Урок трети.Тайните понякога са смъртоносни.

Глава 6

Напускайки територията на академията, аз се запътих към Тоби. Денят беше чудесен —
ярко светеше слънцето, студът щипеше бузите, а падналият през нощта сняг беше обелил
къщите и улиците и всичко сияеше от чистота. Вървях по улиците на Ардам, поздравявайки
познатите и усмихвайки се на непознатите и се радвах на живота. Както и да го мислех, но
родният ми Загреб отдавна беше престанал да бъде роден за мен, аз живеех в Ардам и дишах
Ардам и бъдещето си, до голяма степен, виждах свързано със столицата на Приграничието.
Това, все пак, беше удивителен град. Тук по улицата можеха да вървят заедно елф и гном и
върколак и трол, отровен норт и прекрасна дриада и сигурно само тук имаше толкова много
смесени бракове. Обичах Ардам.
— Дея! — чух внезапно.
Обърнах се в посоката, откъдето се разнесе радостното детско гласче и приветствено
разперих ръце. Сина, смешна и оваляна в сняг, също разперила ръце, затича към мен.
Подхващайки я, аз завъртях момиченцето и радостният й възглас огласи цялата улица.
— По-полека, Дея е слабичка, а ти вече си пораснала, — извика на племенницата си
Тоби.
— А тя ми липсваше-е-е! — изкрещя Сина и ме стисна в обятията си, които, честно
казано, хич не бяха слаби. — Дея-я-я, къде се беше загуби-и-ила?!!
Аз спрях и къдричките на Сина увиснаха като черни пружинки със хванати в плен
снежинки по тях.
— Отдавна не си идвала — заяви ми детето.
— Не чак толкова — аз я пуснах на земята, разглеждайки руменото създание с блестящи
черни очи. — Но ти си успяла да пораснеш.
— Аз съм голяма! — уверено заяви Сина. — И красива!
— Аха — стараех се да не се усмихвам, докато потвърждавам.
— И в Деня на смъртта на зимата ще получа най-хубавите подаръци!
  Ох, съвсем ми беше излязло от главата — скоро щеше да е празничната седмица в чест на
смъртта на зимата!
— Сина, гледай, там е твоят приятел Митик — лукаво отбеляза приближилия се към нас
Тоби.
— Къде?! — малката започна да се оглежда, а забелязвайки наблизо не много по-голямо
от нея момченце, повдигна полите на кожухчето си и запердаши с всички сили към него.
Ние гледахме мяркащите се под дрехата крачета, а след това Тоби се приближи, хвана ме
за раменете и се вгледа в лицето ми. Присъдата беше такава:
— Станала си по-уверена, по-спокойна, а в същото време, явно си ревала цяла нощ.
— Има нещо такова — реших да се покая аз. — Как сте вие?
— Растем — дръпнатите очи на Тоби внимателно ме оглеждаха. — Ти към мен ли беше
тръгнала?
— Аха — радостно се усмихнах на зъбатото лице на нашия готвач. — Много ми
липсваше.
— И ти на мен — Тоби ме потупа по рамото. — Имам палачинки.
— С какво? — изведнъж си спомних, че съм много гладна.
— И яйца ще изпържа — правилно изтълкува погледа ми Тоби. — Сина, прибирай се!
Кухнята на Тоби е великолепна — уж не е голяма, а в нея има всичко. И работна маса, и
малка масичка за хранене, и печка за готвене и цял шкаф с подправки.
— Така-а-а — започна оркът, слагайки в чинията ми пържени яйца с кисели горски
плодове, — а при нас в таверната стана убийство.
— Как така? — аз даже хляба със сирене престанах да дъвча.
— Ами така, лесно — Тоби ми сипа мляко в чашата, добави сметана и настърган
шоколад. — Сел го забелязала, че клюмнал, сторило й се, че се е напил стражът, а като се
приближила към него — той бил издъхнал.
— Страж? — уточних аз.
