Урок трети.Тайните понякога са смъртоносни.

Глава 5

Стоварих се в спалнята на магистъра, падайки върху собственото му легло. Жално
измяука Късметчето, който се събуди от моето приземяване, но след това котето просто се
придвижи по-близо до мен и блажено замърка, настанявайки се под мишницата ми.
Известно време лежах, опитвайки се да разбера какво точно беше станало. Не, това, че
някой беше проклел лорд-харг Норг — това вече го бях разбрала, но поведението на
магистъра беше определено над моите възможности за осъзнаване.
Изви се адски пламък!
Лорд-директорът се появи в одеянието на Безсмъртен. И когато заговори, ми стана ясно,
че мъглата е върху лицето му единствено с цел да не се плаша от изражението му.
— Аз сега ще ти кажа едно нещо, а ти, ако обичаш, ме изслушай и си направи изводи.
Казват, че когато жената стане майка, целият й свят се преобръща с главата надолу. Мама ми
е разказвала, че в момента, когато ме е взела на ръце за първи път, е намразила целия свят.
Защото преди това, това е бил просто светът с който била свикнала, а тогава вече го
възприемала като огромна заплаха за малкото си и беззащитно дете. Дея, трябва да знаеш, че
моят свят също се преобърна. Окончателно и безвъзвратно! И това, което за теб е просто
разходка с твоя дроу или пътуване до вкъщи с пощенски дилижанс за мен е мъчение. Аз
впрягам цялата сила на волята си, за да не си представям безброй разни ситуации, в които ти
можеш да загинеш! Защото ти си малка и беззащитна, а целият свят е жесток и опасен!
И тишина.
Внимателно спуснах крака от леглото, успях да стана, въпреки, че не от първия опит и
уточних, тъй като смисъла на казаното ми се беше поизплъзнал:
— Това е заради лорд Норг? — и тъй като Риан продължаваше да мълчи, реших да обясня:
— Ако това беше Кървава чума, ние с вас… с теб и двамата вече щяхме да сме заразени. Така
че, аз бях уверена, че си имаме работа с проклятие. А заклинанието за противодействие аз го
знаех и затова…
— Стига! — гласът на магистъра беше съвършено спокоен, но кой знае защо от това
„стига” аз се разтреперих.
И може би си струваше да си замълча, но не, реших се да кажа това, което мисля:
— Аз направих това, което считах за нужно. И се оказах права. И дори да не беше така,
ние вече щяхме да сме се заразили.
— Дея!
Млъкнах ли? Не!
— Знаете ли какво? — нервно дръпнах котето от леглото и го притиснах към гърдите си:
— Върнете ме в академията. И най-добре направо сега, докато и двамата не сме казали неща, за които после аз лично ще съжалявам!
Жалко, че лицето на Риан беше скрито зад черната непроницаема маска и не можех да
видя реакцията му след тези думи.
Изви се адски пламък.
Магистърът бавно се приближи към мен, но в същото време решително протегна ръка,
хвана Късметчето за врата и с рязко движение го хвърли в огъня.
— Мяв! — опита се да изрази протест котето.
— Вие какво… — започнах аз.
— „Ти” — мрачно ме поправи лорд-директорът.
— Какво?
Адският пламък угасна, оставяйки Късметчето сам-самичко някъде там в неизвестно
място.
— Престани постоянно да ми говориш на „ви” — с глух, неестествено спокоен глас
произнесе лорд Тьер, — стига, Дея. Не е нужно за пореден път да подчертаваш, че за теб аз
съм чужд човек!
В думите му имаше нещо, което ме накара да направя крачка назад. Само една, защото се
опрях в леглото.
— Лорд-ди… Риан — аз спазматично си поех дъх.
— А може ли без това „лорд-директор” поне в моята спалня?!
Не знаех дали може или не, но честно си признах:
— Вие ме плашите.
Магистърът премълча. Огромна, тъмна, мълчалива фигура.
— Много те моля, просто ме изпрати в академията — тихо помолих аз, — защото не знам
какво така силно те е ядосало, но и на мен тази вечер твоето поведение изобщо не ми хареса.
Мълчание, но на три крачки от мен адският пламък все пак се появи. Но за да стигна до
него, трябваше да мина безмълвно-заплашителната преграда в лицето на лорд-директора.
Мълчанието беше прекъснато от зъл въпрос:
— И какво точно не ти хареса?
