Урок трети.Тайните понякога са смъртоносни.

Глава 8

Никога не си бях мечтала да посетя Школата за Изкуството на Смъртта — зловеща си е.
Това не е нашата Академия на Проклятията, с която сме свикнали, дори не е Университетът
на Тъмното Изкуство, Това си е Смърт в чист вид! И страховете ми само се потвърдиха,
защото едва излязохме, когато над главите ни се разнесе:
«На вниманието на адептите! На територията на Школата се намират два нови обекта —
човешко момиче и дроу. Забранени са за използване. Повтарям, това не е учебна проверка, забранени са за използване!»
— Юр — аз се вкопчих в лакътя му, — дай по-добре да почакаме в кабинета.
Но партньорът ми гореше от желание да изучи неизвестното, и ние продължихме напред.
Отзад безшумно вървеше вампирът, пробождайки гърба на Юрао с ненавиждащ поглед.
Всъщност, не само той се придвижваше безшумно, тук всички ходеха така, и за нас се
оказа напълно изненадващо да се озовем в огромен коридор, където бродеха над четиридесет
адепти… безшумно!
— Погледни през прозореца — неочаквано ме подтикна партньорът ми.
Хвърлих поглед — на широкия двор десет адепти водеха прицелна стрелба по други
десет, които стояха до дървена стена, при това стреляха с арбалети… А Верис по нас
хвърляше само снежни топки, за което веднага почувствах към нея огромна благодарност.
Една от адептките се разсея, отхвърляйки назад сплъстилата се коса… и веднага
арбалетната стрела се впи в бедрото й!
— Жестоко е тук — отбеляза Юрао.
— Не-е-е, това е първи курс — вампирът се приближи, — а стрелят абитуриентите, тоест
дванайсети, те сега внимават. А когато са дванайсети и дванайсети, да, там е жестоко, те
постоянно се целят в очите и стрелят доста по-бързо.
За всеки случай се преместих по-близо до партьора, Юрао мълчешком ме прихвана през
раменете. Имах усещането, че от всеки тъмен ъгъл някой се цели в очите ни. От това чувство
даже започваш да мигаш по-бързо.
— Слушай, аз наистина бих се върнал обратно в кабинета — замислено призна дроу.
Аз отчаяно закимах, съгласявайки се с предложението му.
— Ама вас никой няма да ви пипне, нали Тараг предупреди всички.
— Тараг? — попитах аз.
Тогава въздухът заблещука и аз чух мекото:
— Точно така, госпожо Риате.
Юрао бавно произнесе:
— Възроден дух на смъртта.
— А, значи като Дара — досетих се аз.
Духът на смъртта стана малко по-малко прозрачен, тъжно се усмихна, а може така просто
да ми се беше сторило, и каза:
— Дара е особена.
Юрао още веднъж се огледа и се обърна към Тараг:
— Любезни, тук къде е библиотеката?
Пред нас веднага се появи светеща схема на зданието… Освен трите горни, имаше и
десет подземни етажа, и духът обясни:
— Първият наземен етаж, корпус девет, номер сто и двайсет, да не се объркате с
инфекционната лаборатория.
И изчезна. И схемата изчезна. А и вампирът се беше изпарил междувременно.
А ние останахме… гледайки безмълвно крачещите, като че ли бяха привидения, адепти
на Смъртта. Стана ни страшно!
— Ще търсим ли библиотеката? — попитах аз, кой знае защо, шепнешком.
— Толкова ли ни е изтрябвало? — също така шепнешком уточни Юрао.
Навярно и той се опасяваше да не обърка библиотеката с лабораторията.
— Аз запомних обратния път — зарадва ме офицер Найтес, и стряскайки се от шума на
собствените си стъпки, ние тръгнахме да се връщаме.
Кабинетът го намерихме! Втурнахме се вътре, затворихме вратата и с облекчение
издишахме. И след всичко видяно, мен ме безпокоеше само един въпрос — и как Риан е учил
тук цели дванайсет години?!
— Зловещо място — озвучи мислите ми Юрао.
— Ужасно, все още ми е настръхнала косата.
— А сега, разказвай — дроу разкопча наметалото си, пристъпи навътре и седна на
твърдия диван до кръгъл прозорец.
— Питай — сваляйки палтото си и премятайки го през облегалката на стола до вратата,
се приближих и седнах до Юрао.
Така добре си седяхме! През тъмния прозорец се виждаше изгряващата червена луна, в
небето кръжаха прилепи, дроу ме прегърна през раменете и аз се преместих по-близо. Беше
приятно, спокойно и за никъде не трябваше да се бърза.
— Ами, на първо място, ме гложди любопитството по повод проклятието, с което са
убили онзи дроу — започна Юрао.
— Ти няма да повярваш — аз се прозях, — една от най-простите формулировки звучи
така: «Да пукнеш дано».
Юрао не повярва. Не, той знаеше, че му казвам истината, него нямаше как да го излъже
човек, но все пак не му се вярваше.
— Така — след известно време произнесе дроу, — тоест, банално, дори не мога да го
нарека проклятие, а чистосърдечно пожелание, и… горкият дроу ритва камбаната?
— Не съвсем — аз се наместих по-удобно, — излиза, че цялата работа е във формулата,
която проклинащият произнася като закрепител.
— Типа, като лепило? — Юрао не можеше изобщо да го осъзнае.
— Типа, като заклинание с насочено действие и със зазаден времеви промеждутък.
Тишина. Леко дръпнатите очи сега наподобяваха почти кръглите очи на трол, а на лицето
се четеше изражение на пълно недоумение.
— Така-а-а — Юрао тежко въздъхна, — сега разказвай за нападението.
Аз разказах абсолютно всичко, влючително и това, че го беше заплашвала разходка в
Бездната. Дроу слушаше мълчаливо, без да ме прекъсва, опитвайки се да разбере с какво си
имахме работа. След това започнаха въпросите:
— Той маг ли е?
— Нямаше колебания на магическия фон — припомняйки си случилото се, отвърнах аз.
— Значи, може да предположим, че това е адепт от вашето заведение?
Този път мислих по-дълго. Спомних си тъмната фигура, неговото поведение в момента,
когато аз бях започнала да произнасям заклинанието за противодействие и стигнах до
извода:
— Не. Ако той беше някой от нашите, той щеше да знае, че произнасям заклинание за
противодействие и да се опита да ми попречи. Разбираш ли, ние зубрим всичко до такава
степен, че разпознаването на произнасяното заклинание или проклятие започва от първите
три думи, така че, не е от нашите.
— Значи, не е маг, не е от вашите, а как тогава не получава рикошет от проклятията?! —
попита Юрао.
За това и аз се бях замислила. Не, с този дроу, когото го бяха проклели с баталното «Да
пукнеш, дано», там всичко беше ясно, но върху мен и Юрао този субект беше използвал
много по-силни проклятия…
  — Още един въпрос — съдружникът ми сурово ме погледна, — ти каза, че ме бил
наградил с проклятието «Целувка на смъртта», нали?
— Да — вече започнах да разбирам какво има предвид.
— Нали помниш онова дело с вампирката — златните очи на дроу се присвиха, — тя
имаше същото проклятие отгоре си, защо ти тогава не прочете заклинанието си?
— Срокът беше минал — честно си признах пред Юрао. — аз не съм маг, а
проклятийник, аз мога да сваля проклятие не по-късно от един-два часа след произнасянето
му.
— Ама че Бездна! — офицер Найтес явно беше разстроен. — А кой може?
