват ни.
Стискайки дланта му с две ръце, почувствах че страхът отстъпи.
И в този момент прозвуча ужасяващ, разтърсващ до костите глас:
— Братко, ти си довел външен човек, това е забранено от ордена.
Аз потреперих, но пръстите на магистъра леко и успокояващо погалиха дланите ми и аз
чух казаното от него:
— Тя е част от мен. Част от душата ми, от сърцето и от живота ми.
И тъмнината изчезна.
Беше ми трудно да свикна със светлината. Известно време ми се струваше, че виждам
само ярко сияние и летящи сенки и само ръката на Риан ми беше опора в този странен свят.
— Аз трябва да те оставя за малко — виновно произнесе магистърът.
— Разбирам, раненият — аз пуснах широката длан и се почувствах безкрайно самотна.
Най-странното беше, че не чух нито звука от стъпките му, нито някакви други шумове,
само част от сенките се вдигнаха нагоре, а аз потрих очи, опитвайки се да свикна със
светлината и когато бях в състояние нормално да виждам, се огледах…
Стоях в центъра на синя звезда в конусовидна зала… а отгоре, като че ли светеше ярко
слънце, чиито лъчи пронизваха пустотата наоколо. Аз се намирах в основата на конуса, а
нагоре се плъзгаха сенки. По-точно, те се издигаха по стесняваща се спирала, която като
стъпала опасваше стените….
— Не се вглеждайте в движението, ще ви се завие свят, произнесе някой вдясно от мен.
Стремително обръщайки се, аз видях…Безсмъртен. В стандартните черни дрехи, със
стандартната черна мъгла, скриваща лицето. Не можеше да се каже нито на колко години е
този мъж, нито син на коя раса се явява.
— Тъмни — вежливо поздравих аз.
Беше странно да общуваш със събеседник, чието лице изобщо не се вижда, странно и
плашещо.
— И на вас мрачни дни — отговори Безсмъртният, — брат Риан ме помоли да се погрижа
за вас, само че, за да се придвижим ще трябва да ви взема на ръце.
Изглежда, че това беше предупреждение, но аз рязко се отдръпнах по-надалеч и,
прокашляйки се, попитах:
  — Това задължително ли е?
Безсмъртният премълча. След това леко се поклони, което аз изобщо не очаквах,
Безсмъртните са самонадеяни и горделиви, само Риан беше изключение, той произнесе:
— Какво пък, очаквайте този, който ви е избрал тук, но помнете, това може да отнеме
време.
— Аз… ще почакам — промълвих с усилие.
Усещането ми беше такова, че Безсмъртният ме напусна в някакво недоумение. Аз, също с
недоумение проследих как той се приближи към стената, стъпи върху кръг светлина, щедро
дарявана от това неизвестно сияние и се понесе по спирала съм светлината на върха. Там, най-отгоре, изчезна.
Останала сама, аз свалих качулката, прехвърлих небрежно заплетената плитка през рамо
и реших да огледам всичко тук. Особено ме интересуваше звездата. Синя, но странна, като че
ли потрепваща. Обиколих рисунката в кръг, приклекнах, пипнах с ръка, за да разбера боя ли
беше или не. Самата звезда се оказа значително по-топла от пода. От по-задълбочени
проучвания ме изтръгна тихичко „Дея”. Обърнах се в посока на звука и видях магистъра,
стоящ на кръга светлина. Той все още беше облечен като всички Безсмъртни, но аз със
сигурност знаех, че това е лорд-директорът. И работата не беше в някакво свръхестествено
разпознаване или усещане, просто по наметалата на другите нямаше петна от кръв.
— Знаете ли, винаги ми се е струвало, че в ордена на Безсмъртните трябва да е тъмно,
стените да са черни…
— И да има петна кръв наоколо? — не без ирония се поинтересува Риан.
— Петната кръв присъстват — вече до него, посочих към наметалото му аз, — но всичко
останало…
— Смъртта, е светлина — хващайки ме за ръката и привличайки ме към себе си,
произнесе магистърът.
— А животът? — не се удържах аз от въпрос.
— Животът се заражда там, където е тъмно — мен ме взеха на ръце, — и се стреми към
светлината, към смъртта. Това се случва постоянно. Смъртта дава началото на живот, а
животът — на смърт, вечен кръговрат.
Той леко застана върху светещото петно и нас започна да ни издига по спирала нагоре
към сиянието…
Беше ми много интересно какво щеше да има след светлината и някак очаквах, че ще е
мрак, но не. Ние влязохме в друга зала, появявайки се там буквално от пода. И това се оказа
обикновено правоъгълно помещение, в което ние изникнахме от центъра на изобразеното на
пода слънце.
— Неочаквано — тихо промърморих аз.
— Ако теб те порази това, бих искал да видя реакцията ти на гледката от прозорците —
жалко, че не виждах лицето на магистъра, но ми се струваше, че той се усмихва.
Той ме пусна на пода и аз припнах, затичвайки се, към най-близкия прозорец… и
застинах. Защото там имаше звезди! Много, много звезди, а отдолу имаше облаци, бяло-
розови и нищо друго! Тоест, ние се намирахме над облаците, на равнището на звездите!
— Красиво ли е? — Риан ме прегърна през раменете.
— Необикновено, но много красиво — съгласих се аз.
Лорд-директорът постоя до мен, давайки ми възможност да се полюбувам на пейзажа, а
след това каза:
— Да вървим, теб искат да те видят.
— Кой? — веднага се разтревожих аз.
