Урок трети.Тайните понякога са смъртоносни.

Глава 7

В градската библиотека, както винаги беше почти безлюдно. Двама вампири нещо
пишеха в читалната зала, един василиск унило премяташе страниците на някаква огнеупорна
книга, явно замисляйки нещо мръсничко на някой от огнените, върколак, още съвсем млад и
зелен преписваше от сборника „Ръководство по бързо превъплъщение“ списък с литература
на същата тема. Така че, както винаги по време на ваканция, тук можеше да срещнеш само
тези, които бяха на домашно обучение. И нас с Юрао те не ни интересуваха.
— Тъмни дни, уважаеми — дроу стремително се приближи към бюрото за регистрация и
се втренчи настойчиво в библиотекаря, — преди известно време ние се интересувахме от
литература по човешки езици, помните ли?
Младият гоблин се замисли, след това кимна и изтърси:
— Бяхте изпратил сестра си, тя дойде, нали така?
— Да — потвърди партньора ми. — Ние, между другото, още не сме върнали книгите.
Няма страшно, нали?
Гоблинът се наведе зад гишето, измъкна картите, погледна и възмутено произнесе:
— Уважаеми, вие разполагате с петдесет и четири редки книги, изнесени от читалната
зала и хранилището на библиотеката!
Без капка смущение Юрао величествено кимна.
— Трябва веднага да ги върнете! — ядоса се библиотекарят.
— Какво, да не би още някой да се интересува от този антиквариат? — нахално попита
Юрао и добави: — Според мен, преди нас двайсет години никой не ги е взимал.
— Дори и да е така, това е собственост на библиотеката! — заяви гоблинът.
— „Дори“?! — дроу направи стойка като уважаваща себе си хрътка. — А кой се е
интересувал?
— Така… — гоблинът протегна ръка към отделна купчинка карти, но веднага отдръпна
ръката си и строго отряза: — Ние не разгласяваме подобна информация!
— Нима? — за първи път виждах Юрао определено ядосан. — А ще ви се наложи,
уважаеми. Офицер Найтес, Нощна стража — заяви дроу. — И вие нямате право да откажете
сътрудничество на нашето подразделение!
Гоблинът посивя, кимна и мълчешком ни подаде картата!
Ние я сграбчихме едновременно и аз прочетох на глас:
— Агур Фон, улица „Петата на трола“ номер десет, апартамент шест.
— Ама че Бездна — изруга Юрао, а забелязал учудения ми поглед, поясни: — Някой си
Агур Фон, живеещ на този адрес, беше намерен мъртъв преди два дни. И е живял сам, няма
братя и приятели. Изгубихме следата, Дея.
И ето така ти се стоварва отгоре усещането за пълна безизходица.
Само че, имаше едно „но“.
— Извинете — обърнах се аз към библиотекаря, — можете ли да си спомните как
изглеждаше този субект? — гоблинът, който шашардисано ни гледаше, кимна. — И освен
това, доколкото ми е известно, когато се подава заявка за книга, се налага да се подпише
формуляр, нали? Има ли образец от подписа му?
Отново кимвайки, гоблинът изчезна в сервизното помещение.
— И какво ще ни даде това? — унило се полюбопитства Юрао. — Подписът може да се
подправи, с облика е същата работа, ние сме в Приграничието, Дея, тук не е прието да зяпаш
нехората нахално в лицето.
— Това е гоблин, има изключителна зрителна памет, щом като веднага определи, че Ри е
твоя сестра. Освен това, каквото и да успеем да разберем в тази ситуация, все ще е от полза.
Юрао кимна, след това внезапно се наведе през бюрото, сграбчи картата, на която беше
списъка със заетите от Ри книги и тихичко прочете:
— „За офицер Юрао Найтес“…
— Да, явно някой се е досетил, че табличката на гнома-кожар е у нас — прошепнах аз.
— У мен — поправи ме Юрао, — и са се втурнали да ме търсят.
Когато се върна библиотекарят, Юр подробно го заразпитва за външността на странния
Агур Фон, а аз получих картата с искането и подписа. И странно нещо — подписът беше
съвсем обикновен, никакви завъртулки, криви или несигурни линии, които обикновено
съпътстват подправените подписи. А това значеше, че:
— Имаме с какво да се заемем — решително казах аз, — той не е подправял подписа.
— Но външността, да — Юрао издърпа картата от ръцете ми, — доколкото мога да
преценя, проекцията е била много качествена, гоблинът някои несъответствия едва сега ги
осъзна.
Нещо лошо прободе сърцето ми и аз си спомних думите на магистъра: „Това беше
проекция, достатъчно качествена, че даже аз да не разпозная измамата. А на подобно нещо е
способна само човешката магия.“
— Да вървим на местопрестъплението.