— Знам със сигурност, че лорд-директорът може — замислено отговорих аз. — Тесме,
едва ли, той също е лишен от магия.
— А лорд Мерос?
— М-м-м, съмнявам се, че той разполага с нужните знания — и тук се роди въпросът — а
откъде магистър Тьер разполага със съответните знания? — От всички, които познавам,
само Риан.
Ние отново замълчахме, а след това Юрао отново попита:
— Значи, чисто теоретически нещата изглеждат така: ние сме тук, а проклятийникът с
обидения, тоест, разстроения си корем — някъде там? — аз престанах да дишам, а Юрао
продължи: — Заклинания за противодействие той не знае, доколкото схванах. Тьер едва ли
ще му помогне и излиза… Няма да ни е трудно да го намерим, този посерко!
— Той ще трябва да се обърне към лечител! — аз подскочих. — Трябва да се връщаме в
Ардам!
— Аха, а сега седни и се успокой — изпухтя дроу, — ако бяхме в Приграничието, аз бих
изпратил съобщение на нашите, но от тук няма да стигне. Разстоянието е много голямо.
Аз седнах. Беше ми неспокойно на душата за Риан.
Ние помълчахме още малко, а след това Юрао замислено подхвърли:
— Не мога да разбера, защо Еллохар така се тръшка. Създава се усещане, че той нещо
знае и не казва, или че покрива някого.
Аз имах приблизително същите усещания, но не можех да разбера какъв беше проблема…
въпреки, че от директора на Школата за Изкуството на Смъртта всичко можеше да се очаква.
В този момент се разнесе звън, и звънеше определено някъде откъм наметалото на дроу, а
след това се чу странно ехо.
— Шейдер ме вика — Юрао се намръщи, — а мен ме няма! Ох, ще ме пили на главата
началството…
Замълчахме. След третото повикване дроу изруга и попита:
— За каква бездна ти изобщо извика Еллохар?
— То и аз не исках, наистина, но нямах кой знае какъв избор — на мен самата ми беше
съвестно.
— Да беше прокълнала нападателя и готово! — скастри ме Юрао.
— Аз не знаех той маг ли е или не, а ако беше маг, щеше много бързо да се отърве от
проклятието ми.
— Лорд Еллохар не се избави бързо— припомни ми партньорът.
— Еллохар не се опита да се отърве, той търсеше заклинанието за противодействие —
поясних аз.
— Лошо.
Вратата се отвори без да се почука и влязоха два вампира. Зяпнаха ни с почервеняващи
очи. Първият вече го познавахме, а вторият реши да се представи:
— Иктамус Оргин, на вашите услуги.
— Излъга два пъти — мързеливо отвърна Юрао, — нямаш никакво намерение да ни
оказваш каквито и да било услуги и не се казваш Иктамус.
Вампирите мълчаливо се изнизаха навън, а иззад притворената врата се чу възмутеното:
— Но как?
И недоволното от Влад:
— Аз ти казах.
Ние с партньора си спогледахме, явно и на двамата ни дойде едва и съща забавна мисъл
— „Това е само началото“.
Така си и беше! Вратата се отвори за втори път, влязоха трима — същите тези вампири и
заедно с тях стройна миловидна тъмна, явно родом от Хаоса, а зад вратата се бяха стълпили
най-малко още десет адепти.
— Тъмни дни — оказа се, че девойката има леко дрезгав и много приятен глас.
Ние мълчахме, адептите чакаха. Те се отказаха да чакат първи:
— Ще позволите ли да ви поканим да вземете участие в един експеримент, лорд
Найтес? — лукаво се поинтересува момичето.
Юрао нагло се тросна:
— Не.
Миловидното личице моментално се сдоби с внушителни кучешки зъби, а след това
тъмната заплашително изсъска:
— На мен не ми отказват!
И какво, според вас каза дроу? Дроу нагло изтърси:
— Лъжеш.
Адептите на Смъртта за първи път откакто бяхме дошли в школата престанаха да
напомнят привидения и зашушукаха, хвърляйки погледи към сглупилата девойка. Май че
нечия репутация се трещеше по шевовете.
— Аз съм Ерха! Всички знаят, че думата на Ерха е закон! А ти си всичко на всичко жалък
дроу и ти ще си платиш за думите, елфийски изрод!
„Жалкият дроу“ весело ми намигна и не особено тихо, а направо така, че всички да чуят,
ми прошепна:
— Учи се, Дея, ето какво значи ефективен флирт — и към адептката: — Малката, аз вече
на всичко съм съгласен.
Адептите ги покоси пристъп на смях, „малката“ се покри с петна, Юрао отчаяно се
стараеше да не се разкикоти.
Ерха се опита да каже още нещо, но в крайна сметка изсъска:
— Ние пак ще се срещнем!
Юрао със смях подхвърли в отдалечаващия се гръб:
— Ардам, пресечка „Тъмен ужас“, номер двеста и четири, апартамент седемнайсет. Ще
те чакам, красавице.
  Адептката на смъртта се спря, обърна се, и облъчвайки Юрао с убийствен поглед, просъска:
— Ама аз наистина ще взема и ще дойда, дроу!
— Искрено се надявам на това — с хитра усмивка отговори офицер Найтес.
Когато вратата се затвори, Юрао подскочи, отново отвори многострадалната врата,
примами някого с пръст и почти веднага влезе онзи, първият вампир — Влад.
— Слушай — Юрао изглеждаше леко смутен, — а тази Ерха от кой клан е?
Вампирът разбиращо се усмихна и все пак отговори:
— Не клан, род.
— Род? — съдружникът ми неволно се намръщи. — Хаос?
— ДарГарайски домейн — „зарадва“ го вампирът.
Дроу окончателно посърна, тежко въздъхна и тъжно промърмори:
— Трудностите закаляват характера.
След видяното аз имах само един въпрос — а какво ще стане с Янка?
За щастие, времето на нашето принудително пребиваване в Школата за Изкуството на
Смъртта беше към своя край.
Избухна син пламък.
От него излезе доволният и щастлив магистър Еллохар. Подсвирквайки си нещо весело,
той се спря, виждайки вампира, и попита:
— Какво стана с наказанието?
Пребледнелият представител на кръвосмучещите мълчешком ни напусна.
— Така-а-а — Еллохар раздвижи раменете и шията си, — Тараг.
Духът на смъртта се материализира във въздуха.
— Давай, разказвай — бодро заповяда магистърът.
Аз простенах, със закъснение спомняйки си възможностите на Дара, Юрао неразбиращо
зяпаше как Тараг се изпарява, оставяйки на своето място нашите умалени копия и в ускорен
режим демонстрира всичко, което се е случило с нас в школата. Особено весело магистърът
се смя на нашето стремително отстъпление в неговия кабинет, но по време на беседата се
ослушваше с повишено внимание. Някои фрази дори си ги превъртя два пъти.
— Риате, ти ме плашиш — завършвайки с прослушването, измърмори лорд Еллохар.
— А вие ме дразните — не си замълчах аз.
— Е, то това от само себе си се разбира — самодоволна усмивка и насмешливо: — Та
накъде сега, господа частни детективи?
На мен въпросът не ми хареса. Аз очаквах, че ще се появи Риан, а щом го нямаше, нещо
не беше наред.
— Ой, и кой тук бледнее и си хапе устните? — магистърът се разсмя. — Твоят Тьер се
наслаждава на вечерния си крос. Обича той да потича, нали разбираш. Но ти не се
притеснявай, като се натича до насита, при теб ще дойде.