Тих смях и спокоен отговор:
— Безсмъртният, който ти дължи живота си, а при нас това е нонсенс, повярвай —
магистърът ме хвана за ръка и ме поведе след себе си.
— Риан — едва стигнахме до изхода, промълвих аз, — тази среща, в „Драконово яйце”,
това…
— Беше капан — лорд-директорът отвори вратата, — подготвен за мен. И според тях, аз
трябваше да загина, както и приятелят ми.
— Според тях? — повторих аз думите му.
Риан не отговори, а мен ме побиха тръпки при мисълта, че тази вечер би могла да се
окаже последната в живота му! И реално това би могло да се случи! Ние и двамата го
разбирахме.
— Ще внимавам повече — тихо ми обеща Риан, докато минавахме през ярко осветения
коридор с огромни прозорци през които се виждаше невероятния звезден пейзаж.
— Вие спасихте живота ми — с труд изговори полулегналия на кушетката мъж и махна
тъмната мъгла от лицето си. Единствен от двайсетината присъстващи. Останалите, също като
магистъра, бяха с черните си мантии и непроницаемите маски от тъмнина.
Мъжът сигурно беше малко по-възрастен от лорд Тьер, явно със смесена кръв и аз не бих
се учудила, ако някой от предците му беше имал близки отношения с инкуб, защото черните
очи и светло-руса коса, не такава златиста като на дроу, а по-светла и не толкова ярка, бяха
верен признак за смесването на две противоположни раси. И усмивката, естествено, такава, която веднага те караше да се усмихнеш в отговор, беше пряко свидетелство за инкубска
кръв.
— Страхувам се, че моите заслуги са силно преувеличени — отговорих аз, — вас ви спаси
магистърът.
— Скромността е рядко срещано достойнство в Тъмната империя и заради това е още по-
ценна — отбеляза един от Безсмъртните, стоящи до леглото на ранения.
Независимо, че забележката беше похвална, аз неволно стиснах ръката на лорд Тьер и
направих половин крачка назад, притискайки се с гръб към него.
Светлокосият, спасен от Риан, се усмихна малко по-широко и меко произнесе:
— Скромността ви ви краси, лейди Риате. И все пак, позволете да ви направя подарък…
— Не! — решително произнесе магистърът на Тъмното изкуство. — Никакви подаръци
на годеницата ми. Благодарността е напълно достатъчна.
Изражението на болния за миг се измени, очевидно беше че е оскърбен, но само за миг, а
след това последва леко кимване:
— Разбирам опасенията ти.
— Приятно е, когато те разбират — спокойно отговори лорд-директорът.
— Но — светлокосият се усмихна, — твоята избраница е чистокръвен човек, подарък,
приет от инкуб няма да й повлияе.
  — Предпочитам да не рискувам — сухо отговори магистърът. — А също така, бих
помолил да се придържаш за в бъдеше към моите изисквания, аз ги изказах в достатъчно
достъпна форма.
— Риан — Безсмъртният вдигна ръка, сякаш се опитваше да го прекъсне.
Но отново се намеси онзи със странния и плашещ глас:
— Тьер е абсолютно прав.
И стана ясно кой тук е главният.
Лорд-директорът, внимателно дръпвайки ме след себе си, ме изведе от пълното с
Безсмъртни помещение. Предвидливо мълчах, докато не се озовахме в коридора, след това, в
съседното помещение, подозрително наподобяващо предишното, а когато останахме сами,
все пак се поинтересувах:
— Нещо не е ли наред?
Риан запечати вратата, при това именно я запечати — охранителното заклинание я оплете
с черен рисунък, и стремително свали плаща си. Насочвайки се към на пръв поглед
монолитната мраморна стена, сухо отговори:
— Аз му бях забранил да ти прави подаръци, а също така, той ясно чу мнението ми, че е
недопустимо да си сваля маската!
Мракът от лицето на магистъра се развя, той отвори стената с едно докосване, хвърли на
пода изцапания с кръв плащ, взе друг от сигурно стотиците еднакви, които висяха там.
Независимо от яда, всяко движение на лорд Тьер беше точно, уверено и аз осъзнах, че ми
е приятно да го наблюдавам.
— А този Безсмъртен инкуб ли е? — попитах аз.
Риан престана да се облича, обърна се, внимателно се вгледа в мен и с неохота отговори:
— Да.
— Необичайно съчетание — сламеноруси коси и черни очи.
— Тук всички са с черни очи — напрегнато отговори магистърът.
— Наистина ли? — това определено ме заинтересува много. — А защо?
Риан не сложи обратно маската на лицето си, бавно дойде до мен, наведе се и неочаквано
произнесе:
— Целуни ме… моля те.
Почувствах как стремително се изчервявам, бледнея и… изобщо. А той тогава промълви
още веднъж:
— Моля те.
Прокраднаха се странни подозрения
— Лорд-директор, вие да не ме ревнувате? — попитах аз.
Той се изправи и сега само мрачно ме гледаше от висотата на ръста си, без да казва нищо.
Реших да му кажа аз:
— Напълно безоснователно!
— Наистина ли? — глух и напрегнат глас.
И аз знаех, че не трябва да го казвам, но все пак не се сдържах:
— Вие сигурно сте си спомнил историята на лорд Шейдер Мерос, така ли е?
Пребледня. Забележимо пребледня. Пресипнало отговори:
— С ужас осъзнавам, че започвам да го разбирам.
— Откъде накъде? — не разбрах аз.
Вместо отговор чух въпроса му:
— А ти откъде знаеш за сватбата му и… моята роля в цялата тази история с Ллалие?