Аз взех бланката с искането и я скрих в джоба си, а на възмутения от действията ми
гоблин обясних:
— Той така или иначе няма да се върне, повярвайте.
— Да, но нашите правила… — започна библиотекарят.
— Благодарим за съдействието, оказано на Нощната стража — тържествено обяви Юрао,
хвана ме за ръка и ние напуснахме сградата на градската библиотека.
  Местопрестъплението се оказа неприятна на вид къща в покрайнините на Ардам. До там
долетяхме на гърба на гущера на Юрао, а за да стигнем до гущера, наехме кола.
Придвижването в карета се оказа много по-приятно отколкото върху рептилията, на гущера
аз замръзнах до кости и сега стоях в коридора и си греех ръцете.
— Ти какво? — попита дроу, наблюдавайки с подозрение танците с въздишки върху
собствените ми горни крайници.
— Не е желателно сега да се разболявам — тракайки със зъби, отговорих аз.
Отвори се вратата, порив топъл въздух се завихри наоколо ми и отлетя. Останах
стоплената, но раздърпана аз, а застаналият на вратата лорд Шейдер Мерос се поинтересува:
— Така по-добре ли е?
— Да… благодаря.
— Радвам се да те видя, Дея — лорд Мерос ми се усмихна. — Найтес, вие закъснявате!
Юрао измърмори нещо, помогна ми да сваля палтото и шала под натрапчивото внимание
на Шейдер и под звука на уверението му:
— Влизай, ние се постарахме да не пипаме нищо.
Аз, сдържайки вътрешния си трепет, минах покрай лорд Мерос, който все още
придържаше вратата и влязох в тъмното жилищно помещение, където се намираха старши
следователят Окено, непознат експерт по проклятията и още двама офицери. Толкова бяха
живите. Колкото до трупа, той полулежеше на масата и всичко изглеждаше така, като че ли
този дроу просто беше заспал, мъртво уморен след тежък ден. Наистина си беше починал.
Навеки.
— И вие си въобразявате, че това девойче ще намери нещо? — раздаде се насмешливият
пушачески глас на експерта по проклятията. Той явно беше опитен, на възраст поне колкото
баща ми, с пронизващ внимателен поглед и самомнение, което явно беше засегнато от
появата ми.
На мен даже не ми дадоха да отговоря, а Мерос просто заповяда:
— Вън.
В помещението остана един жив по-малко. А отгоре изневиделица ми се стовари
огромно чувство на отговорност и се прокрадна подлият пораженски въпрос: „Ами ако и аз
нищо не намеря?!“
Влезе Юрао, огледа се и се запъти към прозорците, за да дръпне старите прашни завеси.
Веднага стана по-светло, а мен ме запрепираха:
— Дея, по-живо. Днес още нищо не сме свършили, а имаме работа…!
И всички подли мисли, заедно със смущението бяха забравени. Приближавайки се към
трупа, го заобиколих, търсейки каквито и да било следи от влага. Вода имаше в чашката, но
явно нея вече я бяха местили, и по всяка вероятност именно експертът по проклятията. Така
че, не намерих нищо.
— В ъгъла има кофа с плесенясала вода — каза Юрао, ще свърши ли работа?
— Възможно — но аз заинтересувано разглеждах верижката, която блестеше на шията на
убития. На такива верижки обикновено окачваха „Сълзата на любимата“. — А може ли да…
Лорд Мерос стремително се приближи, извади кинжал, разряза верижката, издърпа я от
шията на трупа и ми я подаде.
Така си беше — „Сълзата на любимата“, сладникаво-сантиментален подарък за спомен.
Тези дрънкулки се продават в незавършен вид — просто верижка с мъничко прозрачно кухо
мънисто с еднократен запас магия. В мънистото можеше да се запечати къдрица от любимия
човек, сълза, обещание — каквото ти дойде на ум. Но именно сълзичката изглеждаше най-
добре, погълналото влагата мънисто заприличваше на диамант във формата на капка. Но не в
това беше работата. Важното беше, че в този медальон имаше именно сълза!
— Може ли да ми дадете лист хартия? — сядайки срещу загиналия, помолих аз и
разположих увеличителния кристал на гривната над медальончето. — И светлина, само че не
магическа. И да, Юр, донеси насам тази кофа. Само че внимателно, не разклащай водата!
Първо погледнах в кофата — там не се намериха никакви следи от проклятие, а това
значеше, че и в чашката картинката е била същата, нищо чудно, че експертът по проклятията
нищо не беше намерил. Затова пък в капчицата… Ех, да можеше да дойде Тесме, тъй като тук
присъстваше едно от най-простите проклятия първо ниво — „Да пукнеш дано“, същият онзи
катализатор и още нещо.