Напрегнато се взрях в Еллохар, а той продължи да иронизира:
— А може и да не дойде при теб, щото то от теб какво може да очаква, Риате, освен
поредното изясняване на отношенията.
Този път аз се изчервих.
— Аха-а-а — Еллохар явно се наслаждаваше на ситуацията, — значи аз съм прав и
повишената агресивност на Тьер е свързана с теб. Жестока жена! Да беше видяла какво той
сътвори със Заклинателите, щеше да се засрамиш!
Аз не се засрамих, аз се ядосах и изсъсках:
— Знаете ли какво!..
— Какво? — все така подигравателно попита магистърът.
— Пренесете ни в Ардам! — изкомандвах аз, изправяйки се.
Но на някого тук му беше все още весело и този някой язвително се поинтересува:
— А може пак в спалнята на Тьер, а? На мен не ми е трудно.
— Ще ви прокълна — троснато обещах аз. — И то така ще ви прокълна, че няма да
можете да го свалите!
Между другото, след формулата, която получих наскоро, напълно реална заплаха. Еллохар
престана да се смее, аз погледнах към Юрао и моментално забравих за магистъра. Защото
лицето на партньора беше много странно. Забелязвайки погледа ми, дроу поясни:
— А той излъга, Дея. Тьер там явно не бяга просто така и след кроса няма да дойде при
теб.
Магистърът обаче не показа и капка смущение, а само насмешливо провлачи:
— А това е рядък дар, дроу — и продължи заплашително: — Пази го и не се свързвай с
адептките на Смъртта… има по-голям шанс да оцелееш.
Юрао разбра намека, но Еллохар не му даде време да отговори, а вече със сериозен тон
заповяда:
— Предай на Шейдер да не се пъха между шамарите, докато виелицата не стихне. А тя
ще спре, едва когато всичко свърши. Свободен си — а след това се обърна към мен и отново
саркастично: — А ти в академията, прелест моя, Дара ще те наглежда.
В следващият миг ме обхвана син пламък.
В Ардам наистина бушуваше снежна буря. И такава виелица в този край още не бяха
виждали. Гърмеше небето, озарявайки се с алени мълнии, дрънчаха под ударите на стихията
стъклата на прозорците, зловещо виеше вятърът. Страшно!
Известно време стоях до прозореца на моята спалня, където ме беше пренесъл лорд
Еллохар, гледах снежното безумие и размишлявах над случилото се, а след това тихо
повиках:
— Дара…
— А? — отзоваха се съвсем близо до мен и духът на смъртта се материализира на
перваза.
С мъка сдържах изплашения си писък и осъдително я изгледах.
— Аз съвест нямам — напомни ми Дара. — Та какво там искаше да ме попиташ?
Успокоявайки се, тъй като да се нервирам си беше чисто губене на време, аз направо
попитах:
— Тесме в академията ли е?
Притваряйки очи, дара помълча, а след това отговори:
— Не.
Тоест, цялата лаборатория и черновите на магистъра са на мое разположение!
— Това е чудесно — казах аз, и намятайки топъл шал, се запътих към лабораторията на
магистъра.
— Ти накъде така? — възмути се духът на смъртта.
— В кабинета на Тесме — невъзмутимо отвърнах аз на летящата отстрани Дара, докато
крачех по безлюдния коридор.
— В общежитието ли?
— В лабораторията.
— Да-а-а, хм. А той там е накачил куп охранителни заклинания…
— А аз си имам теб — като че ли се бях заразила с наглост от лорд Еллохар.
Духът на смъртта помълча малко и някак подозрително коварно заяви:
— Извинявай, тази вечер имам един куп работа.
Аз се спрях, изгледах Дара изпод вежди и нанесох съкрушителния удар:
— Ще ти разкажа за какво се скарахме с Риан.
Червените очи ярко пламнаха и духът на смъртта раздразнено се поинтересува:
— И дълго ли ще стоиш тук? Да вървим, имаме малко време!
А Тесме се беше постарал славно — чертежи, схеми и формули бяха надраскани не само
по дъската, но и по стените, на чиновете и даже на пода. Той беше разложил всеки кристал
на съставните му части и на един от разпръснатите листове, аз прочетох вече познатото ми
„Анахема“, но почти нищо друго магистърът не беше успял да изясни.
— Да-а — провлачи Дара, — не очаквах такова нещо.
— А аз очаквах нещо повече — посърнало промълвих аз.
— Например?
— Ами например… Не зная — стана ми някак тъжно, — например, очаквах, че Тесме ще
е изяснил всичко и ще е измислил заклинанието за противодействие.
Заобикаляйки разпръснатите листчета, аз стигнах до първия чин, на който беше оставена
голяма, разтворена на средата тетрадка. И в момента, в който погледнах в нея, забравих
всичко на света!
„И ето че аз отново се сблъсках със силата на човешките проклятия — гласеше първия
ред, а аз самата не забелязах как седнах на чина, зачитайки се в резкия почерк на Тесме. —
Всичко гениално, както се оказа, наистина е просто, и това е невероятно. Формулата на
„катализатора“, както го нарече Риате е невероятна по своята същност — за първи път се
сблъсквам с толкова статична структура. Ако догадката ми е вярна, то „катализаторът“ е
толкова по-ефективен, колкото по-силни емоции са били вплетени в него. По този начин,
даденото проклятие може да променя нивото на въздействие от първи до тринайсети
изключително и само благодарение на емоционалното захранване“.
— Бездна! — удивено възкликнах аз.
— Какво там? — Дара, скръстила крака, беше седнала направо върху бюрото.
— Ужас — тихо отговорих аз на възродения дух на смъртта.
Отбелязвайки страницата в тетрадката, аз започнах да прелиствам замислено записките
от самото начало. И веднага следващата фраза ме накара да си стигна:
„Проклятието на рода — едно от най-силните човешки проклятия, унищожава всички
представители от избрания пол да четвърто коляно. При особени случаи — до седмо“.
Сърцето ми, кой знае защо, се сви.
  — Дарррра — у мен беше възникнало едно лошо подозрение, — а можеш ли да ми
донесеш една книга от библиотеката?
— Коя? — духът на смъртта днес беше странно услужлива.
— Хералдика, ако не се бъркам за наименованието, ние учихме история само един
семестър в първи курс.
— Кажи какво искаш да знаеш, аз за разлика от теб прекрасно познавам историята.
— Така ли? — всъщност, предложението й ми хареса. — Можеш ли да ми изброиш
аристократичните родове, които заедно с императора са напуснали Световете на Хаоса и са
участвали в завоюването на новите територии?
Дара, след кратък размисъл, започна да изброява:
— Анге, Хейт, Рогет, Алсер, Тьер, Нгрем, Енхато, Ноерх — това са тези, които
принадлежат към висшата аристокрация, тоест, които са в родствени отношения с
императора.
— Така, добре, а сега?
— Какво?
— Какво е положението с тези аристократични родове сега, освен рода Тьер. Останалите
и до днес ли съществуват?
— Алсер, Ноерх… и, и Тьер — Дара странно ме погледна.
А аз потресено гледах Дара! На мен все по-малко ми харесваше тази история. И аз
осъзнах, че е желателно да поговоря с Риан за своите подозрения колкото се може по-скоро.
Обаче взе и се случи нещо непредвидено.
— Тесме! — изсъска Дара.
Аз подскочих от чина, върнах тетрадката в изходно положение и… замрях, очаквайки
поне някаква помощ от възродения дух на смъртта.
— В шкафа — прошепна тя. — Той не е сам.