— Лорд Мерос ми разказа — честно отговорих аз.
Риан уморено поклати глава, но си замълча. На нас изобщо ни беше трудно да
разговаряме за нещо… ту губехме нишката на разговора, ту някакви неочаквани мисли
идваха, ту предположения:
— Ако ти обикнеш някой друг, аз… — той се запъна.
Аз разбрах, че наистина просто ме ревнува и се наложи да отговоря така, както веднъж
мама отговори на баща ми:
— Ако аз вече съм с най-прекрасния мъж на света, защо са ми други?
Обръщайки се, магистърът се върна към шкафа, взе ръкавици, след това отваряйки друг
мраморен панел, извади от там някакво оръжие, непознато за мен, което вече си беше
странно. Когато се върна, на лицето му отново беше непроницаемата черна мъгла, но тя не
скриваше щастливия му глас:
— Имам още една среща, там ще вечеряме, нали?
— Аха — отговорих аз, опитвайки се да сдържа усмивката си и също да се престоря, че
нищо не е станало.
Странно, но за да напуснем обителта на Безсмъртните, ни се наложи да се върнем
обратно в залата с нарисуваното на пода слънце. Риан ме взе на ръце, застана в центъра на
светилото и ние започнахме бавно да потъваме в пода, като в плаващи пясъци…
— Всичко е наред — успокои ме магистърът, — така и трябва да бъде.
Затваряйки очи, скрих лице на гърдите му, за да не виждам когато ще ни погълне
нарисуваното слънце и едва чух тихото:
— Обичам те.
Студеният вятър удари в лицето ми веднага, след като се появихме посред оживения
площад и принудихме няколко разхождащи се двойки изплашено да отскочат. Но най-
любопитното не беше това, а външният вид на магистъра — никакви дрехи на Безсмъртен не
се забелязваха. Обикновен, леко различен от придворната мода костюм, и никаква маска.
— А… — започнах аз
— Така и трябва да бъде — Риан топло ми се усмихна. — Това е доста посещаван район,
но… недей да сваляш моя пуловер, ако обичаш.
Не ми беше даже минало през ум нещо подобно, във всеки случай, по-добре дългия до
коленете пуловер, отколкото опънатия по… тялото ми панталон! Да-а-а, определено, в
Приграничието нравите бяха доста по-строги, отколкото в столицата.
— Да вървим — каза лорд-директорът и ме поведе към пръскащо златни светлини
здание, над което се вееше илюзията на някаква приказна птица и периодично светваше
надпис „Златната арфа”.
Беше забавно да се върви сред тълпата лордове и лейди, разхождащи се по площада.
Много от господата се кланяха на Риан, на някои той отговаряше на поздрава. След това
стана не толкова забавно — една смугла лейди в кожи, цената на които ми беше трудно дори
да си представя, застина като омагьосана, когато ни видя. Подобно изражение на абсолютна
омраза, аз виждах за първи път, кронпринцесата поне се сдържаше. Тази дама не се
ограничаваше в демонстрацията си на ненавист. Не се ограничи и за друго:
— Лорд Тьер! — изкрещя тя и фактически отблъсквайки спътника си, който се опита да я
задържи, припряно затича така, че да ни пресече пътя.
Поглеждайки към Риан, се уверих, че маневрите й не са останали незабелязани, а и се
досетих, че това й поведение явно го разгневи. Но дамата вече нищо не можеше да я спре.
— Лорд Тьер, колко се радвам на завръщането ви! — стигнала до нас, възкликна тя и се
опита да прегърне магистъра.
Риан меко, но уверено я отстрани и с ледена вежливост произнесе:
— Какво облекчение за мен е да го узная, лейди Фарна.
Неволно потрепервайки, си помислих, че никога не бих искала Риан да ме удостои с
подобен тон — като че ли те обливаше с ледена вода и при това, изключително учтиво.
Но дамата не се стресна от хладния прием и продължи:
— Ах, вие сте все така невъзмутим, милорд! Знаете ли, в тази чудесна вечер…
Риан не беше съгласен да изслушва цялата й тирада, обърна се към мен и произнесе:
— Дея, сърце мое, позволи ми да ти представя тази не особено добре възпитана лейди —
Мея Фарна. Лейди Фарна, запознайте се, моята избраница — госпожа Риате.
Ако под краката й беше зейнала пропаст, дамата сигурно щеше да се държи по-
пристойно, а сега…
— Ти просто не можеш — свличайки се на каменните плочи на площада простена тя, —
ти не може да си избрал тази! — а след това изкрещя: — Ти не можеш да направиш такъв
избор, Риан!
Учтиво наклонил глава, магистърът с леден тон се поинтересува:
— Зле ли ви е? Да извикам ли лекар? Или все пак, ще благоволите да си спомните, че се
намираме в доста популярно сред столичната аристокрация място, където освен тълпата
ваши познати, присъства и вашият годеник, лейди Фарна?
Дамата го гледаше през сълзи, а след това прошепна:
— Аз те обичам, Риан… Аз толкова те обичам… Защо?! Защо тя?! Значи слуховете се
оказаха верни, така ли?!
Без да пуска ръката ми, лорд Тьер приклекна, докосна облечената в ръкавица длан на
откровено ридаещата девойка и властно, но тихо заповяда:
— Веднага ставай! — лейди Фарна го гледаше като омагьосана, но стана. Магистърът
също се изправи и отново тихо произнесе: — Аз имам право да обичам тази, която съм
избрал, Мея. Както и ти. И преди да ме осъдиш за това, че съм избрал със сърцето си,
спомни си колко благородни лордове безуспешно са мръзнали под балкона ти. Ти нима си се
чувствала длъжна да отговориш на чувствата им?