— Аха — пъхнаха ми в ръцете вкусно ухаещата чаша. — Шейдер цялата работа я покри,
както винаги, но да можеше лицето да му видиш…
— НОЩЕН СТРАЖ Е БИЛ УБИТ?! — аз не повярвах на ушите си. — Но как?!
— Ти недей да нервничиш, давай, яж — дръпна се Тоби и се наведе към фурната, за да
извади стоплените палачинки.
Уви, аз бях загубила апетита си и почти не чувствах вкуса на яйцата, но пък плодовете ме
върнаха на земята.
— Тоби — преглъщайки и размахвайки вилицата си, започнах аз, — а кой изобщо е бил
той?
— Абе, дроу някакъв си — измъквайки грамаден казан, отговори оркът.
Вилицата издрънча в чинията ми, падайки.
— Не е твоят дроу! — Тоби обичаше чиниите си, а аз тук при него не една бях счупила. —
Не е Найтес, въпреки, че приличаше на него.
Аз мълчаливо отместих чинията и сега не свалях поглед от готвача. Тоби разбра, че
докато не ми разкаже всичко, аз няма да ям, тежко въздъхна, тръшна се на пейката и
заразказва:
  — То, кой го знае от какво е умрял? Лорд Мерос и той не можа нищо да разбере. И
никакви следи, просто дроу изведнъж взел и спрял да диша — Тоби сви огромните си
рамене. — Като че ли изобщо е забравил как се прави това. Тоест, дишал, дишал, а след това
— дотук.
„Проклятието за забвение ХагаероТшха” — прехвръкна през мислите ми, но веднага
отхвърлих тази мисъл, та нали това проклятие е с отсрочено действие. Забавено, а тук
говорим за офицер… Ако той беше започнал да забравя разни неща, щяха мигом да го
отстранят от работа — Нощните стражи са особен контингент, на тях им правят практически
ежедневни проверки. И все пак, Тоби имаше едно удивително качество — той като че ли
виждаше същността и неговите думи за случилото се… Мярна се съвсем друга неприятна
мисъл — а не съществуват ли и проклятия за забвение с мигновено действие?! Та нали
магията се усъвършенстваше, и заклинанията не стояха на едно място, всичко се променяше, така че, какво пречеше на някого да променя проклятията? Мисълта беше доста потискаща, а
и ми беше много неприятно да се съмнявам, че това, което бяхме учили толкова години
изведнъж можеше да се окаже остаряло. И това беше не просто неприятно, това си беше
страшно.
— Дея — обади се Тоби, — ти побеля цялата.
Побелях… възможно е. Аз изведнъж си спомних за тази особеност, която бях отбелязала в
кристалите, останали след проклятието в таверната „Драконово яйце”. Там, освен
проклятието „Живата смърт” имаше нещо, но не отделно, а съпътстващо, вплетено в
кристалите на проклятието, станало негова съставна част… И пак същия проблем, че
проклятията по-силни от първо ниво не са моментални, и за „Живата смърт” също се иска
време… А ако то беше минало, та нали и посетителите на таверната щяха да са си тръгнали?
Наистина, те биха се разпръснали във вид на умъртвия, а всъщност си седяха там. Бихме
ли могли да предположим, че проклятието ги е убило моментално?! И ако предположим
това, то можеше и да допуснем, че това странно отклонение, което бях забелязала се явява
нещо като ускорител?! Тоест, катализатор на проклятието „Живата смърт”. Безумно
предположение, да, но ако… Ами ако бях права?!
— Тоби, трябва да тръгвам — аз станах, за първи път през живота без да доям нещо,
което беше приготвил нашият готвач. — Аз… довечера ще намина.
— Ама какво става с теб? — не на шега се разтревожи оркът.
— С мен — нищо — аз все пак не се удържах, сграбчих чашата и на един дъх изпих
половината сладко мляко, — а така, да, става наистина нещо много странно.
Тоби само разпери ръце, гледайки как припряно се обличам. Въпреки това, след като си
облякох палтото и си завързах шала, аз се върнах, грабнах една палачинка, пийнах пак от
млякото, додъвках я, и целувайки готвача по бузата, се втурнах обратно към академията.