И аз му казах, взирайки се в черната непроницаема маска, тъй като нямах възможност да
погледна магистъра в очите:
— Вашето отношение към сервитьора в „Златната арфа”. Той просто искаше да направи
нещо приятно за клиента, нищо предосъдително юношата не беше извършил, а вашето
поведение…
— Преди да продължиш по въпроса за отношението — тихо каза лорд Тьер, но отново
всичко в мен затрепери в усещане за опасност, — позволи ми да отбележа, че този чевръст
елф работи в даденото заведение повече от двайсет години.
Ама че работа, а аз го помислих за младо момче.
— А пък аз — продължи магистърът, — съм посещавал многократно тази ресторация
през годините и доста често съм бил съпроводен от дами. И за нито една от тях, посоченият
„юноша” не се е опитвал да „направи нещо приятно”. И още повече, сърце мое, нито една от
тях той не е гледал така, както си позволи да гледа теб.
И как можех да обясня на този, който е свикнал да гледа отвисоко, че простите хора
високомерието ги обижда? Аз не бях удивена от постъпката на тъмния елф, на мен самата
понякога ми се беше случвало да се опитвам да зарадвам приятни клиенти, а той, който
много години беше наблюдавал как дамите „газят” прическите на тези, които седяха в
долната зала…
— Това беше проява на вежливост и радушие — опитах се да внуша тази мисъл на
Риан. — Нищо повече. Та той във всички случаи не може да ви бъде съперник!..
Казах и млъкнах.
— „Ти” — изръмжа магистърът.
Мама много пъти ми беше казвала, че с мъжете понякога е по-добре да се използва
правилото: „Направи добро дело, отстъпи назад”.
— Ние ще поговорим после, когато… и ти и аз се поуспокоим — решително казах аз. —
Сега ти просто не ме чуваш.
Внимателно заобиколих магистъра, но когато стигнах до пламъка, си спомних за
пуловера. Коженият елек с качулка беше останал в ресторацията, но пуловерът, още повече, подарен от лейди Тьер, реших да го върна.
Припряно го издърпах през глава, обърнах го на лице, сгънах го и казах на гърба на Риан:
— Това е твое, вземи си го, моля те.
Понякога се случва така, че най-обикновените думи водят до страшни последици… Лорд
Тьер моментално се превърна в жив огън! Целият! В същата секунда, пламъкът, водещ в
академията угасна, а аз чух рев:
— КАКВО?!
Потрепервайки с цяло тяло, не успях да отговоря — горящият магистър стремително се
обърна и с две крачки се озова до мен.
— Не… — опитът ми да обясня беше отрязан под корен.
Целувката му беше властна, силна, напълнена с някаква зла решителност, почти
болезнена, но аз нямах и най-малкия шанс да се отскубна и ние горяхме в огъня. Буквално.
Огнените езици изгаряха само малко повече от докосванията на Риан и огънят ревеше все
по-силно, като гладен горски пожар… аз с кожата си усещах как тлеят дрехите ми, задъхвах
се, неспособна да поема въздух, аз…
— Стига — помолих се аз, веднага, когато той прекрати целувката, — стига, моля ви,
лорд-директор, вие…
— Кой? — хрип.
И огънят изрева още по-силно, а магистърът сграбчи косата ми, принуждавайки ме да
отметна глава и забрави напълно всичките си обещания.
— Риан!
Гласът на свекромонстъра надви рева на пламъците, моя отчаян стон и тежкото дишане
на обезумелия магистър. И пламъците моментално угаснаха, лорд Тьер се повдигна на лакти, много гневно и същевременно напрегнато гледайки вратата, по която настойчиво почукаха, а
след това лейди Тьер произнесе:
— Риан, не знам какво става там при теб, но марокът на Дея врещи с ужасен глас, ти си
взел, че си го пратил при мен. И сега или ти ще ми отговориш поне нещо, или аз ще
предприема още един опит да разбия защитата на тази проклета от Бездната врата, а ако не
се получи, аз не съм горда, ще помоля баща ти!
Яростно изръмжаване и прегракнало:
— Всичко е прекрасно!
Не беше прекрасно. Всичко беше много зле. Много, много лошо. Гореше цялата ми кожа и
не беше ясно точно от какво — дали от поредната порция прекалено страстни целувки или
от изгарянията… така че, изобщо не беше прекрасно, беше много страшно, и при това, нямах
никаква възможност да крещя.
— Така-а-а — проточи зад вратата свекромонстърът, — а Дея с теб ли е?
Започвах да си харесвам свекървата!
— При нас всичко е наред! — изръмжа магистърът.
Аз мълчах, беше ме срам да се оплаквам.