И аз затичах към шкафа, напъхах се в него, а вратата я притвори Дара, оставяйки ми
малък процеп, а след това аз седнах и наострих уши да чуя какво се случва, само че през
грохота на собственото ми сърце, се оказа, че това изобщо не е лесно.
Тесме наистина не беше сам — след стремително нахлулия в аудиторията магистър
вървяха двама Безсмъртни, а след тях, на пламтяща огнена примка се движеше… Заклинател.
— Нямате много време, магистър — гласът на Риан аз можех да го позная дори такъв
хладен и мрачен.
— Да, да, разбира се — преподавателят с накъсани припрени движения стигна до средата
на аудиторията, а ако съдим по погледите, които хвърляше към лорд-директора, се създаваше
усещането, че той ужасно се бои от него в този момент.
Заклинателят беше доведен до дъската, там грубо го блъснаха на колене. Устата на скаена
беше омотана от същата тази огнена примка, а по бузите му течаха кървави сълзи. В Тъмната
империя от скаените се боят и ги ненавиждат, но сега изведнъж ми стана жал за него…
— Дара — изръмжа лорд-директорът, — дай достъп за преместване на Еллохар.
Отговорът на възродения дух ме удиви силно:
— Само на горните равнища, милорд.
— Добре — отвърна той и накара Тесме да побърза: — Започвайте.
— Аз съм готов — преподавателят чевръсто се приближи.
  Риан, който стоеше до Заклинателя се наведе към пленника и изсъска:
— Една невярна дума, скаен. Само една невярна дума, и ти ще ме молиш за разходка до
Бездната!
Заклинателят веднага закима, целият тресейки се от ужас. Да, аз някак бързо бях
забравила какво представляват всъщност Безсмъртните.
Рязко дръпване и примката отпусна тялото на Заклинателя и му позволи да говори.
— Кой? — зададе първия си въпрос лорд-директорът.
Скаенът се разтрепери, изплю собствените си, явно вече избити зъби и изхърка:
— Ние не знаем името му. Всичко, което ни е известно е, че е приближен на императора.
— Лош отговор — убийствено спокойно произнесе Риан.
От неговия глас косата ми започна бавно но уверено да настръхва…
— Аз не зная — изкрещя скаенът, опитвайки се на колене да отпълзи по-далеч от
Безсмъртния. — Не зная! Той предложи сътрудничество, ние се съгласихме! — И започна да
умолява: — Моля ви, повярвайте!
— Аз не казах, че отговорът не е верен. Ако се беше опитал да излъжеш, вече щеше да си
мъртъв — леден, учтив тон на истински аристократ, — аз казах, че отговорът е лош. Ти не
желаеш да ни помогнеш, скаен. Това е лошо, за теб.
Аз повече не исках нито да виждам, нито да слушам. Закривайки лицето си с ръце,
просто се опитах да изхвърля от главата си това изражение на абсолютен ужас, появило се на
лицето на скаена, след думите ва лорд-директора.
— Лорд — заекващият глас на Заклинателя, — лорд…
— По-дро-бно-сти — подигравателно и на срички проточи Риан. — Мен ме интересуват
подробностите. Местата на срещите, предадените съобщения и подобни неща аз мога да
разбера и от втория оцелял. А ти си единственият, който се е срещал с тази твар.
Вратата се отвори, чуха се бързи стъпки и, вдигайки глава, аз видях влизащия магистър
Еллохар.
— Вторият вече го обработват — магистърът просто излъчваше добро настроение. — Как
върви при вас? Тьер, струва ли ми се или малко си се престарал — на човека косата му е
побеляла.
— Как да ти обясня, по пътя за Ардам те се спрели да си починат — в гласа на лорд-
директора се улавяше какво му струва да не побеснее окончателно, — при върколаците.
Лорд Еллохар моментално престана да се усмихва. След това тежко въздъхна и… застина,
като че ли забравил да изпусне въздуха. Но все пак издиша, след това отново си пое въздух и
с полузатворени очи попита магистър Тьер:
— Ти… отдавна ли го разпитваш? — след което светкавично обърна глава и светещите
със син пламък очи погледнаха точно към мен.
Отново закривайки лицето си с ръце, аз просто чаках развитието на събитията. Нямаше
никаква възможност да им повлияя.
Скръцна разтворената вратичка на шкафа и се чу удивеното:
— Дея?!
Защо не можех да потъна в земята? Искаше ми се просто да потъна в земята!
— Риате! — възмутено от Тесме.
Ужасно ми се искаше да потъна в земята.
  — Да-а-а, адептка, вие все повече и повече ме изненадвате — лорд Еллохар не пропусна
възможността да се погаври. — Риате, вие с такива способности, трябва да мислите не за
частни разследвания, а да планирате кариера в тайните служби. Далеч ще стигнете, Риате.
Искаше ми се да прокълна лорд Еллохар, а пък след това, да потъна в земята!
— Достатъчно — ледената заповед на Риан затвори устите на всички и на мен на първо
място. А след това тихо и много ласкаво ме попита: — Дея, с теб всичко ли е наред?
Аз мълчешком кимнах, продължавайки да държа ръцете си пред лицето.
— Наистина ли? — настоятелни нотки в гласа.
Аз отпуснах ръцете си, над рамото на приклекналия до шкафа магистър погледнах към
Тесме, потреперих, то всеки би потреперил от поглед като неговия, и прошепнах:
— То така се получи, че аз…
— После ще ми разкажеш… ако искаш — мен внимателно ме взеха на ръце, измъкнаха
ме от шкафа, пуснаха ме да стъпя и прошепнаха едва чуто: — Съжалявам, че ти видя това.
Изви се адски пламък.
Когато угасна, аз стоях посред спалнята си.
Въздухът затрептя, пред мен се появи разстроената Дара и жално промълви:
— Ще ми трият сол на главата.
А на мен? Съдейки по поведението на лорд-директора, на мен изобщо нямаше нищо да
ми кажат за случилото се и това леко ме напрягаше. От друга страна…
— Дара, ти можеш ли да предадеш нещо на Тесме?
Духът на смъртта кимна, гледайки ме заинтересовано. А аз отидох в учебната стая, седнах
на бюрото и започнах припряно да пиша:
„Формулата на катализатора е: „Анахема адаенесе ет дактум даенас секее ородусмун
фиерри“. Успях да я науча, тъй като проклятийникът ни нападна, мен и Юрао. Вашите
изводи, по повод това, че формулата усилва са съвършено верни, тъй като тя позволява да
направиш смъртоносни дори най-простите проклятия от първо ниво.“
Аз протегнах листчето на Дара и помолих:
— Предай му го, моля те.
Възроденият дух на смъртта се изпари. На мен ми оставаше само да чакам Тесме или
лорд-директора.
И се наложи да чакам дълго. Аз успях и да се повъргалям в гостната с книга, в която
двайсет пъти прочетох една и съща страница, докато не ми светна, че даже не осъзнавам за
какво става дума в написаното. След това отидох до столовата, за да нахраня Късметчето, всъщност, едва котето видя вратата на столовата, се изхлузи от ръцете ми и по-нататък се
оказа, че моите услуги не са необходими, тъй като в мига, в който готвачките го видяха, се
разнесе: „Ох, миличкото косматичко пухче, огладня ли?“
Така че, обратно в стаята се върнах сама и ми беше съвсем тъжно. Отново взех все същата
книга по криминалистика, отново седнах в креслото, но не успях дори да я отворя на
нужната страница, когато се изви адски пламък.