— Не — простена дамата.
— Тогава, какво искаш от мен сега? Аз с голяма симпатия се отнасям към вас, лейди
Фарна, но обикнах друга девойка, и това е мое право. Това по никакъв начин не може да ви
оскърби.
Дамата премълча, но погледът й…
— Тъмна вечер, лейди Фарна — вежливо произнесе Риан и ние продължихме пътя си
към ресторацията.
  Но честно казано на мен ми беше тъжно.
— Майка ми е права за едно нещо — лорд Тьер започна да върви малко по-бавно, —
струва си да те представим в двореца, за да избегнем подобни казуси за в бъдеще. Изобщо не
ми се иска някакви чужди завишени очаквания да ти развалят настроението
След кратък размисъл, честно отговорих:
— Боя се, че дори само мисълта за представяне в двореца, ми разваля настроението
много по-силно от този инцидент
— Страхливка — Риан ми се усмихна, — малка страхливка.
Никога не бях разбирала, защо столичаните, когато идваха в Приграничието винаги се
държаха с някакво предубеждение, да не кажа превъзходство, по отношение на нас. Но беше
достатъчно да вляза в ресторацията, за да ми се изясни едно — те се държаха така, както
бяха свикнали, защото тук всички, абсолютно всички се отнасяха един към друг с
превъзходство. Даже лакеите не се хвърляха услужливо към посетителите, а предварително
ги измерваха с изучаващ поглед… Но, наистина, когато погледите се спираха върху лорд
Тьер, всичко се променяше моментално.
— Магистър Тьер — шест лакеи се поклониха ниско пред нас, докато един тъмен елф
побърза да ни приветства, — безкрайно се радваме да приемем вас и… — бърз поглед към
мен, — и вашата избраница в ресторацията „Златната арфа”. Някакви изисквания за масата?
— Стандартно — с тон, присъщ само на истинските благородници в двайсето поколение,
отговори Риан.
На мен ми плъзваше лед по гърба всеки път, когато той ставаше такъв… аристократичен.
Във фоайето Риан свали наметалото си, след това, без да позволи на елфа да ми помогне,
лично свали моя кожения елек, и след като отново ме хвана за ръка, ме поведе не в основната
зала, а нагоре, по позлатено стълбище.
Без съмнение, магистърът беше идвал вече тук и не еднократно. Но нещо особено ме
заинтересува:
— Риан, а откъде управителят на ресторацията знаеше, че аз…
— Не си просто моя спътница? — завърши въпроса ми магистърът. — Това му е работата,
Дея, от пръв поглед да определя какви отношения свързват посетителите.
А-а, това сигурно беше подобно на това, как майстор Бурдус от пръв поглед можеше да
каже има ли клиента пари или не, при това, на него наистина му беше достатъчен само един
поглед.
На втория етаж на ресторацията беше много необичайно — да започнем с това, че от
златното стълбище ние се озовахме на пътечка от прозрачно стъкло. Аз за нищо на света не
бих стъпила на нея първа, но следвайки лорд-директора, успях да го направя. Да се върви
практически над главите на посетителите от първия етаж беше странно и на мен това
усещане изобщо не ми хареса, само че останалите, и особено двойката, която вървеше пред
нас, без да скрива удоволствието си се наслаждаваше на ситуацията.
— Риан — тихо повиках магистъра, който не обръщаше никакво внимание на стъклената
пътечка, — а тази зала…
— Е изключително на разположение на членовете на висшата аристокрация — лорд Тьер
ме доведе до масичка, непосредствено до стъклената стена, през която се откриваше гледка
към шумния, блестящ от светлини площад пред императорския дворец. — На теб неуютно ли
ти е тук?
Да, неприятно ми беше да наблюдавам, как дама в тъмно зелено като че ли се старае да
стъпва върху прическите на намиращите се отдолу посетителки. Действително беше
неприятно.
— Възхищавам ти се — изведнъж произнесе магистърът и ситуацията с дамата
моментално ми излетя от главата, а цялото ми внимание получи лорд Риан Тьер.
— За какво? — без да се опитвам да скрия усмивката си, попитах аз, сядайки на стола.
— Ти се възмущаваш от всяка проява на подлост — Риан премести стола ми и също
седна, но не срещу мен, а отстрани.
— И какво му е възхитителното на това? — аз си оправих косата и прехвърлих плитката
си на гърба.
— Всичко. Ти си възхитителна. Във всичко.
Той свали ръкавиците си, нежно взе ръката ми, поднесе я към устните си, едва доловимо
я целуна и веднага се превърна в самия себе си — съсредоточен, суров и сериозен.
— Дея — гласът му сега звучеше глухо, — това, което се случи в таверната в
покрайнините… — пауза, и последва това, за което явно не му се говореше. — Можем да
допуснем, че дори и да бях използвал магия, аз бих могъл да потисна проклятието, но това…
Да кажем така, това са мои много особени способности, за които не знае дори майка ми…
Риан млъкна и се вгледа в нещо зад гърба ми. Обръщайки се, видях приближаващия се
сервитьор от тъмните елфи и разбрах причината за прекъсването на разговора.
— Ужасяваща вечер, лорд Тьер, лейди — елфът едва забележимо се поклони, — готов
съм да изслушам вашите предпочитания.