— Да-а-а? — подигравателно измяука лейди Тьер. — Риан, навярно точно сега не е много
удобно да започваме този разговор, но, знаеш ли, тъй като в теб тече огнената кръв на
императорите, в моментите, когато те обзема страст, ти, много вероятно, започваш да гориш.
В буквалният смисъл. Разбирам, че досега с жените този проблем не е възниквал, но Дея е
малко по-различен случай. И освен това, сине, ако не се раздели между двамата, твоят
пламък на страстта може болезнено и жестоко да изгаря. Така че, започни да мислиш с
главата! — и след това се чу отдалечаващо се потропване на токчета и прощалното: —
Внимавайте с огъня, дечица!
Магистърът се отдръпна от мен в същия миг. Скочи, замря, гледайки сътвореното от него
и като че ли не му се вярваше, че това го е направил той. На него му беше по-лесно, а на мен
ми беше зле като никога досега през живота. Наоколо димеше тлеещото легло, килимът,
парчетата обгорели дрехи.
— Дея — тих, пълен със съжаление стон.
— Аз просто исках да върна пуловера — от осъзнаването колко е несправедливо всичко
това, по бузите ми потекоха сълзи, — а вие…
Изви се адски пламък.
Когато огнените езици угаснаха, аз останах сама сред този ужас. Сълзите ми течаха без са
спират, цялото тяло гореше и пареше, на ръцете мехурите бяха просто огромни… Защо ми е
такава любов? За какво? Аз го молех да спре — той не чуваше. Говорех — той не разбираше.
Той говореше — аз не го разбирах. Той е свикнал да му се подчиняват, а аз бях уморена
постоянно да се съобразявам със семейството, роднините, с всичко! Просто бях уморена…
Отново избухна огън.
  Когато от пламъците пристъпи магистърът, аз изтрих сълзите си, и прикривайки се с
полуизтлелия чаршаф, слязох от противоположната страна на леглото.
— Дея — той стремително заобиколи леглото, — Дея, аз…
— Просто не се приближавайте до мен, моля ви — аз не крещях, но бях много близо до
това да започна. — Аз много ви моля, умолявам ви, не ме докосвайте повече — лорд Тьер
отпусна протегнатата към мен ръка, но не се отдръпна.
— Дея — това, че се разкайва беше очевидно, само че на мен от това не ми беше по-
леко, — Дея, недей…
И това беше. Аз започнах отново да плача и не успях да сдържа горчивите думи:
— Аз ви молих, аз се опитвах да се изкопча с всички сили, а… А вие просто не ме чувате!
И нямаше значение, че през сълзите не можех да видя добре ръката си, но се опитах да си
сваля пръстена, извиках от болка, когато халката се впи в обгорялата кожа… и не можах да го
сваля.
— Дея — разкаянието в гласа на магистъра значително намаля, — аз те помолих…
— АЗ СЪЩО! — сринах се почти до истеричен вик. — Аз също ви молих, вие чухте ли
ме?
Под въпросителния ми поглед лорд Тьер мълчаливо наведе очи. Той беше целият мокър,
от косата му капеше вода и в тъмните кичури имаше ледени кристалчета, а на мен ми гореше
цялата кожа и не можех да спра сълзите, които все се лееха и лееха.
— Върнете ме в академията, ако обичате — аз не молех, аз умолявах, — чуйте ме поне
веднъж, моля ви.
— Трябва да те излекувам…
— НЕ ТРЯБВА! — отново изгубих самообладание и изкрещях, с усилие се спрях и
заговорих тихо: — Аз имам крем, чудесен крем за изгаряния, баба ми го е правила. Просто
ме пуснете, моля ви, аз…
Тялото ми пареше все по-силно, болката беше непоносима.
— Много ви моля!
Изви се адски пламък.
Не зная какво правеше лорд-директорът, но по време на пренасянето беше с мен, а в
своята стая се озовах сама и без изгаряния.
Хвърлих на пода обгорелия чаршаф и влязох под душа. Дълго, много дълго стоях под
прохладната струя вода, а когато излязох, увита само в кърпа, видях седналия на леглото ми
магистър. Лорд Тьер се беше прегърбил и вдигна глава едва, когато чу стъпките ми, но… Но
аз нямах сили да говоря с него сега.
— Прости ми — думите му се изтръгваха с усилие.
Аз премълчах.
— Северните жени са различни от южнячките — кой знае защо продължи Риан.
— Северните мъже също… — горестно отговорих аз.
Той отново наведе глава и гледайки някъде в пода, глухо произнесе:
— Аз не исках да ти причиня болка.
Отново премълчах, не ми се искаше да казвам, че от това не ми е по-леко.