Магистърът излезе от огъня и пламъкът веднага угасна. След това Риан свали качулката,
развърза и свали наметалото си. Рязко движение с ръка и маската се изпари от лицето му, откривайки умореното и леко тъжно лице. Лорд-директорът беше останал само по тънък
черен пуловер и черен панталон… а аз винаги се бях питала, какво ли носят Безсмъртните
под своите плащове. Отмятайки с ръка разрошената си коса, Риан се приближи до мен, седна
в съседното кресло и едва след това погледна в очите ми. Аз наведох поглед, защото мен…
ме беше срам.
— Тесме иска да поговори с теб — наруши мълчанието лорд-директорът.
Аз си замълчах.
— Ако не искаш да говориш с него, аз няма да те карам.
Скришом хвърлих поглед към Риан, но той изведнъж ми се усмихна. И аз бих се
усмихнала в отговор, но, кой знае защо, не ми се искаше особено.
— Аз много ли те изплаших? — тих и напрегнат въпрос.
— Какво стана с този Заклинател? — на свой ред попитах аз.
Магистърът премълча. Впрочем, то и така си беше ясно без думи.
— Този проклятийник, който ви нападна — наруши тягостното мълчание Риан, — той е
трябвало да се срещне със Заклинателите. Но не е стигнал, загинал е по пътя.
Пробяга ми страшна мисъл — аз съм убила човек.
— Не, не ти, Нощната стража, както стана ясно, Окено решил да ви догони… не успели
да се намесят, защото се оказали на мястото, когато вас ви пренасял с огнен портал Еллохар.
Още една следа се беше прекъснала. Лошо.
— Ти вече си успял всичко да изясниш — отбелязах аз.
— Кой знае защо, на мен ми е по-лесно да задействам всичките си възможни
информатори, отколкото да попитам теб — призна си магистърът.
Аз тъжно се усмихнах и неочаквано даже за себе си, се поинтересувах:
— А на теб не ти ли беше страшно да учиш в Школата за Изкуството на Смъртта?
На мен топло ми се усмихнаха и отвърнаха очакваното:
— Не.
Да, отговорът беше предвидим, но слабо информативен.
— Знаеш ли, би ми се искало да направя учебния процес в нашата академия поне
наполовина толкова интригуващ, колкото в Школата за Изкуството на Смъртта — добави
Риан.
— Там е страшно — не се съгласих аз.
— Адептите на смъртта биха се заели да те убеждават в обратното и биха ти казали, че
тук се зубри прекалено много — парира магистърът.
Зад вратата се разнесе мяукане. Ставайки, аз пуснах Късметчето, котето, смешно
клатушкайки се заради натъпканото коремче, с мъка дойде до креслото ми и взискателно
изсъска, намеквайки, че сега се налага и да го вдигна. Сядайки в креслото, аз наместих
котето на коленете си, замислено почесвайки го зад ушенцето. Късметчето блажено
мъркаше.
— Скоро ще започне фойерверкът — промълви Риан. — Би ми се искало ти да го видиш.
Ставайки и държейки Късметчето на ръце, аз се приближих до прозореца. Виелицата
вече беше свършила, на небето светеха звезди и двете луни, отдалеч се чуваше музика, всички
се готвеха за празничната нощ.
А аз бях уморена и ми си искаше просто да поспя.
Риан се приближи, застана съвсем близо зад гърба ми, но без да ме докосва и тогава аз се
реших да попитам:
  — Та защо Заклинателите бяха тръгнали към Ардам?
Дланите му внимателно се отпуснаха на раменете ми, плъзнаха се надолу по ръцете,
прегърнаха ме през талията.
— Аз не искам да говоря за това — едва доловимо прошепна Риан. — Това не е
съществено. Поредният враг на империята, поредната битка за спасението на императора. Аз
съм уморен. Уморен съм безкрайно да се сражавам с поредните врагове и да отблъсквам
постоянните заплахи за благополучието на Тъмната империя.
Задавена въздишка и прегръщайки ме силно, магистърът добави:
— Аз искам да съм с теб, да виждам усмивката ти, щастливите ти очи, … а не страх,
както сега.
Тогава задавено въздъхнах аз, стараейки се да забравя онзи Заклинател и разпитът, който
му бяха устроили. Стараейки се да забравя убийствено спокойния глас на Риан и огнената
примка, и мъченията, които беше изтърпял скаенът…
— Ела тази вечер с мен — почти молба, — обещавам да се държа достойно, лейди Риате,
да не ви докосвам и с пръст и да не ви замесвам в съмнителни начинания. Само ти, аз и
първата празнична нощ.
И въпреки това, не ми се искаше да отивам. Изобщо.
И тогава Риан добави:
— Ще вечеряме… аз днес не успях нищо да хапна.
Обръщайки се, му хвърлих възмутен поглед и директно попитах:
— Не си успял?
— Не можах — отговори без увъртане магистърът. — След вчерашното… просто не
можах.
На мен ми остана само да промълвя:
— Чакай, ще се преоблека.
И премествайки котето на перваза, аз отидох да погледна какво още имаше там в
куфарите. Това, че изрових от чантата черно блестящо кожено палтенце ме зарадва, не ми се
искаше, обаче да мисля за цената му. Измивайки лицето и ръцете си, аз набързо си разресах
косата и държейки палтото в ръце се появих пред лорд-директора с думите:
— Готова съм.
Изви се адски пламък.
Когато огънят угасна, стана ясно, че по ресторации лорд-директорът няма намерение до
ме мъкне повече — намирахме се във вече познатата ми стая с три стъклени стени. От друга
страна, нали ми бяха обещали „без съмнителни начинания“.
— Особени изисквания към вечерята имаш ли? — Риан внимателно измъкна от ръцете
ми шала и палтото.
— Едва ли твоят готвач владее кулинарната магия — с усмивка отбелязах аз.
— А ти искаш ли нещо конкретно? Пастет от черна гъба?
Аз се приближих към прозрачната стена, взирайки се в блестящия императорски дворец и
мечтателно въздъхнах.
— Да можеше златен бульон и крем от извара за десерт…
— Вино по мой избор? — поинтересува се Риан.
— Аз не разбирам от вина — честно си признах аз.
  Магистърът се приближи, взирайки се като мен в двореца и попита:
— Харесва ли ти?
— Само да му се любувам отдалеч — искрено отговорих аз.
— Не ми омръзва да ти се възхищавам — прошепна Риан.
Изви се адски пламък.
За кратко ме оставиха сама. След малко се отвори вратата, появиха се слуги, които
покланяйки се, започнаха да сервират масата. Слугите бяха десетина, със задълженията си се
справиха бързо и отново покланяйки се, изчезнаха, затваряйки вратата.
Изви се адски пламък.
Пред мен, когато се обърнах, чувайки рева на огъня, се появи удивителна картина — лорд
Тьер, с огромен букет черни първоцвети, пристъпи към мен, протягайки прекрасните цветя, които дори за този кратък за миг вече бяха изпълнили цялото пространство със сладък
аромат.
— Но… — само можах да промълвя аз.
— Лейди Анриссия…ем… Царапка каза, че това са ти любимите.
— Благодаря — издишах аз, прегръщайки невероятния букет. — Те наистина са ми най-
любимите.
Риан топло ми се усмихна. След това, кой знае защо, се намръщи, гледайки букета, а след
това бързо излезе. И тъй като вратата не беше затворена, аз чух думите му, отправени към
някого:
— А какво там още с цветята трябваше да се направи? Ти ми каза, но аз не те разбрах
веднага.