Магистърът се усмихна и попита:
— Искаш ли нещо особено?
Тъй като пред очите ми все още се мърдаше купчината накълцани останки в „Драконово
яйце”, аз отрицателно поклатих глава.
— Аз нали те помолих да не гледаш настрани — правилно отгатна състоянието ми лорд
Тьер и се обърна към сервитьора: — За дамата, замразена бита сметана и южни плодове,
само жълти и оранжеви. Нищо червено, зелено или черно. За мен — както винаги, вино —
газирано, бяло. За лорд Норг също както винаги.
— Кога лорд… — започна елфът.
— Всеки момент. Можете да започнете да сервирате веднага — отсече Риан.
— Както ви е угодно, лорд Тьер — дроу сега се поклони доста по-дълбоко, кой знае защо
учудено ме погледна, засече потъмнелия поглед на магистъра и побърза да се отдалечи.
Когато останахме сами, не се сдържах да попитам:
— Ти често ли идваш тук?
— Идвах — Риан хитро се усмихна и поясни: — „Златната арфа” е едно от малкото
заведения в столицата, което не може да се шпионира дори от членовете на императорското
семейство. Освен това тук не готвят зле.
Да се каже, че не готвят зле, беше много далеч от истината. Достатъчно ми беше да
погледна супата и запеченото в зеленчуци месо, което донесоха на лорд-директора, за да ми
стане ясно, че готвачът е гениален. Аз даже подозирах, че използва кулинарна магия, която,
както се знае е достъпна за броени хора.
— Ако искаш, ще ти дам да опиташ — забелязал погледа ми, предложи Риан.
Като омагьосана, се наведох към месото и дълбоко си поех дъх… Това беше
умопомрачително съчетание на подправки…
— Еленско месо и горски треви — определих аз, — плюс кора от хвани-дърво. —
Отворих очи, още един път огледах ястието и замислено добавих: — Едно не мога да разбера, как са успели да направят такава златиста коричка? На Тоби така не му се получаваше.
Елфът, който с интерес ме наблюдаваше, реши да ме просвети за начина на
приготовление:
— Кулинарна магия, милейди — съобщи той, — майстор Шален притежава рядък дар.
Лорд Тьер, кой знае защо, се дразнеше от разговора ми с елфа. Игнорирайки сервитьора,
той подчертано търпеливо попита:
— И все пак, искаш ли да хапнеш? Ако искаш, вземи си от това, ако не, мога да ти
поръчам нещо друго.
— Не — потресох се само от мисълта за храна, — извинявай… но едва ли ще мога да
изям каквото и да било след това, което се случи.
Дроу неочаквано ми намигна, поклони се на Риан и си тръгна.
Аз, магистърът и лошото му настроение останахме сами. Но не за дълго — чуха се нечии
припрени стъпки, лорд Тьер се изправи и стисна протегнатата ръка на нисичък възпълен
гоблин.
— Лорд-харг Норг — първи, като човек с по-високо положение, произнесе магистърът.
— Лорд Тьер — радостно разтърсвайки широката длан на магистъра, произнесе
гоблинът, — радвам се, много се радвам да ви видя.
— И на вас тъмни — Риан се обърна към мен. — Дея, сърце мое, позволи да ти представя
един от най-известните магове на приятелската гоблинска държава, учен, магистър, и чичо
на същия онзи наследник на империята на гоблините, с когото ти вече се познаваш. Лорд-
харг Норг, нека ви представя моята възлюбена годеница, начинаещ, но подаващ големи
надежди частен следовател, госпожа Риате.
Гоблинът се поклони и произнесе:
— Поласкан съм от запознанството, прекрасна лейди.
— И на мен ми е много приятно — промълвих аз, — тъмни.
Едва лорд-гоблинът седна, и се появиха двама чевръсти сервитьори. Първият —
нечистокръвен човек, донесе вечерята на лорд-харга, а вторият — същият този тъмен елф,
заобикаляйки масата, постави пред мен две блюда и тържествено свали капаците. Първото
беше същият този поръчан от лорд-директора сладолед, но второто…
— Уважаемият майстор Шален, разбирайки, че в ресторацията присъства истинска
ценителка на кулинарната магия, пожела да направи подарък лично от себе си на
прекрасната дама. Надявам се, че ще ви хареса.
Върху чинията имаше гъба. Голяма черна гъба на полянка от нарязани на тънко зелени
зеленчуци, обкръжени от черен сос и всичко това имитираше изкусно малка горска полянка.
И независимо от почти идеалната имитация, всичко изглеждаше много апетитно. А най-
важното — ароматът на гъби, сирена и месо от пъдпъдък, недвусмислено подсказваше че
това е…
  — Пастет от черни гъби — едва сдържайки възторга си, възкликнах аз. — Едно от най-
сложните ястия на високата кухня в Тъмната империя.
— Милейди — тъмният елф отново се поклони, — вие ме поразихте. А майстор Шален,
несъмнено ще бъде шокиран от вашата осведоменост. Приятен апетит!
И отново покланяйки се, сервитьорът ни напусна.
Аз все така възторжено гледах това, което без използването на кулинарна магия беше
нереално да бъде приготвено. Знаех го със сигурност, ние с Тоби два пъти бяхме пробвали. И
ръката ми сама се протегна към вилицата. Откровено казано, аз друго нещо не бих могла да
хапна, но от такива шедьоври никой не се отказва.