— Прости…
  Аз мълчешком се отдалечих към прозореца, сърцето ме болеше. Наистина ме болеше.
Като че ли в него се забиваше нещо тъпо и студено. Дали си мислех да разваля годежа?
Навярно всяка здравомислеща девойка на мое място би жадувала само за това. А аз не
можех. Не можех дори да си представя, че в моя живот няма да го има повече лорд-
директора.
За едно нещо магистърът беше прав — северните жени от столичанките и южнячките се
различаваха. Приграничието е суров край, при нас не е прието да излагаш чувствата си на
показ, но ако загине любимият мъж, жената го следва по пътеката към Бездната и за година-
две практически угасва от мъка по него.
Аз гледах буйството на виелицата зад стъклото, снежинките, които вятърът хвърляше към
прозореца и разбирах, че ако Риан си отиде от живота ми, аз няма да мога да живея повече.
— Дея… — магистърът дойде толкова близко, че отчетливо усещах топлината на тялото
му, но все пак не ме докосваше, — само не мълчи.
— А има ли смисъл да говоря? — тихо попитах аз. — Ти така или иначе не ме чуваш.
Лорд-директорът се отдалечи, но бързо се върна и ме загърна с топло одеяло и
внимателно ме прегърна. Не разбрах веднага причината за докосванията му, но след това се
досетих — не бях казала „вие”, а на магистъра не му беше нужно повече.
— Аз изгубих контрол — и гласът му вече не беше такъв убит като преди малко, —
прости ми. Извинявай, аз наистина не исках… просто не очаквах, че ти така ще реагираш…
— А как би трябвало да реагирам? — учудено попитах аз.
Той ме притисна към себе си и премълча.
— Добре — тази тема ми беше интересна, — а как би реагирала някоя южна жена?
Магистърът избягна отговора и зададе свой въпрос:
— Много ли те изплаших?
Свих рамене и честно отговорих:
— Помислих си, че Бездната ще ме призове.
— Дея! — този път се чуха и разкаяние и раздразнение.
Аз с хълцане си поех дъх и затворих очи. Денят се беше получил труден, а и семейният
живот, явно нямаше да е от леките.
— Може ли един въпрос? — Риан ме прегърна малко по-плътно. — Ти не ми върна
пръстена, защото вече ме представи на родителите си?
Нещо някъде се свлече и се сгромоляса право в Бездната! И струва ми се, че това бях аз!
Стремително се обърнах и гледайки непроницаемо-черните очи на магистъра, без да
сдържам яростта си, заповядах:
— Вън от стаята ми!
Лорд-директорът отстъпи на крачка, но не бързаше да излезе.
— Излезте от стаята ми! А що се отнася до вашия пръстен и моя годеж — издърпах
украшението от пръста си, — дръжте!
Пръстенът полетя към лорд-директора, удари се в гърдите му и падна в краката.
— Аз не се боя от своите родители! — почти вик. — И никога не съм се страхувала. Не
исках да ги огорчавам, това е вярно, но нищо повече! И отдавна ми е все едно, как ще ме
одумват роднините! А сега, вън от стаята ми!
Той даже не се помръдна. Стоеше, гледаше ме в пълно изумление и не се помръдваше.
— Ненавиждам ви! — изкрещях му в лицето.
Лицето на магистъра забележимо потъмня, но на мен вече ми беше все едно.
— Махайте се от тук! — заповядах на лорд Тьер, член на ордена на Безсмъртните, Първи
меч на империята и племенник на императора.
Риан с труд преглътна и хищно отговори:
— Не.
Бездна, с какво бях заслужила всичко това?!
— Тъмни, лорд-директор — без да го гледам, с мъка произнесох аз и отхвърляйки
одеялото, отидох към шкафа. Наметнах си топъл халат върху влажната кърпа, не търсих
пантофите, така или иначе, заради сълзите нищо нямаше да видя и така, боса тръгнах към
вратата.
Не ми дадоха да стигна до нея.
— Пуснете ме! — твърдо казах аз, когато ръцете на магистъра ме прегърнаха за
раменете. — Пуснете ме незабавно!
— Не, извинявай, но няма — хрипящ глас, но пълна увереност в решението си.
Аз се дръпнах, естествено, безуспешно и през сълзи помолих:
— Оставете ме, моля ви.
— Не, Дея — прошепна той в косата ми.