Стоях и се опитвах да осъзная случващото се. То не се осъзнаваше изобщо.
В коридора се чу нечий приглушен глас и отговора на Риан:
— А-а-а… Аз и така се сетих, че нещо съм забравил.
Това ме поизплаши. С опасение очаквах нещо не особено приятно и гледах към вратата.
Тя се отвори, влезе магистъра, а… в ръцете му — прозрачна ваза с вода.
Виждайки изражението на лицето ми, Риан с тревога попита:
— Нещо не е ли наред?
— Не, не, всичко е прекрасно — да-а-а, сама себе си бях започнала да плаша. Въпреки че
ме беше заинтригувал един момент: — Риан, а ти преди подарявал ли си цветя на
момичетата?
— М-м-м — лорд-директорът постави вазата на масата и с нежелание отговори: —
Например, сам да ги набера и да ги отнеса, не. Букетите им се изпращаха при подходящ
случай и без моето участие. Теб нещо подразни ли те?
— Напротив — опитах се да скрия усмивката си, вдъхвайки аромата на цветята, — на
мен, всъщност, ми е много приятно.
И тогава си спомних, че той изобщо не е ял. Припряно се приближих към масата,
внимателно пъхнах букета във вазата, нагласих го така, че добре да изглежда и след това
седнах. Премествайки стола ми, лорд Тьер седна срещу мен и се протегна към бутилката с
вино. Наливайки в чашите, той ми протегна моята и произнесе тост:
— За теб.
— Пак ли? — все пак се възмутих аз, внимателно взимайки чашата.
  — Винаги — Риан се усмихна и повтори: — За теб.
Виното дъхаше на лято и беше сладко, с едва доловима киселинка. Удивително вино… а и
освен това, мирисът на първоцветите, който опияняваше със всеки дъх… и аз не се усетих
как допих всичко до дъно, но за сметка на това, го почувствах веднага.
— То е коварно — Риан отново напълни чашите. — Но е леко и опиянението бързо
минава.
Надявах се да е така, тъй като букетите мигом станаха два. А след това си спомних, че
също не съм обядвала и се протегнах към похлупака, който беше върху блюдото пред мен. За
мое искрено учудване, отдолу се намираше същият този толкова сложен за приготвяне златен
бульон!
— Майстор Шален предава най-добрите си пожелания и искрено се надява, че на теб ще
ти хареса неговият малък кулинарен експромт — с усмивка произнесе Риан.
— Тоест, готвачът на „Златната арфа“ е приготвил това лично за мен? — недоверчиво
уточних аз.
Риан, вече дъвчещ активно нещо от своята чиния, като че ли съвсем леко запечено месо,
глътна малко вино и меко произнесе:
— Дея, като се има предвид моето положение, който и да е готвач в столицата ще бъде
щастлив да изпълни всеки твой каприз, но що се касае до майстор Шален, той искрено се
радва да ти угоди, изключително от чувство на дълбока и искрена благодарност.
— А за какво трябва да ми е благодарен?! — учудих се аз и не мога да кажа, че това беше
особено трезво учудване, тъй като виното наистина се оказа коварно.
— Ти го спаси от разорение — просто отвърна Риан. — Ако в „Златната арфа“ някой
беше умрял от кървава треска, заведението щяха да го разрушат и изпепелят с драконов огън.
А благодарение на твоята намеса, стана очевидно, че се касае само за проклятие… Между
другото, лорд-харг Норг се вдигна на крака практически веднага и също ти е много
благодарен за спасението си…
Пауза. Магистърът отново отпи от виното си и се зае с вечерята. А аз така и не можех да
разбера какво го тревожи толкова. Риан, забелязвайки моят въпросителен поглед, добави:
— Норг напусна столицата заедно със семейството си.
Хубаво, след това щях да го разпитам. И аз също се отдадох на резултата от кулинарната
магия. А майстор Шален, оказва се, готвеше по-добре даже и от Тоби, още от първата лъжица
разликата беше очевидна.
— Още вино? — попита ме Риан и ние вдигнахме напълнените от него чаши. — За теб —
произнесе магистърът любимият си тост.
— За нас — плахо предложих аз.
— Прекрасен тост — усмивката му ме опияняваше повече от виното, — за нас!
Странно, виното беше все от същата тази бутилка, но вкусът — абсолютно различен.
Сладък, наситен, вече без киселата нишка, но леко тръпчив. Единствено, Само дето се пиеше
все така леко, че аз и не забелязах как изпразних чашата до дъно.
— На мен сигурно ми стига толкова — решително отдалечих от себе си чашата,
проблеснала в светлината на свещите, — иначе няма да видя фойерверка.
— По повод фойерверка — имаме два варианта: можем да се качим на покрива на
къщата, обзорът от там е чудесен, или да идем на площада, какво избираш?
Риановете станаха двама и букетите, и май че и чиниите с крем от извара…
— Дея — тихо се обади магистърът, — с теб всичко ли е наред?
Опитах се да отговоря и осъзнах, че с речта също възникват трудности.
— Така-а-а — провлачи Риан, — това вече е интересно.
Ставайки, той премести стола и приборите си и седна съвсем близо до мен. Усмихна се,
докато гледаше бавно изчервяващата се от срам мен, а след това сам взе решение:
— Фойерверкът ще го гледаме от покрива — и по-добре се вижда, и шумът е по-малко,
нали?
Мълчаливо кимнах, стискайки очи, защото да, Риановете бяха двама.
— Сега всичко ще отмине — леко докосване с устни по косата ми, — а и ти ми харесваш
такава.
— К-каква? — заеквайки попитах аз.
Вместо отговор, получих нежна целувка и въпрос:
— Да те нахраня ли?
— Н-н-не, аз сама — решително се отдръпнах и с надежда погледнах към чинията.
Надеждата умря първа — чиниите все още бяха две.
— Какво коварно… вино — изпелтечих недоволно аз.
— Много — загадъчно потвърди магистърът, взимайки в плен ръката ми и нежно
целувайки всеки пръст, — но вече трябва да те пусне, въпреки че… на мен всичко ми
харесва.
На мен също ми харесваше, независимо от усещанията от виното.
— Ти не се нахрани — внимателно издърпах ръката си. — А до фойерверките още много
време ли има?
— Не — той пусна ръката ми, но неговата собствена длан сега леко галеше косата ми.
— Тогава побързай — разпоредих се аз.
И се опитах да взема в ръка десертната лъжичка, която по идея трябваше да е една, но
поради някаква причина, пред очите ми се въртяха три! Магистърът припряно ядеше,
гледайки ме с ъгълчето на очите си. Всъщност, какво там ъгълче, Риан ме зяпаше без да
отмества поглед… по-точно, и двамата Рианове.
И почти като насмешка прозвуча предложението му:
— Още вино?
— Не — аз скръстих ръце на гърдите си и се облегнах назад на стола, — на мен ми беше
повече от достатъчно.
— Не искам да пия сам — и чашата ми пак се оказа пълна, — освен това този тост
заслужава вниманието ти.
С любопитство гледах Риан, вече, за щастие, само един. След това любопитството се
смени с подозрение, а след това осъзнах, че за подозрение няма причина. След това ми
подадоха пълната чаша и аз, поради някаква причина, дори не отказах, а после… Риан
изведнъж се оказа толкова близо и аз чух задавения му шепот:
— Пия за това, в очите ти никога вече да няма сълзи… Аз съм готов на всичко, само и
само ти никога повече да не плачеш, Дея.
На мен ми спря дъха.