— Веднага мога да ви кажа, че го е убило проклятие — пречертавайки на листа хартия
схемата, казах аз.
В стаята и така си беше тихо, а сега тишината стана съвсем напрегната. И в края на
краищата лорд Мерос попита:
— Ти искаш да кажеш, че някой е убил този дроу с проклятие и при това даже не е
изменил магичния фон? Та той има уловител на колебанията вшит в униформата, както и
всички Нощни стражи!
— Да — без да вдигам глава и без да се откъсвам от работата си, отговорих аз.
Окено мрачно изруга, един от присъстващите стражи изтърси нещо по-засукано, а Юрао
заглуши всички останали с ядосаното:
— Не пред партньора ми!
Никой повече не ругаеше, всички мълчаха и ме зяпаха, но и на мен не ми беше до
разговори. Така че на Юрао му се наложи да ме тормози с въпроси:
— Дей, то какво излиза, някой без много-много да си дава зор, може да убие даже Нощен
страж?
Вдигнах поглед, разбрах, че сега всички ме гледат и в очите на всички се чете същия ням
въпрос. Наложи се да отговоря максимално честно:
— Това, което зная, е че се е появила определена словесна формула, която усилва
проклятията. И ако предположим, че защитата, която носят Нощните стражи реагира само на
магически атаки, тогава, да, има хора или нехора, които са способни без усилия… — нервно
преглътнах, — да убиват и вас, и нас…
Продължаваха да ме гледах, затова и добавих:
— Аз не зная дали има някаква защита от това, струва си да се консултирате с магистър
Тесме и с нашия лорд-директор, те вече работят над проблема.
Лорд Мерос глухо попита:
— От какво проклятие е умрял този… дроу?
Интересно, ако им кажех, те само ще се разсмеят или ще ми се подиграват докато съм
жива?
— Аз ще предам схемите на магистър Тесме — внимателно подбирайки думите си,
произнесох, без да гледам офицерите, — той ще ви запознае с изводите и резултатите.
Разбирам, че Нощната стража би искала да избегне разгласяването на случая, но в тази
ситуация, ще е по-добре да се пренебрегнат някои принципи. Магистър Тесме е посветил на
проклятията целия си живот, вероятно ще намери някакъв начин за защита…
— Вероятно? — попита старши следователят Окено.
— Другият вариант е да се намери убиеца — изобразявайки жалка усмивка, отговорих аз.
Старши следователят се намръщи и произнесе със заповеден тон:
— Привършвай тук и отиваме в Тъмната крепост, искам да погледнеш още един труп. И
ако твоето предположение е вярно, то това вече е на равнището на императорската гвардия, да върви право в Бездната дано!
Да, настроението на всички се развали. С Нощната стража не се шегуват и в случай на
опасност от такава степен, се задейства личната войска на императора. А императорската
гвардия се състои основно от умъртвия и възродени, а това значи, че целият Ардам ще бъде
обкръжен и изолиран до арестуването на убиеца или убийците. Изолацията сама по себе си е
неприятно нещо, а наплива на умъртвия, които умеят да четат душите… бррр. И най-
неприятното — ние с Юрао с увереност знаехме кой е на мушката на тези проклятийници,
но никак не ни се искаше да го споделяме с присъстващите.
— А аз си мисля, че за днес стигат толкова трупове — изведнъж произнесе лорд Мерос.
И сега всички го гледаха удивено и неодобрително, дори аз.
Юрао спаси ситуацията:
— Какъв съм късметлия, моят партньор е нужен на всички — от старши
следователя до шефа на третия патрул на Нощната стража! Дей, нямаме време.
Припряно завърших да съставям схемата, офицерите се заеха с опаковането и изнасянето
на трупа, а също така и с огледа на местопрестъплението, вече не само предварителен.
И някак си се получи така, че скоро в помещението останахме само аз, Окено и Юрао. И
когато излишните слушатели излязоха, старши следователят попита директно:
— Вие в какво сте се забъркали, идиоти такива?!
Аз лично си премълчах, защото все още бях заета, а собственото си мълчание Юрао нека
сам да обосновава. И той взе, че го обоснова:
— Питайте Дея.
Хвърлих му най-възмутения поглед, на който бях способна и се върнах към схемите.
— Риате? — въпросително проточи Окено.
Премълчах.
— Вие трябва дипломна работа при мен да пишете, нали не сте забравила?
Не бях забравила.
— Да ви организирам ли такъв, много весел семестър?
Да, ще плеснат с ръце с Тесме, ще се прегърнат и дружно ще ме зарадват. Ама че ще ми е
весело!
— И между другото, вие и практика при мен минавате…
Дали пък да не взема да лудна и да се омъжа, а? И ще си имам тогава само
свекромонстър! Не, да ме изпитват Тесме или Окено, това все някак щях да го преживея, но
лейди Тьер откровено ме плашеше.