И вече, без да сдържам хълцането и риданията си, попитах:
— Защо ми причинявате това? Защо? Вие наистина ли считате, че аз изобщо нямам
гордост?! Да, може би тя не е толкова, колкото вашата, но… Да, тогава аз нямах избор,
никакъв избор, не можех да позволя да ме изключат от академията, защото дори
възможността да стана ваша любовница не ме плашеше толкова, колкото робството при лорд
Градак… въпреки че аз не можех дори да си представя, че вие това искахте от мен! И
намеците ви за това, че сам си плащате обедите, но аз…
А той мълчеше, стиснал ме здраво в обятията си и аз през сълзи попитах:
— Как можахте да си помислите такова нещо за мен? Как?! Нима в очите ви съм такова
пълно нищожество?
И неговото сдавено:
— Аз нямах предвид това, Дея.
— А тогава какво? Кажете?! Как изобщо трябва да разбирам въпроса ви?
Риан замълча.
— Нима наистина си мислехте, че бих се съгласила да се омъжа за вас само от страх пред
родителите си?! — горчиво попитах аз.
И тихият му отговор:
— Прости… но какво друго можех да си помисля, след това, което направих! Страх ме
беше, че ще ме намразиш.
— Мразя ви! — честно си признах.
Той ме завъртя, прегърна ме и ме притисна към себе си, успокояващо галейки ме по
гърба:
— Аз те обичам.
— ТАКА не обичат! — горчиво казах, гледайки в черните му очи.
— Не знам как обичат другите — глухо произнесе Риан, — но ти се кълна в Бездната,
никой и никога няма да те обича по-силно от мен.
„Никой и никога не ми е причинявал толкова болка, като теб” — помислих си аз, но не го
казах на глас. Пък и не бих могла, заради започващата истерика. Ние, северняците, не си
показваме чувствата, но когато стигнем до предела… И аз плачех, изплисквайки ужаса от
нападението на Заклинателите, безсилието, което бях усетила в дома на лейди Тьер, страхът
за Риан в онази пълна с умъртвия таверна, обидата за сервитьора в „Златната арфа” и даже
тържеството от победата, когато успях да спася гоблина… И не можех да спра, не можех и
това беше…
— Дея — пълен с отчаяние глас, — Дея, прости ми.
И отново всичко отначало. Аз така в живота си не бях плакала. И когато той ме сложи да
легна на леглото, все още опитвайки се да ме успокои, аз пак не можех да спра да плача.
Когато се събудих, в спалнята вече нямаше никого. Смътно си спомнях миналата нощ,
магистърът, който беше останал с мен до сутринта… А аз, се бях сгушила на леглото и бях
заспала със сълзи на очи… Дланта му, обхванала мокрите ми ръце си я спомнях… И тихото
му: „Прости ми, сърце мое” точно преди изгрев, когато той все пак си беше тръгнал. А освен
това, на ръката ми пак се мъдреше годежния пръстен, но аз бях сигурна, че не съм си го
слагала сама.
След няколко минути със същата сигурност можех да твърдя и че вече няма да го сваля —
пръстенът не се сваляше! Изобщо! Маслото и сапунът също не помогнаха.
От тормозенето на собствената ми ръка ме изтръгна нарочно силното:
— Де-ея!
Загръщайки се с хавлията, изскочих от банята и видях Дара, разположила се на перваза на
прозореца с Късметчето в ръце.
— Ама че работа, той така бързо расте — духът на смъртта почеса котето зад ушенцето,
то се изгърби и замърка. — Някак прекалено. Ти между другото, наясно ли си от какво
носителите на един възроден дух могат да растат с такава скорост?
— Защото спи навън през нощта? — предположих аз
— Защото се храни с емоции — съобщи Дара, и навеждайки се, пусна котето на пода.
Смешно преплитайки крачетата си, котаракът затопурка към мен. — Така че, разказвай!
Премълчах.
— Риате, ти сериозно ли? — Дара скочи от перваза. — Добре, дори за Тьер да не искаш
да ми разказжеш, то за пътуването до вкъщи, можеш!
— Мога — аз се запътих към шкафа.
— Куфарът ти е в гостната — уведоми ме Дара, — мога да го донеса.
На вратата настойчиво почукаха. Намятайки халата, аз отидох да отворя и в момента,
когато открехнах…
— О, носът ми не ме е излъгал — Верис забързано мина покрай мен, сама затвори
вратата и аз чух радостно-възбуденото: — Е, разказвай!
От спалнята изплува Дара и изтърси:
— Аз бях първа.
— Така ли? — Верис прехвърли през рамо недоплетената си плитка и се зае да я
довърши. — И какво? Тя вече каза ли нещо? М-м-м — върколакът вдиша дълбоко през
носа, — мирише на Тьер, значи със сигурност между тях нещо е имало!