И тогава на вратата се почука. Изпразвайки чашата си на един дъх, Риан се изправи и
излезе. А аз, потресена от думите му, бавно, полекичка също всичко изпих, този път дори без
да почувствам вкуса. Изглежда, че Дара наистина беше права — заради мен на него му е сто
пъти по-зле и аз не можех дори да си представя какво му е било миналата нощ, докато
слушаше нестихващите ми ридания…
Риан се върна бързо, седна до мен и гледайки ме с усмивка, обяви:
— Време е. Ти как се чувстваш?
Погледнах го мълчешком, продължавайки да въртя в ръцете си празната чаша.
— Значи, на покрива?
Кимнах.
— Да вървим.
Ставайки, той не ми подаде ръка. Наведе се и ме подхвана на ръце, а след това се изви
адски пламък.
Покривът на градската къща на лорд Тьер се оказа достатъчно плосък, за да може на него
да се разположи уютен полукръгъл диван, малка осмоъгълна масичка и купчина топли
одеяла.
— Чакай малко — помоли Риан.
След това внимателно ме сложи да стъпя и започна старателно да ме омотава в едно
одеяло, второ, трето…
— Стига вече, наистина — помолих за милост, тъй като не можех изобщо да помръдна.
— Нали не ти е студено? — разтревожен въпрос.
Многозначително посочих с поглед пашкула, в който бях станала три пъти по-обемна.
— Но ако ти стане хладно… — започна магистърът.
— Веднага ще ти кажа — уверих го аз, размишлявайки над въпроса, как сега да стигна до
дивана.
Не ми се наложи сама да се придвижвам, мен отново ме вдигнаха на ръце, отнесоха ме и
ме настаниха да седна, питайки междувременно:
— Удобно ли ти е?
— Много — сдържайки усмивката си отвърнах аз. — А ти също ли ще се замотаеш така?
— Защо? — той се наведе, нежно ме целуна по върха на носа. — Аз със сигурност няма
да измръзна, а ти… — подчертано загрижено, — по-добре сега да не се разболяваш. Все пак, заклинанията за противодействие в последните дни бяха прекалено много за една млада
адептка.
  След това той взе от масата пухкава кожена шапка и ловко я нахлупи на главата ми.
— Чувствам се като снежна пряспа — признах си аз в края на краищата.
— Тогава, ти си най-очарователната снежна пряспа, която някога съм виждал — тихо
прошепна той.
Риан седна до мен, прегърна ме през раменете, по-точно през одеялото, до раменете там
беше далече, и обяви:
— Сега.
И веднага небето се взриви с грохот, а след това избухна в ален пламък. Огънят като че ли
обхвана целия небосвод и бавно започна да се разсипва в безброй блестящи златни искри.
— Императорът се забавлява — Риан ме притисна към себе си, — сега ще бъде красиво.
— Според мен и така е възхитително.
— Изчакай следващия залп.
Небето се разцепи!
Взрив, толкова мощен, че се разтърси цялата къща и лъчи светлина, изливащи се от
разцепеното небе, като дъга, като река, изливаща се на земята. Аз изпищях и моят възторжен
писък потъна в шума от хиляди гласове, а небето отново се разтърси.
Цвете!
Огнено, ярко, блестящо така ослепително, че почти ме заболяха очите и почти веднага,
яркият герб на Тъмната империя! След това, с всеки гръм, в небето се появяваха тъмни,
върколаци, вампири, гноми, хора, тролове, нечистокръвни, нечисти, особено красиви
изглеждаха горските дриади и русалките. Всички народности на Тъмната империя оживяваха
в блестящата огнена феерия и никой не беше забравен. А когато огънят изобрази на небето
домовици, феникси и вещици, аз хвърлих учуден поглед към Риан.
— С най-новия указ на императора, дадените народности бяха приети в състава на
жителите на империята.
— Но вещиците… — прошепнах изумена аз.
— Дори ще отворят филиал на Ведическата школа на наша територия.
— Охо!
— Защо се учудваш? — подхвърли Риан. — Императорът е лоялен към всички раси и
правата на всички в империята са равни, с изключение на ограничен брой представители на
висшата аристокрация, не е учудващо, че количеството на преселниците расте.
— Да, но вещиците… — аз определено не можех да осъзная това.
— Разбираш ли — магистърът загадъчно се усмихна, — Еллохар има една-единствена
слабост. Тази слабост има вече четири деца и любим съпруг, който, между другото, не е
последния човек в кралството, но… Тази вещица така и си остана личната малка слабост на
суровия директор на Школата за Изкуството на Смъртта. И когато тя се обърна за помощ,
Еллохар не можа да и откаже, така че, филиалът на Ведическата школа ще е под защитата на
адептите на Смъртта.
След като поразмислих малко, попитах:
— Магистър Еллохар страда от несподелена любов? — не ми се вярваше особено в това,
имайки предвид язвителния му характер и наличието на същите онези розови кюлоти.
— Това не е моя тайна, Дея — отговори магистърът и загадъчно се усмихна,
разглеждайки очите ми.
  Тайнствен Безсмъртен в цялата си хубост. Аз отново вдигнах глава, вглеждайки се в
златистите искри, сипещи се след фойерверка, когато Риан попита:
— Онзи проклятийник наистина ли преследваше дроу?
— Д-да — отвърнах със запъване, учудена от въпроса му.
— Странно — лорд-директорът сега изглеждаше замислен. — Заклинателите не знаеха
нищо за това. Скаените очакваха среща и информация, но… за убийствата на тъмни елфи,
нямаха никаква идея.
И като че ли сега, в това си състояние не бях способна на дълбоки размишления, но едно
нещо не се сдържах да попитам:
— А формулата на катализатора? За нея знаят ли?
— Не — замислено ми отговори.
Неочаквано небето започна да почервенява, аз в този момент гледах Риан и ме
заинтригува лукавата му усмивка.
— Какво става? — попитах аз.
Магистърът ме притисна по-силно и обясни:
— Време е за представлението на кронпринца — и това беше произнесено така, … ами
така…
Аз погледнах към небето, очаквайки подъл номер от лорд-директора по отношение на
кронпринца. Не зная защо между тях присъстваше тази омраза, но на мен това вече изобщо
не ми харесваше. И тогава Риан произнесе:
— За това, че имам среща с друг Безсмъртен знаеха само майка ми, императора и
Драгханаш. В собствената си майка и императора аз съм сигурен, но „братчето“ ми би могло
да се опита… да ми навреди. Сега е мой ред!
От всичко това, аз разбрах най-главното:
— Тоест, ти се опитваш да изясниш личността на организатора на покушението?
— Да, изяснявам я.
Взрив.
Небето се озари от хиляди ярки огънчета, на които аз не обърнах внимание, взряна в
Риан… И се оказа, че съм сбъркала, защото неочаквано лицето на магистъра се покри с
черни издути вени. Вдигнах рязко глава и видях… нещо!
На фона на почервенялото небе със златен огън блещукаше моят портрет, а надписът
отдолу гласеше: „Дея Риате, най прекрасната от девойките в Тъмната империя, официална
избраница на кронпринц Даргханаш“.
— Ссс — изсъска Риан, но веднага се усети и изруга с общоприетото: — Да го вземе
Бездната!
А след това се случи нещо закономерно — лорд-директорът ужасно се разяри и избухна:
— Сам си го изпроси!
Вдигна ръка и на крайчетата на пръстите му заблестяха златни искрици. А след това
взрив.