— Аз не зная в какво сме се забъркали — пределно честно отговорих на старши
следователя. — Но ние с Юрао се опитваме да го изясним. И ако успеем, веднага ще ви
уведомим, честна дума.
И отново се заех с прерисуването на схемата. Над мен сгъсти заплашителна тишина, след
това Окено мрачно заяви:
— Найтес, ти си отстранен от всички дела и си под арест до изясняване на
обстоятелствата!
Увеличителният кристал се изплъзна от ръката ми и дрънна на масата, но пък Юрао не се
смути:
— Вие не сте упълномощен да поставяте под арест действащ офицер, майстор старши
следовател Окено. Лорд Мерос, например, е упълномощен, но имайки предвид, че е убит
вторият виждаш истината в подразделението, Шейдер няма да го направи, знаейки какво ни
чака тази нощ. Така че…
— А какво ви чака тази нощ? — заинтересувах се аз.
Двамата синхронно ме погледнаха и единодушно и едно такова, ласкаво проговориха:
— А ти пиши, пиши, не се разсейвай.
— Аз чертая — съобщих и на двамата. — Така че, какво ще става довечера?
В отговор — тишина…
Дочуха се стъпки, влезе лорд Мерос и аз не издържах:
— Кого чакаме тази нощ?
— Закли… — Шейдер се запъна, подозрително ме погледна и се намръщи.
— Заклинатели — завърших аз думата и също се позамислих.
И имаше за какво!
Заклинателите извършват набези из Тъмната империя, но по границите, в отдалечените
от големите градове и от центъра села, там, където Нощната стража се появява не по-рано от
три минути след като се включат сигналните амулети. Но тук е Ардам! Тъмната крепост на
Приграничието, ей къде е, в непосредствена близост, за скаените да се появят тук е
равносилно на самоубийство. Пък и никога не са идвали в столицата на севера. А сега, както
изглежда, щяха да се появят…
Въпрос — и защо им трябваше да рискуват?
Всъщност, ако предположим, че тези скаени, които нападнаха заставата недалеч от
родния ми Загреб са търсели гривната на семейство Тьер, то съществува вероятност, че тези
също търсят нещо важно. А какво? Ние вече събрахме почти всички артефакти —
медальоните, гривната, пръстенът, който е на мен и по всяка вероятност, подобен, който е у
Риан… тоест, от комплекта чифт гривни, чифт медальони и чифт пръстени, ни липсва само
една гривна. Нима втората гривна е скрита някъде в Ардам?! Това би могло да е така, ако
имаме предвид, че Заклинателите се движат към Ардам… От друга страна, откъде накъде
последният артефакт на рода Тьер ще е в Ардам?!
Размишленията не ми попречиха да завърша рисунката на кристалите и ставайки, аз
помолих лорд Мерос:
— Ако може, отнесете това медальонче на магистър Тесме, най-добре е да му обясните
какво се е случило, все пак ми се струва, че в тази ситуация е нужна помощта на специалист
от високо ниво.
— Разбрах — лорд Мерос обви „Сълзата на любимата“ в магически пашкул и попита: —
Да те изпратя ли до академията?
— Не! — едновременно отрязахме и аз, и Юрао, и даже Окено.
Поглеждайки странно нашата подозрително единодушна компания, лорд Мерос отбеляза:
— Започва виелица.
— Да-да — Юрао ме похвана под ръка и ме поведе към вратата, — наистина трябва да
вървим. А трупа в крепостта по-късно ще го разгледаш.
Небето беше сиво и намръщено, облаците висяха заплашително ниско и нямаше и намек
за вятър…
— Виелицата ще е силна — отбеляза Юрао, взирайки се в хоризонта.
— И по-добре, няма да ви се наложи да се сражавате със Заклинателите — откровено
казано, аз се безпокоях за партньора.
— За тях виелицата не е пречка, те нали са стихийници — обясни той, — ех, да беше с
нас лорд Еллохар, но няма как да стане.
— Ами… извикайте го — предложих аз.
Юрао ме измери с поглед и поясни като на малко дете:
— Лорд Еллохар е важна птица, Дея, на помощ на момичето на най-добрия си приятел
може и да дойде, но да зареже всичко и да се хвърли в защита на Нощните стражи, не е много
вероятно. То така и трябва, какви стражи ще сме ние, ако постоянно ни е нужна помощ.
Да, на тях хич не им беше лесно.
— А как разбрахте, че насам се движат Заклинатели? — попитах аз.
— Те идват от три посоки — една група от преддверието на Хаоса, само дето не мога да
разбера, какво изобщо са търсили там, втората откъм Ррадак, третата от запад.