— Не съм сигурна — Дара до този момент висеше над пода, а сега седна направо във
въздуха. — Тьер на разсъмване всички стълбове на тренировъчния полигон нацепи на
трески, а след това се захвана с постъпилите по време на отсъствието му оплаквания.
И след това, двете осъждащо се вторачиха в мен. Реших, че ще мълча до последно и ще се
заема с пътните си чанти, оставени до вратата.
Когато ги отворих… те не бяха моите. Тоест, чантите — да, а нещата в тях…
— Да, съмнявам се, че това го е купувала Дея — произнесе Дара, когато аз измъкнах
ярко-алена плетеница от дантели с абсолютно неясно за мен предназначение. — Не е твоят
стил, Риате, всичките ти дрехи са топли и затворени.
— Багажа едва доловимо мирише на непозната за мен елфийка и на лейди Тьер —
констатира Верис след поредното дълбоко вдишване. — Изглежда бъдещата свекърва се е
погрижила за новия гардероб на снаха си.
Аз, напълно разстроена, отворих другите две чанти — от моите неща не беше останало
нищо! Изобщо!
— М-м-м, какъв парфюм — измърка Верис.
— Къде?! — аз все още с ужас гледах съдържанието на багажа.
— Ей там, в сивата чанта, в левия джоб — върколакът отиде до дивана и седна, доволна
от собственото си представление.
Аз откопчах левия джоб на старата протрита сива чанта и измъкнах плътна кожена кутия.
Отворих. Парфюм, сапун и няколко вида крем уютно се бяха разположили на кадифената
възглавничка… Потресаващо! Даже думи нямах! Явно, всичко това лейди Тьер беше връчила
на Риан, когато той беше поискал да му върне багажа ми! И магистърът, получавайки моите
протъркани чанти, не беше заподозрял за измамата!
— Парфюмът е великолепен — разглаголстваше
Верис.
— Лейди Тьер има прекрасен вкус — допълни Дара.
— Това не го е избирала тя — Верис примижа като котка на слънце. — Подаръкът явно го
е готвил Тьер. Върху останалите неща се усеща нейната ръка, но парфюмът го е купувал
магистърът. Пък и ароматът е много подходящ — лек, но устойчив, нежен, едва уловим, но ти
се иска да го вдъхваш отново и отново.
Аз решително затворих кутията и се замислих за по-належащото — какво можех да
облека?! Нямах голям избор — или униформата, или натрапените ми от свекромонстъра
дрехи. Униформата не ми се обличаше, след някой ден и без това нямаше да излизам от нея, но и тези дрехи…
— Какви са ти плановете за деня? — поинтересува се лейди Верис.
— Трябва да ида до кантората, имаме много работа — отговорих аз.
— Дай тогава да ти подберем нещо практично и удобно — предложи върколакът и
приближавайки се, приклекна пред чантите.
Кураторката ми избра черно бельо, тъмен топъл пуловер с висока яка и дълга вълнена
пола. Въпреки, че нещата изглеждаха тънки, все пак аз бях свикнала с по-плътни тъкани,
Верис ме увери, че няма да ми е студено. Реших да й повярвам.
Но докато се преобличах, се наложи да разкажа за пътуването до вкъщи, за поведението
на маговете, и дори за нападението на Заклинателите. За всичко останало аз просто си
премълчах, за всичко, освен за появата на магистър Еллохар в розови кюлоти. Верис избухна
в такъв смях, че се изтърси на пода, Дара също се тръшна — на масата и аз се изплаших, че
тя няма да издържи вибрациите и ще се разглоби.
И тогава на вратата ми отново се почука. Разресвайки косата си, аз отидох, отворих и
видях застаналия на прага Ерга Логер. Логер беше един от малкото адепти, които, като мен, по време на ваканциите оставаха в академията. А сега върху физиономията на младежа от
групата ми се наблюдаваше само едно око, другото не се отваряше заради внушителната
синина върху половината лице.
— Тъмни — гласът на Логер беше хрипкав, като че ли пресипнал, — добре е че си се
върнала. Кога, между другото, вчера те нямаше.
— Снощи — честно отговорих аз. — И на теб тъмни, нещо случило ли се е?
— Аха — Логер наистина изглеждаше ужасно. — Нямаш ли нищо за пиене?
— Н-не — преди аз носех понякога от таверната някоя и друга бутилка вино за „подарък”
на преподавателите, но сега нямах нищо в стаята.
— Жалко — произнесе Логер така, като че ли го бях убила с отговора си.
— А-а — аз неволно го огледах отгоре до долу, — все пак, какво ти се е случило?!