Ослепителен, по-ярък, отколкото този на императора, и светещо платно, три пъти по-
голямо от предишното… А когато на фона на черното небе се появи изображение на трол с
крив нос, обица в ноздрата и пошла усмивка, всички на площада продължаваха да крещят
„Щастие на младоженците!“, но след това над картинката светна надпис: „Нежно любимата
избраница и годеница на принц Дарг“ и крясъците мигновено стихнаха.
Без виното, аз бих се възмутила, а така… Просто трол и нежно любима избраница, това
беше толкова забавно…
— Обожавам смеха ти — с нежност произнесе Риан.
Върховете на пръстите му отново заблестяха…
Взрив!
Картинката на трола се смени с изображение на върколак в боен ипостас, а над него —
поредния надпис: „И това също е една от възлюбените на принц Дарг“.
Отново взрив.
Последва го просто ярко огнено съобщение върху цялото небе: „Просто нашият принц
обича всички!“
И стремителен калейдоскоп сменящи едно друго изображения на всички раси на Тъмната
империя. А завърши всичко това с картинката на самия кронпринц, обаче с пошлата
усмивчица на трола, вместо неговата аристократична уста. И под тази карикатура надпис:
„Обичам всички“, а над портрета с алени букви: „Обръщайте се на адрес: Императорски
дворец, пети етаж, спалнята на кронпринца“.
Аз ридаех от смях. Желателно беше да прекратя, и изобщо, тази постъпка не беше много
благоразумна от страна на Риан, а и така откровено да се присмивам на императорска особа
също едва ли беше правилно, но не ми се получаваше да спра.
— Сти-и-ига — помолих аз.
— За принца ли ти е жал? — с иронично повдигната вежда се поинтересува магистърът.
— Ко-о-оремът ме боли от смях — простенах аз.
Риан отпусна ръката си, с нежност ме погледна и прошепна:
— Обичам те…
И нов взрив. Но по-слаб от сътворения от лорд-директора, само че с изображението
кронпринцът явно се беше постарал, защото на небосвода лежах аз в много, много
откровено, не точно облекло. Погледът на магистъра се изпълни с мрак, а в следващият миг
моето лице изчезна от картинката, сменявайки се с изображението на надменното лице на
кронпринца! И той, с всичката си тази надменност, лежеше в много откровена женска дреха!
И с женски форми… да, зрелището беше…
Взрив. Небето се озари със син пламък, а на неговия фон със златни букви:
„Край, Тьер, свършено е с теб!“
В този момент, надвиквайки грохота на фойерверка се разнесе мъжки рев:
— Да-а-арг!
Взрив, и три пъти по-ярък надпис:
„Ние с теб ще си поговорим, Дарг. И ще си тръгнеш пълзешком!“
И почти веднага след това вика на лейди Тьер:
— Риан!
Взрив и горящ в червено надпис:
„Изборът на кронпринца е неоспорим, Риан. И аз представих на империята своята
избраница!“
И това в небето, пред очите на всички!
Магистърът глухо спомена отново Бездната, вдигна длан…
  Взрив. „Тази ли?“ — под подигравателния надпис — стрелкичка, показваща пошлия трол.
След това отново взрив и още по-ярко:
„Тъмни дни на кронпринца и неговата избраница!“ и картинка, изобразяваща Дарг, който
прегръща много учудения от този факт трол!
Взрив… но едва започна да се оформя следващата картинка, още едни взрив. Небето
засъска и закипя, откъм планините се спусна плътна мъгла, а в следващия момент на
покрива в искрящ ореол от златен пламък се появи лейди Тьер.
Аз така и застинах, даже усмихвката, която още беше на лицето ми, след като бях
лицезряла неописуемо забавното изражение на искрено учудване на лицето на трола, бавно
се стопи. Но лейди Тьер, дарявайки ме с леко кимване, се обърна към сина си и се започна:
— Предупредих те аз, предупреди те и императорът — ако искаш да се жениш, представи
избраницата си както се полага и тогава всякакви там съперници… И какво постигна с това
представление?! Искаше ли да опозориш наследника на империята? Него и така народът не
го уважава особено, а след една такава гавра…
Риан не й позволи да договори, произнасяйки с леден тон:
— Не аз започнах това.
— Ти можеше да го предотвратиш — изсъска лейди Тьер.
— Мамо! — ръмжене. — Ще повторя още веднъж — не започнах аз. Има теми, които
даже и арогантните наследници на империи нямат право да повдигат. Дарг е прекрасно
осведомен какво означава Дея за мен. Искаше му се публичност?! Той я получи.
Лейди Тьер мълчаливо скръсти ръце на гърди, втренчено гледайки сина си. Тишината
продължи дълго, а след това тя с укор натърти:
— Прекрасно, Риан. Явно у теб има точно толкова дипломатичност, колкото и у баща ти!
— Аз нямам намерение да пълзя на колене пред императорското семейство — спокойно
произнесе лорд-директорът. — Аз мога да помогна, защото те са част от нашето семейство и
са засегнати интересите на империята, но аз никога не бих се съгласил на брак с
кронпринцесата, нито пък бих се отказал от собствената си годеница в полза на поредния
каприз на Дарг.
Лейди Тьер премълча, а Риан продължи:
— Много ми е приятно, че намина да ме видиш, майко, но аз не съм сам и бих искал да
посветя тази вечер на по-приятни разговори от безкрайното обсъждане на моя дълг пред
империята.
Нервно кимване и доста язвително:
— Ами да, вие имате много „по-приятни“ теми за разговор, например можеш да молиш
за прошка за вчерашното си поведение!
Тук вече аз не се сдържах:
— Риан няма вина за случилото се. Просто по време на покушението…
На мен меко ми запушиха устата. Магистърът собственоръчно. Аз разбрах защо, едва
когато потресената от изплъзналото се от устата ми лейди Тьер глухо уточни:
— Покушението?!
С тежка въздишка Риан проговори:
— Майко, с мен всичко е наред, ще поговорим по-късно.
— По-късно?! — лейди Тьер изрева, стремително озверявайки.
  Аз така и застинах, гледайки изумена свекромонстъра. И на мен ми се беше сторило, че
когато се появи на покрива тя беше бясна? Аз дълбоко бях заблудила! Тя беше бясна сега!
— Къде?! — изсъска лейди Тьер.
— Майко, ще поговорим после — недоволно произнесе Риан.
— КЪДЕ?!! — на мен ми заглъхнаха ушите.
Риан само се намръщи, но явно нямаше намерение да отговаря. А се оказа, че на лейди
Тьер не й беше необходим неговия отговор:
— Таверната „Яйце на дракон“… точно така, аз обърнах внимание на познато
наименование в отчета на Нощната стража…
— Мамо! — недоволно я прекъсна Риан. — утре ще ти разкажа всичко подробно. Утре,
мамо. Имах много сложен ден, даже по моите стандарти сложен. Сега просто искам да
поседя с годеницата си, пред която наистина съм много виновен и в моите планове не
влизаше нито противостоенето с Дарг, нито разговорът с теб.
И лейди Тьер разбра недоизказаната му молба, но преди това попита мен:
— Дея, при теб всичко ли е наред?
— Да, благодаря ви, лейди Тьер — вежливо отговорих аз.
Избухна златен пламък.
Когато огънят угасна, ние останахме сами. Някъде надалеч звучаха музика и смях,
разнасяха се песни с пълно гърло и аз съжалих тези, които бяха решили така да пеят на студа, а и над столицата витаеше дъх на карриса, която беше основна съставка на традиционната
празнична топла напитка.
— Ще се разходим ли? — предложи Риан.
— С удоволствие.
Изви се адски пламък.