Проблемът със Заклинателите е в това, че не могат да бъдат спрени по време на
движение, те, също като шайгените, използват подреалността за пренасяне, но скаените поне
могат да бъдат проследени.
Духна вятър, за сега все още не много силен и дори не особено студен. Всъщност, преди
снежната буря, беше станало осезаемо по-топло. Ние вървяхме по безлюдната улица,
размишлявайки всеки за себе си. Някъде недалеч от тук живееше бившата жена от дело
номер три и трябваше да наминем към нея, но сега имахме доста други неща да обмислим.
— Струва ми се, че те търсят артефактите на Тьер — замислено произнесе Юрао.
— И у мен възникна такава мисъл — отговорих аз.
— А лорд Тьер старши все още не е разшифровал надписа и в този момент е зает в
двореца… Що ли й трябваше на кронпринцесата да се омъжва точно сега!? — Юрао съвсем
посърна.
И тогава се започна!
Какво именно се започна аз не разбрах, как и защо — също, но пръстенът на ръката ми
изведнъж силно се нагря, толкова силно, че аз спрях и изпищявайки се опитах да си сваля
ръкавицата… За да забравя на мига за нея, чувайки стона на Юрао… В следващия миг дроу
започна да пада към мен, хъркайки и опитвайки се да посочи напред…
Опитах се да погледна в това направление и нищо не видях. Абсолютно! А Юрао дишаше
с хрипове и аз не можех да разбера какво става, но едно нещо осъзнавах ясно — трябваше да
направя нещо!
По-нататък като че ли всичко се забави като в кошмарен сън и аз си заповядах:
Да преобърна Юрао.
Да извадя кристала — увеличител, да се вгледам в слюнката, защото дроу не плачат от
болка, а друга течност наоколо сега нямаше.
Да опозная в кривите начупени кристали „Целувката на смъртта“.
С накъсан глас, надвиквайки шума на започващата виелица, да прочета дванайсетото
стандартно заклинание за противодействие.
Тогава спасението можеше да се счита за успешно, ако не бях чула приближаващи се
крачки от тази страна, в която беше посочил Юрао. Наложи се, без да спирам да чета
заклинанието, да дръпна възелчето на конеца на дясната си китка, надявайки се, че този път
Еллохар ще дойде на помощ малко по-бързо.
— Ти пък коя си?! — пресипнал изменен глас.
Виелицата свистеше! Снежинките се забиваха в лицето при всеки порив на вятъра, а
заради паниката имах усещане за пълна нереалност на случващото се… Аз се вгледах в
тъмната фигура над нас и чух:
— Адахея норвеммосое…
Почти веднага определих — проклятие „Неутолим глад“, шесто ниво, отложено действие,
кара живите да поглъщат месо. Каквото и да е месо. Страшно проклятие, поглъщащо разума, чувствата, оставящо само ужасяващ глад и желание да разкъсваш плът със зъбите си.
Забранено за използване.
Леко притваряйки очи, започнах да чета заклинанието за противодействие… и едва не се
обърках, когато чух една фраза, която изобщо не присъстваше в проклятието „Неутолим
глад“:
— Анахема адаенесе ет дактум даенас секее ородусмун фиерри!
Аз можеше и да греша, но интуицията ми подсказваше друго — това беше тя, същата
онази формула! Същият онзи катализатор! И аз го бях чула! И ясно определих енергийните
потоци, влагани във всеки звук! Аз я бях чула! Тесме щеше да бъде във възторг!
А, да върви всичко в Бездната, трябваше да направя нещо!
Завърших заклинанието за противодействие и почти веднага, докато гласът на нападателя
още звучеше в главата ми, мислено повтарях: „Анахема адаенесе ет дактум даенас секее
ородусмун фиерри… Анахема адаенесе ет дактум даенас секее ородусмун фиерри… Анахема
адаенесе ет дактум даенас секее ородусмун фиерри…“ Запомних я!
А фигурата в тъмни дрехи, без да осъзнае, че проклятието й беше неутрализирано, леко се
наведе към мен и изсъска:
— Добър апетит, малката!
И тогава аз осъзнах най-страшното — тази гадина ме беше проклела с „Неутолим глад“,
така, че да изям Юрао?!
Аз бях възмутена до дъното на душата си и проклятието за остро разстройство само се
откъсна от устата ми:
— Таека акахаа махехере! — закрещях аз, надвиквайки воя на разбушувалата се стихия, а
след това някой като че ли ме дръпна за езика, и аз произнесох същата тази формула
катализатор, вплитайки енергия в съответствие със схемата на кристалите, която днес бях
прерисувала вече два пъти: — Анахема адаенесе ет дактум даенас секее ородусмун фиерри!
Изви се син пламък! Ярък неистов, отрязвайки ме от сгърчената фигура… и осъзнавайки,
че се е задействал преход, аз прегърнах Юрао толкова силно, колкото можех… Ние се
понесохме нанякъде заедно!