И тогава чух:
— Уважаеми — лорд-директорът почака, докато управителят на залата се приближи към
него и с леден глас произнесе: — Аз разбирам всичко, и вниманието на вашия готвач
несъмнено ни ласкае, но… ако този дроу още веднъж погледне годеницата ми, вие ще се
лишите от същия този дроу и от целия втори етаж на тази ресторация!
Кръвта се отдръпна от лицето ми.
Не знам какво си мислеше Риан, но на мен ми стана обидно за сервитьора, самата аз
знаех, как понякога ти се иска да зарадваш някой клиент. И затова…
— Магистър — настоятелно повиках аз и когато лорд Тьер благоволи да се обърне към
мен, тихо казах: — Това вече е прекалено, не намирате ли?
На красивото му лице се очертаха черните вени, устните моментално се свиха, но сега на
мен наистина ми беше обидно за елфа:
— Не трябва да сменяте сервитьора — все така тихо помолих аз, — така ще го оскърбите
и силно ще обидите… мен!
Черните вени започнаха да се издуват, превръщайки лицето на магистъра в доста
плашещо зрелище, но той все пак произнесе:
— Добре, сърце мое! — след това се обърна към управителя и с леден тон: — Вие сте
свободен.
Но при това, по повод на изказаната заплаха не му каза нищо! И аз се обидих, наистина се
обидих, а Риан се направи, че изобщо не забелязва посърналия ми поглед и се обърна към
наблюдаващия събитията лорд Норг:
— Как премина пътешествието ви?
Гоблинът сдържа лукавата си усмивка и се впусна в светска беседа за пътищата, за
внезапно появилите се и в двете империи Заклинатели, покачилата се цена на стоманата и
тенденциите в магията. Аз слушах не особено внимателно и не участвах в разговора. И не ми
се искаше вече дори да опитам ястието. Цялата тази ситуация изобщо много ме разстрои —
лорд Тьер никога досега не се беше държал като висш аристократ, а сега… поведението
съответстваше на статуса му.
— Та той те гледаше като… — изведнъж избухна Риан.
— Как? — попитах аз без и капка да се изплаша от магистъра или от разярения му
поглед. — Както тази дама на площада гледаше вас?
Лорд-директорът замълча, но погледът му се измени. А аз развълнувано произнесох:
— Никога не съм си мислила, че вие ще се държите така. На мен просто ми е много
неприятно.
  Гоблинът внезапно се разсмя и се включи в разговора:
— А аз си спомням, лорд Тьер, че в двора на наследния принц, съвършената липса на
ревност от ваша страна се беше превърнала в легенда. Как все пак всичко се променя, когато
мъжът открие половинката на своята душа — и вече към мен: — Лейди Риате, бъдете
снизходителна към пленения от вашата красота лорд. Повярвайте ми, аз го познавам от
много години и „ето така” той се държи за първи път.
Аз се опитах да се усмихна, но усмивката със сигурност се беше получила много жалка, а
настроението ми така или иначе се беше развалило. И не исках дори да гледам към Риан, а се
бях обърнала към прозрачната стена. Все пак, ароматът на кулинарния шедьовър много ме
разсейваше, а и не ми се искаше да обиждам готвача.
Внимателно отчупих с вилицата парченце от кулинарното изкуство, миризмата на гъби
веднага стана още по-силна, а в чинията се посипа съдържанието на желираната фигурка.
Да, щом готвачът беше маг, то със сигурност имаше званието „магистър”. И аз се уверих в
предположението си, опитвайки най-накрая тази салата, основата на която и беше пастетът
от гъби. Изумителен вкус!
Неочаквано ме откъснаха от наслаждението, с което вкусвах всяко залче от черната гъба.
Обгръщайки раменете ми с ръка, а след това докосвайки ухото ми с устни, магистърът
прошепна:
— Започвам да разбирам, защо на празниците в Приграничието жените ядат отделно.
— Ами да — аз хитро се усмихнах, — това е така, защото най-вкусните късчета се
отправят на женските маси, за което мъжете, без съмнение се досещат, но не могат да го
докажат.
Магистърът изхъмка и прошепна съвсем тихо:
— Боя се, че е заради нещо друго — когато жените ето така самозабравено се
наслаждават на лакомите късчета, мъжете забравят напълно за храната си.
И лорд Тьер се върна към беседата си с гоблина, съвместявайки я с вечерята. Когато
приключиха с храната, се появиха две сервитьорки. Девойки. Чевръсто почистиха масата,
след това донесоха вино и плодове. Стараеха си изобщо да не поглеждат към мен, както,
всъщност, и разпоредителят на залата, който дойде до лорд Тьер да се поинтересува дали
високият гост е доволен от всичко.
Виното беше налято в чашите, а над нашата маса се сгъсти сумракът. Лорд-харг Норг
веднага отхвърли светските си маниери, наведе се леко напред и произнесе:
— И все пак, присъствието на вашата годеница…
— Не подлежи на обсъждане — Риан отпи глътка вино и също без намек на
аристократичен снобизъм продължи: — И така?
— Както ме помолихте — лорд Норг извади на масата дванайсет непроницаемо-черни
камъка.
Магистърът протегна ръка, взе един от тях и притваряйки очи, нещо прошепна. Не успях
дори да чуя какво, но това и не беше предназначено за моите уши, а камъкът избухна в
пламъци. В следващия миг над масата се появи малък дух, не по-висок от намиращата се до
него бутилка. Дух на човешки маг. С характерни одежди, златен знак на гърдите, пък и
строежът на човешките лица се отличава от този на маговете в Тъмната империя.