Адептът поклати глава, след това изхлипа и почти с фалцет отговори:
— Мен ме… изключиха!
— Как така? — искрено се изненадах аз. — Та ти си най-силният адепт в потока!
Изхлипвайки повторно, Логер се опита да влезе в стаята ми… и не можа. Отново се опита
— и пак нищо. Със закъснение си спомних за защитата и преди Логер сам да се сети излязох
в коридора при него, все още с гребена в ръка.
— Та какво се е случило? — тук освен нас нямаше никого, така че можехме спокойно да
поговорим.
— А-а-а… какво й има на твоята стая? — удивено попита Логер.
— Обикновена защита — опитах се да избегна хлъзгавата тема.
— Хайде де! — Логер подозрително присви единственото си око. — Аз при Орис колко
пъти съм ходил, тя такова нещо няма.
Каза. Изчерви се. Пребледня, веднага го заусуква около повдигнатата тема:
— Аз проверявах възможностите на защитата и… и да де… — окончателно оплел се в
думите си, зачовърка пода с носовете на обувките си. — А този собственик на таверната
написал на лорд-директора. Тьер днес си е на работното място и… го е прочел. Ние си…
поговорихме — Логер внимателно докосна все повече подуващата се синина и болезнено се
намръщи. — Лорд Тьер взе решение за изключване.
Явно някой нещо не си казваше докрай.
— Ерга — беше мой ред да присвивам подозрително очи, — за ”проверка” на
охранителните заклинания магистър Тьер би могъл да те млатне в муцуната, което и е
направил. А да те изключва за нещо такова — не ми се вярва.
Адептът тежко въздъхна и нервно повтори:
— Изключи ме!
— Е-е-ерга — подтикнах го аз, — а от мен какво искаш?
Известно време младежът чоплеше с носа на обувката си пода, след това, гледайки
някъде настрани, дрезгаво произнесе:
— Ти нали някак се измъкваше всичките тези години… Не можеш ли да ми помогнеш?
Аз ще си платя!
Учудено премигнах няколко пъти, опитвайки се да разбера за какво ставаше дума.
— Разбираш ли, ако ме изключат, ще трябва в Бездната да се хвърля надолу с главата,
това…
— Ерга! — прекъснах го аз. — Първо — за какво те е изключил? Второ — ти от мен
какво искаш?
Още една задавена въздишка и дрезгавото:
— Дъщерята на кръчмаря е… бременна… а аз с нея… А Тьер, когато разбра, се разбесня
съвсем, каза, че имам едно денонощие, за да се оженя, иначе той ще ме… — Логер отново
докосна отеклата си буза. — И ме изключи. А ти ги знаеш тукашните кръчмари, можеш да
поговориш, да го… помолиш да си вземе жалбата обратно и…
— Махай ми се от очите — нямах никакво желани да слушам повече. — Просто си
отивай, защото и аз за такова нещо бих те пребила, наистина.
Логер застина като удивено изваяние. А аз все пак попитах:
— Коя таверна?
— „При трола” — пресипнало ми отвърна той.
— Нора? — потресено промълвих аз.
Нора беше дъщерята на стопанина на това заведение, майстор Урд. И всичко си и беше
наред на девойката — и красива, и мила, само че… много любвеобилна и невъздържана. Урд
беше полуорк, огромен, на него и юмруците му бяха по сто кила, и подкови можеше да огъва
без да се напряга, но ухажорите на щерка си не успяваше да разгонва. Колко вече ги беше
изтъркалял по стълбите, колко ги беше изпопребил по сеновалите и в безистените, а на Нора
й беше все едно — като се влюбеше, и сбогом, разум. А да се влюбва тя някак си успяваше
постоянно. И в светлината на всичко това, ме заинтересува един въпрос:
— Ерга, а ти сигурен ли си, че детето… то е от теб?
Адептът кимна и глухо отвърна:
— Нашият куратор, той е върколак, веднага определи — видът на Логер беше повече от
нещастен, тоест, за репутацията на майката на бъдещите си деца, адептът знаеше.
— Така-а-а — разсеяно проточих аз, опитвайки се да осмисля ситуацията, — а ти на
лорд-директора всичко ли обясни?
Кимайки, Логер простена:
— Магистърът ме изслуша, но след това каза: „Трябвало е да мислите с главата си, детето
не е виновно, че баща му и майка му са такива идиоти.”
— Магистърът е прав — аз разперих ръце. — Нора, разбира се не е образец на женска
добродетел, но и ти не си по-свестен.