— Адептка Риате, вие съвест имате ли и ако имате, къде сте я закопали? — насмешливо
се поинтересува ехидният, но уморен глас на лорд Еллохар.
Съвест? Сигурно имах, но местонахождението й точно в този момент не ме вълнуваше
особено. Надвесвайки се над Юрао, аз обхванах лицето му с ръце, взирайки се в чертите на
посивялото му лице. Особено внимание обърнах на устните — те не бяха почернели! Значи
имаше шанс… Или не?! Докоснах бледните му устни с пръсти, веднага забелязах, че съм с
ръкавици, а значи нямаше да мога да определя, дали те са по-студени от останалото му лице.
Не се захванах да освобождавам ръцете си, а допрях с устни бузата, а след това и устата му…
Беше по-студена!
— Риате, това вече е наглост — шеговитите нотки в гласа на магистъра вече ги нямаше.
О, Бездна! Какво трябваше да правя?
— Риате! — излая магистърът.
— Ох, що не вземете да млъкнете! — аз почти плачех. — Той умира! Проклятието вече е
започнало да действа! А аз не зная какво да правя! — ето, все пак не се сдържах и се
разплаках и сълзите закапаха на посивяващото лице на дроу. — Юр… — опитах се да го
извикам аз, — Юрао, хайде, давай!
Сълзите течаха без да спират, а аз, аз си спомнях всички заклинания за противодействие, които бях преписала от книгата на Тесме. И като че ли нещо ме озари — четвъртото от тях
много приличаше на прочетеното от мен дванайсето, но в него имаше някои изменения в
седмия и четвъртия енергиен поток.
— Всичко ще е наред — уверих аз партньора и отново обгръщайки лицето му с ръце,
започнах припряно да шептя думите и формулата, вплитайки ако не достатъчно сила, то със
сигурност, душата си.
Еллохар отново се надвеси над мен и аз чух тихото:
— Дея, ела на себе си!
Махнах му с ръка да се разкара и продължих. И едва не се обърках, когато през сълзи
забелязах как се отдръпва мъртвешко-сивия цвят от лицето на партньора ми, как се отварят
златните учудени очи, а след това Юрао дрезгаво изкрещя:
— Дея, бягай… той е …зад теб…той… — и се запъна, осъзнавайки, че вече няма никого.
Слагайки длан на устата му, решително дорецитирах заклинанието за противодействие и
разбрах, че вече няма да мога сама да се изправя — слабостта беше ужасяваща. Бях се
изчерпала без остатък.
— Дея! — Юрао седна, стреснато гледайки ме. — Дея, какво се случи?
Аз изтрих сълзите си, измъчено се усмихнах и се опитах да се пошегувам:
— Според неговия замисъл, аз трябваше да те изям.
— Как така?
— Проклятието „Неутолим глад“ — с отслабващ глас отговорих аз, — плюс същия този
катализатор, за да може проклятието с отложено действие да влезе в сила незабавно…
Изискан начин да се отървеш от един неприлично любопитен дроу, нали?
Юрао отново посивя.
  Уморено усмихвайки се, изтрих последните си сълзи и огледах помещението, в което ни
беше домъкнал магистър Еллохар, който продължаваше да стои до нас. И той стоеше
наблизо, а малко по-нататък се намираше маса, около която се бяха разположили четирима
магистри в придворно облекло, седем гоблина, също облечени така, че да се подчертае
техния висок статус и вече познатият ми наследник на империята на гоблините!
И веднага се досетих защо Еллохар се беше забавил — дворцовите стени гасят магията,
магистърът не беше почувствал веднага моя зов…
— А-а-а — стараех се да не гледам магистъра на Смъртта, който, сигурна съм, сега
ехидно се подхилваше, — защо вие самият… не се появихте?
— По кюлоти ли? — язвително се поинтересува Еллохар.
Аз се изчервих.
— Толкова ли ти хареса представлението? — продължаваха да ми се подиграват.
Мълчешком протегнах ръка, Еллохар ми помогна да стана. Осезаемо се клатушках.
— Милорди — магистърът на Изкуството на Смъртта реши сам да се заеме с обясненията
за присъстващите, — моля за извинение, но адептите… Ех, вие и сами разбирате, всички ние
някога сме били адепти. Простете, аз ще доставя младежите в школата и мигом ще се върна.
И в този момент заговори наследникът на гоблинската империя:
— Лорд Еллохар, а нима тази млада адептка е … от вашите?
Магистърът на Смъртта се обърна към мен, подигравателно вдигна вежда и
полюбопитства:
— Риате, ти да не си се сдобила с международни познанства, а? — и иронично проточи:
— А ти надалеч ще стигнеш…
Юрао също стана от пода, внимателно ме дръпна настрани от лорд Еллохар и така, като
че ли между другото промърмори:
— Е, ние ще си тръгваме, а?