— Отлично — Риан стисна камъка и духът беше всмукан в своята черна затворническа
килия. — А втората част от молбата ми успяхте ли да изпълните?
Лорд-харг Норг се подсмихна, странно поклати глава и полюбопитства:
— Лорд Тьер, а вие сигурен ли сте, че ще успеете да склоните духовете да ви сътрудничат
и да се съгласят да водят обучението на вашите адепти?
Вилицата, която още държах в ръка, се изплъзна от вдървените ми пръсти и със звън
падна в чинията. Риан не обърна внимание на реакцията ми, и събирайки камъните в
подадената му от гоблина кесийка, спокойно отговори:
— Повече от сигурен — а след това добави: — Имайте пред вид, че ще ги контролира
Дара.
— Вашият възроден дух на смъртта? — попита Норг. — Но, доколкото аз знам, тя не ви се
подчинява напълно. И давайки й духовете, вие рискувате.
— Тук се касае за доверие — магистърът се усмихна. — А на Дара аз се доверявам
безусловно.
— Доверието във вашата ситуация е разкош, който не можете да си позволите — лорд-
харг Норг укоризнено поклати глава, но след това добави: — Вие се интересувахте от
методиката и плана на лекциите на Академията за Приложна магия на Седмото кралство, аз
успях да ви намеря огромно количество от тях, на ще ги получите, когато до тук се добере
екипажът ми, най-вероятно утре. Но веднага ви предупреждавам, ще ви трябва преводач.
Колкото до знаменитата Ведическа школа, за съжаление, няма нито възможност, нито
шансове.
— Жалко — магистърът тежко въздъхна, — какво пък, ще се наложи да действаме чрез
клана Блаед и Първия дом.
— Съмнявам се, че ще имате успех — гоблинът разпери дългите си криви ръце, —
вещиците ревностно пазят своите знания.
— Във всеки случай си струва да опитаме — лорд-директорът ми намигна и се усмихна,
добавяйки: — Ако не от първия, то от седмия опит ще стане.
Той какво, намекваше ли ми за изпита по Смъртоносни проклятия, който взех на седмия
път? Хвърляйки обиден поглед към магистъра, все пак реших да взема участие в разговора:
— А тези магове — аз посочих кесийката с черните камъни, — те кои са?
Отговори ми лорд-харг Норг:
— Това са проклятийници, лейди Риате. Както знаете, преди няколко стотин години,
когато Черните конници нахлули от степите на Хаоса, на нас ни се противопоставили
силите на обединените човешки кралства и най-силните човешки магове. При това, маговете
се оказали наистина равностойни съперници и битките за нови територии ставали все по-
кръвопролитни. И като изследовател, посветил много години на изучаването на периода на
завоеванията, трябва да ви кажа, че не се знае на чия страна щяла да бъде победата, ако
император Анаргар не беше проявил истинско тъмно коварство. Той предложил на
населението да премине на страната на завоевателите, гарантирайки личната им свобода. А
тъй като тщеславието на маговете и робското положение на магически ненадарените било
достигнало апогея си, градовете и селата за почнали активно да преминават на наша страна, посрещайки Черните конници като спасители. Както се знае, императорът сдържал думата
си, давайки еднакви права на всички поданици на империята. На маговете им оставали две
възможности — да се подчинят на мнението на мнозинството и да напуснат територията на
Тъмната империя или да станат верноподаници на императора, за да съхранят званията и
имуществото си, освен робите, разбира се. Но маговете избрали трети вариант —
организирали вероломно нападение срещу императора и членовете на императорското
семейство. Ако се вярва на легендите, маговете имали всички шансове да удържат победа,
ако не били…
— Артефактите! — внезапно се досетих аз.
— Да — разсмя се лорд-харг Норг, — абсолютно вярно, лейди Риате. — Артефактите на
Великите родове не им били по силите. Но това не е тайна, а нападателите били задържани и
поставени пред избор — смърт или подобие на живот. По-голямата част избрали втория
вариант, защото за добро поведение им бил обещан шанс за прераждане.
Някакво лошо предчувствие ме прободе в гърдите.
— Но всичко това е история, лейди Риате, важното е това, че сред тези магове имало една
особена категория — проклятийници. Те дълго време не били нужни на никого, и затова
стотици години минали за тях в непрекъснат сън, докато сега лорд Тьер не счете за нужно да
използва знанията им.
Аз се замислих, после се обърнах към магистъра и директно попитах:
— А дали ще искат ли да ни обучават? Та те ни ненавиждат!
Риан меко се усмихна и произнесе:
— Повярвай, много повече от Тъмната империя, те ненавиждат човешките кралства.
Освен това, проклятието, с което наскоро се сблъскахме… Спомни си сервитьора от
таверната, Дея, нищо ли не ти се стори странно?
— Н-н-н-е — неуверено измърморих аз.
— Това беше проекция — магистърът леко се намръщи, — достатъчно качествена, че
дори аз да не разпозная измамата. А на подобно нещо е способна само човешката магия.
— Нещо случило ли се е? — намеси се в разговора лорд-харг Норг.
— Да — Риан се обърна към него. — Опитаха се да ме убият.
Гоблинът оцъкли очи и в крайна сметка избухна в гръмогласен смях, тропайки с длан по
масата, но след известно време, забелязал погледа на лорд-директора, се успокои и удивено
попита:
— Вие не се шегувате?
— Не — магистърът беше съвършено спокоен.
Сивата кожа на лорд Норг придоби странен зеленикав оттенък, пръстите му забарабаниха
по масата, след това се опита да каже нещо, но хвърляйки поглед към мен се отказа и само
произнесе:
— Разбрах, ще бъда внимателен.