Той мрачно ме изгледа с единственото си око и глухо се поинтересува:
— Според теб, аз съм си мечтал за жена, която преди мен половината град…
— Според мен, трябвало е да мислиш преди това — прекъснах го аз. — А Нора е добро и
работно момиче, и добра стопанка ще бъде. Ще се ожените и ще се мирнете. И двамата.
И обръщайки се, оставих Логер насаме с проблема, който сам си беше създал. Сам и
трябваше да си го решава.
Ако само знаех, какви щяха да са последствията…
Затова пък, когато се върнах обратно в гостната, разбрах, че нашият разговор са го
подслушвали, и че и двете подслушвачки са си направили изводи:
— Правилно е решил Тьер — каза Дара.
— Не съм сигурна — Верис седеше тъжна, — ето, той и нашия император например,
веднъж остави роденото по погрешка и всичко свърши много печално.
— В какъв смисъл? — веднага се заинтересувах аз.
Но Верис си замълча, а Дара продължи с въпросите:
— Та какво там се е случило вчера между вас?
Взимайки котето, аз просто напуснах стаите си, давайки си сметка, че двете
любопитстващи няма да съм в състояние да ги изгоня, и се отправих към столовата, за да
потърся нещо за Късметчето. Аз самата имах намерение да закуся у Тоби.
А в хола на женското общежитие бяха сложили огледало. Такова, голямо, на цялата стена,
и слизайки по стълбите с котето на ръце, аз видях стройно момиче с разпусната коса, която
като ярко петно се открояваше на фона на тъмните дрехи. И на мен, неочаквано, ми хареса
собственото ми отражение. Никога досега не бях се любувала на себе си, а сега просто си се
харесах. Всичко на мен изглеждаше и елегантно, и удобно, и много практично, навярно щеше
да се наложи да благодаря на лейди Тьер.
А след това погледът ми се плъзна по стената и аз за миг престанах да дишам: „Всички
адепти от четвърти курс да представят темата си за дипломна работа до края на зимната
ваканция. Старши следовател майстор Окено.”
Тоест, една Бездна знае откъде, се беше образувала и дипломна работа по
Смъртоубийства?!
До столовата дотичах, придържайки полата и котето. Късметчето го поверих в ръцете на
старшата готвачка, обърнах се и се затичах обратно към стаята. За щастие, лейди Верис беше
все още там.
— Добавили са ни още една дипломна? — още от вратата попитах аз.
— И две курсови, и нормативи — отговори кураторът, и прозявайки се, добави: — И, да,
удължават ви обучението с една година.
Аз се свлякох на пода направо до отворената врата.
— Риате, спокойно — Верис сладко се изтегна, — всичко зависи от специализацията.
Който остава в направлението „експерт по проклятията”, се дипломира както си трябва, но в
направлението „следовател-криминалист”, „служба за вътрешен контрол” и „военен
следовател” се нуждаят от допълнителна година обучение.
За специализациите капитанът беше права, но от друга страна… това са още цели две
години и половина! Когато си в четвърти курс, това звучи като страшна присъда, защото
година и половина, все пак, е доста по-оптимистично.
— А ти казваш „не иска да се омъжва” — подкачи Верис Дара, — виж как се разстрои.
Риате, отпусни се, на кого говоря, за твоето направление „следовател — криминалист”
шестата година е практика в Нощната стража, теб лично ще те вземе при себе си Окено.
Когато все пак успях да се изправя, аз дрезгаво попитах:
— А може ли да получа … целия списък на предметите и курсовите работи за пролетния
семестър?
Верис се обърна към духа на смъртта и я инструктира:
— В моето бюро отляво, третото чекмедже отгоре, избери специалността „следовател-
криминалист”.
След миг Дара ми подаде изписан лист… и аз се заех да се впечатлявам. Изглеждаше, че
за работа в кантората няма да ми остава време. А след това си помислих — Юрао нали е
следовател и е учил в профилната академия, може би са му останали някакви конспекти?
Като се имаше предвид как детайлно водеше делата в „ДеЮре”, със сигурност си ги беше
запазил. Настроението ми веднага се оправи. А аз все още не можех да забравя и за
императорската библиотека, така че…
— Ще се оправя — казах аз, отправяйки се с листчето към кабинета си.
— Ти къде? — разтревожи се Верис.
— Да го препиша — признах си аз. — Който е предупреден, е въоръжен. Между другото,
а списък на примерните теми от Окено има ли?
— Не — кураторът се изправи. — За сметка на това, списъкът с изисквания към
оформлението и съдържанието е внушителен.
Кой ли се съмняваше?!