— Не, тук ще стоите — продължи да иронизира магистърът.
— А, не, знаете ли, няма за кога да се размотаваме, имаме куп неща, с които да се
захванем — не се предаде Юрао.
— Аха, като например да пробвате да се гътнете там повторно! Трябва да отбележа,
изключително важен и достоен стремеж, офицер Найтес — язвително се усмихна Еллохар.
— А как иначе?! Ние, Нощните стражи, сме специалисти по героично умиране — изобщо
не се смути партньорът ми.
Избухна син пламък.
Когато угасна, се оказахме в странно кръгло помещение под облаците, и директорът на
Школата за Изкуството на Смъртта се върна към прекъснатия разговор:
— Нямаше как да не забележа, че сте познавач на геройската смърт, Найтес. Много
красиво ви се получаваше — да изпуснете последния си дъх в обятията на възлюбената…
страхотно романтично — независимо от усмивката, погледът на лорд Еллохар стана един
такъв неприятен, страшен и празен.
— „Възлюбената“?! — жлъчно уточни Юрао, — Не, магистър, да домъкнете любимата
девойка на местопрестъплението, на това само вие, поклонниците на Смъртта, сте
способни, а ние с партньора просто водехме разследване.
— Нима? — директорът на Школата за Изкуството на Смъртта заобиколи дроу и
втренчено гледайки мен, зададе въпрос: — От един път не схващаш, а, Риате?
Да си кажа правичката, аз се боях от лорд Еллохар. Много. Тъй като независимо от
усмивката, подчертано веселия характер и любовта си към язвителните изказвания, у него
имаше нещо не просто страшно, като у лорд Тьер, а наистина ужасяващо! И ако можех да
съдя по погледа, директорът на Школата за Изкуството на Смъртта се канеше да направи
нещо наистина ужасяващо с мен.
Преглъщайки, се опитах да заговоря:
— Разбирате ли…
— Разбирам — прекъсна ме магистърът. — Само не почвай да пищиш, моля те.
Последното, което забелязах беше как Юрао се хвърля към мен, но пред него, неясно
откъде, изникват двама адепти на Смъртта и… дроу нищо не можа да направи.
Затова пък успях аз, независимо че бях изплашена до припадък, следейки с поглед
светещата длан, която лорд Еллохар протягаше към моята глава.
— Таека акахаа ает гмесеа! — изтърсих на едни дъх.
И дланта на магистъра угасна, а самият той с оцъклени от учудване очи вбесено ме
погледна и шумно издиша:
— Ама, Риате!
— Простете, моля ви — простенах аз, гледайки пребледняващия лорд, когото току що бях
наградила с остър пристъп на ревматизъм.
— Риате… — изсъска той.
А в момента, когато реши да помръдне, заскърцаха всичките му стави.
— Извинете — беше ми страшно неудобно. — Ама аз се стреснах… а вие към мен ръка
протягате, а тя и свети отгоре на всичкото…
— Така ли? — изрева лорд Еллохар.
— Ами да — промълвих аз. — Вие сте страшен… А и тази „Ръка на Смъртта“…
— Напаст такава! — продължи да съска директорът, опитвайки се да си разгъне гърба.
— Ама, аз наистина съжалявам! — казах с накъсан глас.
— Ами давай, почни и мен да ме целуваш отгоре на всичкото — с глух стон произнесе
застиналият във все същото положение, в смисъл, с протегната ръка, лорд Еллохар, — а на
мен след това Тьер ще ми организира персонален апокалипсис… Бездна, как се сваля това?!
От двайсет години не съм се сблъсквал… Какво беше там заклинанието за противодействие,
а?!
Един от адептите, вампир, се приближи и прошепна нещо на магистъра. Аз не чух какво,
но директорът на Школата за Изкуството на Смъртта почти веднага го повтори, изправи се, пое си въздух с облекчение, а след това хвърли мрачен поглед към вампира, облечен в черна
униформа на адепт и мрачно произнесе:
— Значи така, ти си провалил лекцията на лейди Авнис по оръдия и устройства за
мъчения, а?
Вампирът явно се разкая за добрината си. А под погледа на магистъра направо заотстъпва
назад и … се скри зад мен.
И тогава се случи това, което никой не очакваше.
Изви се адски пламък!
Когато в сравнително тясното помещение се появи един Безсмъртен, на нас с Юрао
изобщо не ни олекна. На Еллохар, кой знае защо, явно също, защото той недоволно се
намръщи.
— Какво става тук при вас? — с глух глас попита магистър Тьер.