— А също така се опитай да не използваш магия до последно. И на твое място, аз бих
изпратил дъщеря си от столицата в родовото имение.
Ние поседяхме още малко, лордовете изпразниха бутилката и се захванаха с втората, аз
бавно дояждах пастета от черни гъби и продължавах да се възхищавам на вкуса му, но не се
докосвах до пълната чаша пред мен. А след това лорд-харг Норг се изправи, топло се сбогува
с нас, особено приятно беше неговото искрено: „Наистина се радвам, че се запознах с вас, лейди Риате!”, след което ни напусна.
И аз веднага забравих за остатъците от гъбеното лакомство.
— Защо дъщерята на лорд Норг може да я грози опасност? — веднага попитах аз.
— Тя има особени способности — магистърът отпи от виното. — Впрочем, сега за
момичето няма нищо страшно, просто той планираше да я остави при посолството, докато
съпругата му и новородения му син трябваше да се върнат в родовото имение.
Нищо не разбрах, затова отново попитах:
— А с лейди Норг момичето ще е извън опасност?
Разсмивайки се Риан поясни:
— Лейди Норг ще изпотрепе и армия нападатели, особено ако се разяри и си смени
ипостаса — забелязвайки учудения ми поглед, магистърът добави: — Ти всичко ще схванеш,
когато се запознаеш с нея. Изключително интересна личност и някаква далечна роднина на
майка ми.
— А-а — с разбиране кимнах аз. — Тогава всичко е ясно.
Риан само се усмихна, но в следващия миг усмивката се стопи на лицето му… И едва
тогава осъзнах, че нарастващият шум отдолу — това са нечии викове, а грохотът — звуци от
падащи маси и столове.
— Стой тук — стремително изправяйки се, заповяда магистърът.
Сумрачната сфера, която обгръщаше масата ни премигна и като че ли стана по-плътна. В
следващият миг, лорд-директорът вече бързаше към стълбището.
Аз послушно седях на мястото си, без да се движа и дишайки на пресекулки, докато не
чух женски вопъл: „Плаче с кървави сълзи!” И усетих, че сърцето ми замира, а ръцете ми
изтръпват. Много ми се искаше просто да си поседя тук и дори да не мърдам, но какво ако…
Заповядах си да стана, с усилие се измъкнах от сферата, която се усещаше като гъст
храсталак и забързах в посока на крясъците. Интуицията ми настойчиво твърдеше, че
нещастието се е случило със същия този лорд-харг Норг, който ни беше правил компания на
вечеря.
И когато слязох по стълбите се изясни — беше точно така!
В огромната долна зала на ресторанта, където изпоплашените посетители бяха
изпотрошили прозорците, а на места, дори и стените, обкръжен от преобърнати маси и
столове, лежеше лорд Норг, свит от болка и от очите му наистина течаха кървави сълзи…
— Дея, качвай се горе! — стряскащият вик на магистъра заглуши виковете на бягащата
прислуга и забавилите се посетители.
Видях, че Риан стои на двайсет крачки от лежащия гоблин, и около него нямаше никой
друг, само се чуваха воплите на бягащите и шума от стъпките им по счупените стъкла —
всички се бяха втурнали навън от „Златната арфа”. Паника! Паника беше обхванала всички, защото кървавите сълзи са първият признак на кървавата ветрена чума, а тази болест не се
лекува дори с помощта на магия.
Но в този случай, аз се усъмних, че си имаме работа с тази страшна болест.
— Риан, той не може да е болен, ако се беше заразил, щеше да повръща от виното, а той
пиеше спокойно алкохол само преди няколко минути.
Лорд-директорът махна с ръка, явно заповядвайки ми веднага да се върна горе, а самият
той продължаваше да говори с някого на разстояние.
Но в този миг гоблинът застена от непоносима болка, захърка отчаяно и гледайки ме, се
протегна към джоба си… аз отново с молба погледнах към магистъра, но той отрицателно
заклати глава и отново ми посочи съм стълбището. И при това така ме прониза с поглед, че
неволно отстъпих назад… Тогава разбрах, че ако ей така си тръгна и не се опитам да направя
нещо, то никога няма да си го простя. И пренебрегвайки мнението на магистъра, аз се
затичах към лорд Норг, застанах на колене и обхванала главата му с ръце, се вгледах в
тъмните бадемовидни очи… Само че гоблините не са хора и дори не са нечисти, и сълзи,
нормални сълзи той нямаше, а само кървави, а затова и не можеше да се разбере дали това е
проклятие. Но все пак аз реших да опитам:
— Актохе ор ногрен агер енуерро…
Две заклинания за противодействие от такова равнище за няколко часа за една адептка са
прекалено много, не, не е нищо смъртоносно, но дори обикновена настинка сега би ми
създала големи проблеми. И все пак, аз вплитах енергия във всяка дума, като че ли пред
очите ми беше моята тетрадка и дописаните към стандартното заклинание изменения. Аз се
запънах само веднъж, когато произнасях „едвее нгесе”, тъй като се оказа, че в опасна близост
стои лорд Тьер, но нямах никакво морално право да прекъсвам формулата. И когато заедно с
последната дума лорд-харг Норг си пое дълбоко дъх, аз се отпуснах, вече знаейки — беше
подействало!
— Лейди Риате — лорд Норг се опитваше да овладее спадналия си глас, — лейди Риате,
вие…
Той не успя да завърши — изви се адски пламък и аз полетях надолу…