Отговорът на магистър Еллохар мен лично ме учуди, тъй като той отговори с въпрос:
— А при вас?
— При нас? — уточни Риан. — Ние си имаме девет Заклинатели, ти помоли да се свържа
с теб, ако там се появи Оратус. Тук какво става?
— Ами тук… — Еллохар с жест заповяда на адептите на Смъртта да се изпарят, ние с
Юрао жално и завистливо проследихме излизането им, — при нас… времето се променя.
— Естествено, че се променя, в Ардам предизвикахме снежна буря — гласът на Риан
стана абсолютно спокоен.
— А защо? — реших да се намеся с въпрос аз.
— Явно, за да накарат местните жители да си стоят по домовете през нощта — досети се
Юрао.
За нас си спомниха. Еллохар окончателно се намръщи, а след това по най-безобразен
начин ме наклевети:
— Твоята адептке ме прокълна.
Лорд Тьер се обърна към мен, но при това все така си оставаше с непроницаемата маска
на лицето.
— И хич не се надявай, няма да я свали — каза изведнъж Еллохар, — но повярвай ми, не
си струва да съжаляваш за това. Безсмъртните преди бой — това е страшно зрелище.
А след това изтърси съвсем неочаквано:
— Тьер, аз на твое място бих взел Риате със себе си, тази адептка свали доста гадно
проклятие от своя остроух.
— С нас са трима проклятийници със звание «магистър» — гласът на лорд Тьер изобщо
не ми се нравеше, — ти идваш ли?
Еллохар въпросително кимна към мен, Тьер пресипнало отговори:
— Аз все още удържам портала.
— Разбрах, отивай — лорд Еллохар внезапно извика: — Влад!
Почни мигновено се отвори вратата, влезе строен, стегнат в мундира на адептите на
Смъртта вампир.
— Погрижи се — заповяда директорът на школата за Изкуството на Смъртта и влезе в
адския пламък.
А Риан се бавеше. След това внимателно, сякаш се боеше да не ме изплаши, се приближи
към мен, ласкаво ме погали по бузата и тихо каза:
— Ще се върна за началото на фойерверките. Няма никакъв повод да се безпокоиш,
просто за нас е важно да ги получим живи — мълчаливо кимнах, взирайки се в
непроницаемо черната маска. — Скоро ще се върна — разбра правилно погледа ми той, —
даже не се притеснявай.
А след това се обърна и изчезна в адския пламък.
— Ама че Бездна! — Юрао беше видимо разстроен, — те са решили сами да се намесят,
естествено, без да поставят някаква си там Нощна стража в течение, а нашите като
тъпоглави умъртвия, ще седят в засада цяла нощ!
— А, защо пък… може и да ги предупредят? — аз все още се вглеждах нататък, където до
преди малко гореше пламъкът.
— Тьер? Да предупреди Шейдер? Не ме разсмивай, Дея, началника на нашия патрул и
Тьер и Еллохар не могат да го понасят.
Така, а сега теоретично, защо им е на Безсмъртните да ловят Заклинателите?! И си
спомних това, което беше казал Риан на магистър Тедме: «Този, който предизвика ордена, ще
си има работа с ордена!» То тогава какво излиза — че онова нападение на лорд Тьер и
неговия приятел е било организирано от скаените?!
В този момент се обади вампирът:
— Господа, предлагам за слезем в столовата, там точно сега сервират вечерята!
— От устата на вампир това звучи плашещо — подхвърли Юрао.
— И това го казва представител на народа, сред който, да изядеш мозъка на своя враг се
счита за изискано удоволствие?! — не остана длъжен вампирът.
— Ти нещо ме бъркаш със северозападните — упрекна го дроу.
— Съдейки по разреза на вашите очи, вие сте в близки родствени отношения с
представители на именно най-кръвожадните кланове на тъмните елфи — прояви ерудиция
вампирът.
Юрао присви същите тези очи, огледа вампирчето от глава до пети и се поинтересува:
— Клан Блаед?
— Същият — учтиво отговори вампирът.
— Хм — офицерът от Нощната стража отново удели цялото си внимание на вампира и
нагло попита: — Какво, на най-младия в рода му е омръзнало да слуша по-възрастните?
— Не — вампирът продемонстрира възпитано-подигравателна усмивка, — просто
обичам да убивам. Между другото, именно днес изучихме двайсет и шест най-болезнени
начина за убийство на дроу. Да ви покажа ли?
Сега пък беше ред на офицера от Нощната стража Юрао Найтес да се усмихва
подигравателно. Той намигна шеговито на вампира и довърши опонента си:
— Излъга два пъти — когато ми разказваше приказки за любовта към убийствата, а и за
изучения днес материал също — и обръщайки се към мен: — Да вървим, Дея, те тук трябва
да имат внушителна библиотека.